височина.
— Склоних Пийвс да го разбие точно над кабинета на Филч — обясни Ник разпалено. — Мислех, че това ще му отвлече вниманието…
— Ти ли го направи? — попита Хари с благодарност. — Аха, подейства, дори не ми определи наказание. Благодаря ти, Ник!
Тръгнаха заедно по коридора. Хари забеляза, че Почтибезглавия Ник още държеше писмото с отказа на сър Патрик.
— Иска ми се да направя нещо за теб и Бандата на отрязаните глави — каза Хари.
Почтибезглавия Ник спря изведнъж и Хари премина направо през него. Но веднага съжали — все едно че бе минал под леденостуден душ.
— Да, можеш да направиш нещо за мен — развълнувано рече Ник. — Хари… Ако не е твърде нахално от моя страна… Ама не, ти няма да искаш…
— Какво е то? — настоя Хари.
— Амиии… в Деня на Вси светии се навършват петстотин години от смъртта ми — започна Почтибезглавия Ник, като се изправи и доби достолепен вид.
— О! — каза само Хари, като не знаеше дали трябва да изрази съжаление, или да се радва на това. — Е, и?
— Организирам тържество в едно от по-просторните подземия. Ще дойдат приятели от цялата страна. Ще бъде огромна чест за мен, ако присъстваш. Господин Уизли и госпожица Грейнджър са също добре дошли, разбира се… Но предполагам, че ти ще предпочетеш да идеш на училищния празник. — Той наблюдаваше Хари с напрегнато очакване.
— Няма — веднага отвърна Хари. — Ще дойда…
— Добро момче! Хари Потър на годишнината от смъртта ми! Ами… — поколеба се той, вече силно развълнуван, — дали би споменал пред сър Патрик колко страшен и внушителен ме намираш?
— Да… Да, разбира се! — каза Хари.
Почтибезглавия Ник сияеше.
— Тържество по случай ден на смъртта? — едновременно любопитно и жалостиво попита Хърмаяни, когато Хари най-сетне се преоблече и отиде при нея и Рон в общата стая. — Обзалагам се, че не са много живите, които могат да се похвалят, че са били на такова нещо… Сигурно ще е страхотно!
— Кому е нужно да чества деня, в който е умрял? — каза Рон, който бе направил едва до половината домашното си по отвари и беше в лошо настроение. — Звучи доста потискащо.
Дъждът още почукваше по прозорците, които бяха станали мастиленочерни, а вътре всичко изглеждаше светло и весело. Огънят хвърляше отблясъци върху многото меки кресла, в които учениците седяха и разговаряха, четяха, подготвяха домашни, или — като например Фред и Джордж Уизли — се опитваха да разберат какво ще се случи, ако се пъхне един от фойерверките на доктор Филибъстър в гърлото на саламандър. Фред бе „спасил“ яркооранжевия огнелюбив гущер от часа по грижа за магически създания и сега влечугото тлееше бавно на масата, заобиколено от цял грозд любопитни глави.
Хари тъкмо се канеше да разкаже на Рон и Хърмаяни за Филч и курса „Маг-експрес“, когато саламандърът внезапно изсвистя във въздуха, като хвърляше пращящи искри и се блъскаше насам-натам, въртейки се шеметно из стаята. При вида на Пърси, прегракнал от крещене по Фред и Джордж, и на фантастичния оранжев звездопад от устата на гущера, който потъна в огъня и експлодира, Хари напълно забрави и за Филч, и за „Маг-експрес“.
Когато дойде Денят на Вси светии, Хари вече съжаляваше за прибързаното си решение да отиде на честването на Почтибезглавия Ник. Цялото училище очакваше с нетърпение празненството. Голямата зала бе украсена както винаги с живи прилепи, от гигантските тикви на Хагрид бяха издълбани фенери, в които можеха да седнат трима души, а и се говореше, че Дъмбълдор е ангажирал трупа танцуващи скелети за тържеството.
— Обещанията трябва да се изпълняват — наставнически напомни Хърмаяни на Хари. — Ти вече каза, че ще ходиш на Деня на смъртта.
И така, в седем часа Хари, Рон и Хърмаяни преминаха покрай вратата на Голямата зала, която гостоприемно блестеше със златни чинии и свещи, и се запътиха право към подземията.
Коридорът, по който трябваше да вървят към тържеството на Почтибезглавия Ник, също беше осветен със свещи, но те съвсем не повдигаха настроението — бяха дълги, тънки, катраненочерни свещици, които горяха с яркожълт пламък и хвърляха мъжделива призрачна светлина дори върху лицата на тримата живи. Температурата спадаше с всяка крачка. Докато трепереше и се загръщаше по-плътно в дрехите си, Хари чу нещо подобно на драскане на хиляди нокти по огромна черна дъска.
— Това музика ли трябва да е? — прошепна Рон.
Като завиха покрай един ъгъл, видяха Почтибезглавия Ник да стои пред някакъв вход, пред който бяха спуснати черни кадифени завеси.
— Мои скъпи приятели — заяви той тържествено, — заповядайте, заповядайте… Толкова се радвам, че дойдохте!
Ник свали шапката си с перо и с поклон ги покани да влязат.
Гледката беше невероятна. Подземието бе изпълнено със стотици перленобели полупрозрачни хора, повечето от които се въртяха по пренаселения дансинг, танцувайки на страховития режещ звук от трийсет музикални триона в ръцете на оркестранти в черно-бели униформи, разположени на подиум с черна драперия. Над главите им голям полилей с още хиляда черни свещи разпръскваше среднощносиня светлина. Дъхът на тримата приятели се превръщаше в бяла мъгла пред очите им — все едно че бяха влезли във фризер.
— Да пообиколим малко, а? — предложи Хари с надежда да си постопли краката.
— Внимавайте да не минете през някого от тия — нервно каза Рон, когато тръгнаха покрай дансинга от външната му страна.
Минаха покрай група умислени монахини, после край един дрипльо с окови и заобиколиха Тлъстия монах, духа веселяк, който обитаваше „Хафълпаф“, а сега разговаряше с някакъв рицар, от чието чело стърчеше стрела. Хари не беше изненадан, че другите призраци гледаха да не се доближават много-много до Кървавия барон — мършавия облещен дух на „Слидерин“, целият в сребристи петна от кръв.
— О, не! — каза Хърмаяни, като спря рязко. — Връщайте се, връщайте се! Не желая да разговарям със Стенещата Миртъл…
— С кой? — попита Хари, докато бързо отстъпваха назад.
— Тя обитава момичешката тоалетна на първия етаж — обясни Хърмаяни.
— Обитава тоалетна ли?
— Да. И цялата година тя е неизползваема, защото Стенещата Миртъл я наводнява, като изпадне в ярост. Гледам никога да не ходя там, защото е ужасно да си в тоалетната и някой да ти вие непрекъснато…
— Я вижте, храна! — възкликна Рон.
В другия край на подземието имаше дълга маса, покрита също с черно кадифе. Те бързо се запътиха към нея, но скоро спряха ужасени. От масата се носеше отвратителна миризма. Големи развалени риби бяха сервирани на красиви сребърни блюда, имаше табли, пълни с изгорени до въглен сладкиши, червив хагис7, цяла буца сирене, покрита с мъха на зелена плесен и като венец на кулинарното майсторство — огромна сива торта във формата на надгробен камък и с катраненочерна глазура с думите:
Сър Николас де Мимси-Порпингтън
(починал на 31 октомври 1492 година)
