пергамента, който веднага се нави на руло. — А Хърмаяни е написала сто трийсет и пет сантиметра и смята, че това не е достатъчно.
— Къде е тя? — попита Хари, като грабна рулетката да премери своето домашно.
— Някъде тук — каза Рон и посочи към полиците, — търси си друга книга. Май се опитва да прочете цялата библиотека преди Коледа.
Хари разказа на Рон как Джъстин Финч-Флечли е избягал от него.
— Много важно! Според мен той е малко откачен — отсече Рон, като продължи да пише с колкото може по-едри букви. — Тия, дето ги приказваше, колко велик бил Локхарт…
Хърмаяни се появи измежду рафтовете с книги. Изглеждаше ядосана и най-сетне като че ли имаше желание да разговаря с тях.
— Всички екземпляри от "История на „Хогуортс“ са взети — каза тя и седна до Хари и Рон. — Списъкът на чакащите е за две седмици напред. Съжалявам, че оставих своята книга вкъщи, но не се събираше в куфара заедно с всичките томове на Локхарт.
— Защо ти е? — попита Хари.
— По същата причина, заради която я търсят всички — каза Хърмаяни, — да прочета легендата за Стаята на тайните.
— Каква е тя? — веднага попита Хари.
— Там е работата, че не мога точно да си спомня — отговори Хърмаяни, като хапеше устните си. — А и не мога да я намеря никъде другаде…
— Хърмаяни, дай да прочета съчинението ти — отчаяно я помоли Рон, като погледна часовника си.
— Няма — отвърна Хърмаяни и изведнъж стана строга. — Имаше десет дена да го напишеш.
— Трябват ми още само пет сантиметра, хайде, моля те…
Звънецът удари. Рон и Хърмаяни тръгнаха към кабинета по история на магията, като продължаваха да се препират.
История на магията беше най-скучният предмет в програмата им. Професор Бинс, който я преподаваше, беше единственият дух бродник сред учителите и най-интересното в часовете му беше, че влизаше в стаята през черната дъска. Древен и съсухрен, според много хора той изобщо не бе забелязал, че е умрял. Просто една сутрин станал да влезе в час и забравил тялото си в едно кресло пред камината в учителската стая. Оттогава навиците му не се бяха променили ни най-малко.
Този час беше по-досаден от всички други досега. Професор Бинс отвори записките си и започна да чете монотонно и неразбираемо като стара прахосмукачка, докато почти всички в класа изпаднаха в дълбок унес и само от време на време се сепваха колкото да запишат някое име или дата, и пак се одрямваха. Той беше говорил около половин час, когато се случи нещо небивало дотогава. Хърмаяни вдигна ръка.
Изненадан, професор Бинс вдигна очи от листовете с убийствено скучната си лекция за Международния конгрес на магьосниците през 1289 година.
— Госпожица… ъъъ…
— Грейнджър, професоре. А бихте ли ни казали нещо за Стаята на тайните? — попита Хърмаяни с ясен глас.
Дийн Томас, който зяпаше през прозореца, изведнъж се стресна от унеса си. Лавендър Браун, която бе захлупила лице върху ръцете си, вдигна глава, а лакътят на Невил се изхлузи от чина.
Професор Бинс запримигва.
— Моят предмет е история на магията — каза той със сухия си хрипкав глас. — Аз боравя с факти, госпожице Грейнджър, а не с митове и легенди. — И професорът се покашля леко, сякаш бе изтървал тебешир, след което продължи: — През септември същата година една подкомисия от магьосници от Сардиния…
Той заекна и спря. Ръката на Хърмаяни пак разсече рязко въздуха.
— Какво има, госпожице Грант?
— Но, сър, нали легендите винаги се основават на факти?
Професор Бинс я гледаше изумен и Хари бе сигурен, че никой ученик, наяве или насън, не го бе прекъсвал никога.
— Амиии… — бавно каза професор Бинс, — да, може и така да се каже… предполагам. — Той се взря в Хърмаяни, сякаш за пръв път вижда ученик на живо. — Обаче легендата, за която говорите, е твърде сензационна, дори абсурдна история…
Вече целият клас следеше всяка дума на професор Бинс. Той се вгледа в лицата, обърнати до едно към него. Тази необичайна проява на интерес напълно го стъписа, реши Хари.
— Е, добре тогава — бавно каза професорът. — Чакайте да си спомня… Стаята на тайните… Както всички знаете, „Хогуортс“ е основано преди повече от хиляда години — точната дата не е известна — от четиримата най-велики магьосници на онова време. Четирите дома на училището носят техните имена — Годрик Грифиндор, Хелга Хафълпаф, Роуина Рейвънклоу и Салазар Слидерин. Те заедно построили този замък далеч от любопитните очи на мъгълите, защото в онази епоха обикновените хора се страхували от магиите и магьосниците били подложени на гонения. — Той помълча малко, зареял поглед из стаята, и продължи: — Първите няколко години основателите работели заедно в пълно разбирателство, издирвали младежи, които имали дарба за магии, и ги взимали в замъка да ги образоват. После обаче между тях възникнали разногласия. Разривът между Слидерин и останалите се задълбочил. Слидерин държал на по- строг подбор на приеманите в „Хогуортс“ ученици. Той смятал, че магическото изкуство трябва да бъде запазено само за потомствени магьоснически родове. Не бил склонен да приема ученици от мъгълски произход, защото не ги намирал за благонадеждни. Не след дълго между Слидерин и Грифиндор възникнал сериозен спор по този въпрос и Слидерин напуснал училището. — Професор Бинс отново направи пауза, сви устни и заприлича на сбръчкана стара костенурка. — Достоверните исторически източници спират дотук — каза той, — но тези правдиви факти са замъглени от фантастичната легенда за Стаята на тайните. Според нея Слидерин е построил скрита стая в замъка, за която останалите основатели дори не подозирали. Слидерин е запечатал Стаята на тайните така, че никой да не може да я отвори, преди неговият истински наследник да постъпи в училището. Единствено Наследника ще успее да отвори Стаята на тайните и да пусне ужаса отвътре, та да го използва за прочистване на училището от всички онези, които са недостойни да учат за магьосници.
Когато разказът свърши, настана тишина, но това не бе обичайната сънлива тишина, изпълваща часовете на професор Бинс. Във въздуха витаеше тревога и всички го наблюдаваха напрегнато, надявайки се, че ще продължи. Професор Бинс обаче изглеждаше леко отегчен.
— Всичко това са пълни глупости, разбира се — каза той. — Училището многократно е било претърсвано от най-посветените магьосници за следи от такава стая. Тя не съществува. С тази история просто плашат наивниците.
Ръката на Хърмаяни отново беше във въздуха.
— Сър… Какво точно имате предвид с думите „ужаса отвътре“?
— Предполага се, че е някакво чудовище, което само Наследника на Слидерин може да контролира — отвърна професор Бинс със сухия си дрезгав глас.
Учениците се спогледаха тревожно.
— Уверявам ви, такова нещо не съществува — каза пак професор Бинс, като ровеше из записките си. — Няма никаква стая и никакво чудовище.
— Но, сър… — обади се Шеймъс Финигън, — щом Стаята можела да бъде отворена единствено от истинския наследник на Слидерин, никой друг не би могъл да я намери, нали?
— Глупости, О’Флеърти! — каза професор Бинс с вече доста по-строг тон. — Щом няколко директори и директорки на „Хогуортс“ не са открили нищо…
— Но, професоре — чу се тънкото гласче на Парвати Патил, — вероятно трябва да се използва Черна магия за отварянето й…
— Ако един магьосник не използва Черна магия, това не значи, че няма да го направи, ако се налага, госпожице Пенифедър — троснато отвърна професор Бинс. — Повтарям, щом магьосници като Дъмбълдор…
— Може би трябва да си от рода Слидерин, затова Дъмбълдор не е могъл — обади се Дийн Томас, но професор Бинс вече бе загубил търпение.
