— Стига толкова! — прекъсна ги той остро. — Това е мит! Стаята не съществува! Няма и следа от доказателство Слидерин да е направил дори и таен шкаф за метли! Съжалявам, че ви разказах тази глупава легенда! А сега, ако нямате нищо против, да се върнем към историята, към солидните достоверни доказуеми факти.
И само след минути класът отново бе потънал в обичайния си унес.
— Винаги съм знаел, че Салазар Слидерин е бил смахнат налудничав старец — каза Рон на Хари и Хърмаяни, докато си пробиваха път с лакти през претъпканите коридори в края на часовете, за да оставят чантите си преди вечеря. — Но не бях чувал, че от него идва цялата тая работа за чистокръвните. Не бих живял в дома с неговото име дори и да ми плащат. Честна дума, ако Разпределителната шапка се беше опитала да ме прати в „Слидерин“, щях да се върна с влака обратно вкъщи.
Хърмаяни кимна енергично в знак на съгласие, но Хари не каза нищо. Стомахът му мигновено се беше свил. Той никога не бе казвал на Рон и Хърмаяни, че Разпределителната шапка сериозно обмисляше да го прати в „Слидерин“.
Спомняше си, сякаш беше вчера, онзи тъничък гласец, който говореше в ухото му, когато бе нахлупил шапката на главата си предишната година: „Знаеш ли, може да станеш велик, всичко ти е в главата, а «Слидерин» може да те изпроводи по пътя към величието, в това няма съмнение…“
Но Хари, който вече бе чул за лошата слава на дома „Слидерин“ — че от него излизат черни магьосници, — отчаяно си мислеше: „Не в «Слидерин»!“ И шапката каза: "Е, щом си сигурен… най- добре в „Грифиндор“…
Докато ги носеше тълпата, Колин Крийви мина покрай тях.
— Здравей, Хари!
— Здрасти, Колин! — отвърна Хари машинално.
— Хари… Хари… Едно момче от моя клас разправя, че ти си…
Но Колин беше толкова дребен, че не можеше да устои на напора на множеството, което го отнасяше към Голямата зала. Чуха го само как извика „До скоро, Хари!“ и после се изгуби от погледите им.
— Какво ли разправя за теб момчето в класа си? — зачуди се Хърмаяни.
— Че съм Наследника на Слидерин, предполагам — отвърна Хари, а стомахът му съвсем се сви, като си спомни изведнъж как Джъстин Финч-Флечли бе избягал от него по обяд.
— Работата е там, че тук вярват на всичко — каза Рон с възмущение.
Тълпата се разреди и те успяха да се качат по следващото стълбище без проблеми.
— Ти наистина ли вярваш, че Стаята на тайните съществува? — обърна се Рон към Хърмаяни.
— Не знам — отвърна тя и се понамръщи. — Дъмбълдор не успя да съживи Госпожа Норис, което ме кара да мисля, че тя е била нападната от нещо, не съвсем… човешко.
Докато говореха, бяха завили зад един ъгъл и се озоваха в края на същия коридор, където бе станало произшествието. Те спряха да погледнат. Всичко си беше както през онази нощ, само че нямаше вкочанена висяща котка. А срещу стената с надписа „СТАЯТА… Е ОТВОРЕНА“ имаше празен стол.
— Там сяда на пост Филч — промърмори Рон.
Те се спогледаха. Коридорът беше безлюден.
— Няма да е лошо да поогледаме наоколо — каза Хари, като пусна чантата си и се смъкна на колене, за да може да пълзи на четири крака и да търси някакви знаци.
— Белези от изгорено — каза той, — има ги на няколко места…
— Ела, погледни тук — каза Хърмаяни. — Това е странно.
Хари стана и отиде отсреща до прозореца, който бе най-близо до надписа на стената.
Хърмаяни му посочи най-горното стъкло, където двайсетина паяка се бяха скупчили и очевидно се бореха да преминат през малка пукнатина в стъклото. Един дълъг сребрист конец висеше като въже, сякаш всички те се бяха покатерили по него в желанието си да излязат навън.
— Виждали ли сте някога паяци да се държат така? — учуди се Хърмаяни.
— Аз не — отвърна Хари. — А ти, Рон?
И той погледна през рамо. Рон беше изостанал много назад и сякаш се бореше с желанието си да избяга.
— Какво има? — попита Хари.
— Ами аз… не мога… да понасям… паяци — напрегнато отвърна Рон.
— Не знаех това — каза Хърмаяни, гледайки Рон с изненада. — Толкова пъти сме използвали паяци за отварите…
— Не ми действат, когато са мъртви — каза Рон, който внимателно оглеждаше навсякъде, но не и към прозореца. — Просто не понасям начина, по който се движат…
Хърмаяни се разсмя.
— Няма нищо смешно — каза Рон яростно. — Ако искаш да знаеш, като бях на три години, Фред превърна моето… моето мече в голям гаден паяк, защото бях счупил неговата метла за игра. И на теб не би ти харесало, както си държиш мечето, изведнъж то да се сдобие с твърде много крака и…
Той млъкна и видимо потрепери. Хърмаяни все още се мъчеше да сдържа смеха си. Хари усети, че е по-добре да сменят темата, и попита:
— Спомняте ли си онази вода на пода? Откъде ли се беше появила? Някой я е избърсал.
— Тук някъде беше — каза Рон, дошъл на себе си дотолкова, че направи няколко крачки покрай стола на Филч и посочи: — Ето пред тази врата.
Той посегна към пиринчената топка, но бързо дръпна ръката си, сякаш бе изгорена.
— Какво има? — попита Хари.
— Не мога да вляза вътре — намуси се Рон, — това е момичешка тоалетна.
— О, Рон, тук няма никой! — каза Хърмаяни, като се приближи до него. — Това е тоалетната, която обитава Стенещата Миртъл. Елате да погледнем.
И без да обръща внимание на големия надпис „Не работи“, тя отвори вратата. Това бе най- отблъскващата и най-потискащата тоалетна, в която Хари бе стъпвал досега. Под голямо огледало с пукнатини и петна имаше един ред нащърбени каменни мивки. Подът беше влажен и отразяваше мъждивата светлина от няколко свещи, догарящи в своите гнезда. Дървените врати на кабинките бяха олющени и издраскани, а първата от тях висеше на една от пантите си.
Хърмаяни сложи пръст пред устните си и се запъти към последната кабинка. Като стигна пред нея, извика:
— Здравей, Миртъл, как си?
Хари и Рон надникнаха вътре. Стенещата Миртъл се носеше над казанчето и чоплеше една пъпка на брадичката си.
— Тази тоалетна е за момичета — каза тя, като погледна подозрително Рон и Хари. — Тия двамата не са момичета.
— Не са — съгласи се Хърмаяни. — Просто исках да им покажа колко… ъъъ… е приятно при теб.
И тя махна неопределено към мръсното старо огледало и влажния под.
— Питай я дали е видяла нещо — опита се да каже Хари само с мърдане на устните.
— Какво й шепнеш? — попита Миртъл, вперила поглед в него.
— Нищо — бързо отвърна Хари. — Искахме да попитаме…
— Ще ми се хората да престанат да говорят зад гърба ми — изхленчи Миртъл с глас, задавен от сълзи. — Аз все пак имам чувства, разберете, макар да съм мъртва…
— Миртъл, никой не иска да те обижда — каза Хърмаяни. — Хари просто…
— Никой не искал да ме обижда! Я виж ти! — застена Миртъл. — Моят живот тук винаги е бил толкова жалък, а сега се опитват да съсипят и смъртта ми!
— Искахме да те попитаме дали си виждала нещо странно напоследък — бързо изрече Хърмаяни, — защото една котка е била нападната точно пред входната ти врата в Деня на Вси светии.
— Видя ли някого наблизо през оная нощ? — попита Хари.
— Не съм обърнала внимание — драматично отвърна Миртъл. — Пийвс ме разстрои толкова, че се
