полуоскубан петел от дървената си маса и сложи чайника. — Аз да не би да не знам?! И се фукаше с някакъв призрак, дето го бил прогонил. Ако имаше една-единствена вярна дума от туй, дето го рече, ще изям ей този котел тук.
Хари погледна с изненада Хагрид, който никога не би критикувал учител от „Хогуортс“, а Хърмаяни отбеляза с по-висок от обикновения си глас:
— Мисля, че си малко несправедлив. Професор Дъмбълдор явно беше убеден, че това е най- подходящият кандидат за преподавател по защита срещу Черните изкуства.
— Той беше единственият кандидат — каза Хагрид и им предложи чиния карамелен петмез, докато Рон кашляше и плюеше в котела. — Слушайте к’во ви казвам — единственият беше. Става трудно да се намерят хора за борба с Черните изкуства. Никой вече не ще да се занимава с това. Смятат го за кутсузлийска работа. От доста време учителите не се задържат. Кажете сега — Хагрид кимна с глава към Рон — той на кого искаше да направи Черна магия?
— Малфой нарече Хърмаяни с някаква дума. Трябва да е било много лоша, защото всички побесняха — зае се да обяснява Хари.
— Лоша беше — съгласи се Рон дрезгаво, като вдигна глава, блед и изпотен. — Малфой я нарече „мътнород“, Хагрид… — И веднага пак се наведе над котела си, защото избълва нова струя плужеци.
Хагрид много се ядоса:
— Не думайте! — погледна той към Хърмаяни.
— Вярно е — каза тя, — само че не знам какво значи. Явно е много обидно, защото…
— Не можеше да измисли нещо по-обидно от това! — гневеше се Рон, като се присъедини към другите. — Мътнород е върховна грубост за дете на мъгъли, немагьосници де. Такива като Малфой и неговото семейство смятат, че са по-добри от другите, защото са потомствени магьосници. — Той пак повърна, но този път само един плужек. — Всички останали знаем, че това няма никакво значение. Ами вижте например Невил Лонгботъм — уж е чистокръвен, а не знае на коя страна да постави котела си.
— Нито пък са измислили магия, която наш’та Хърмаяни да не може да направи — гордо отбеляза Хагрид, от което Хърмаяни се изчерви като домат.
— Отвратително е да наречеш някого така! — каза Рон, изтривайки потното си чело с трепереща ръка. — Чистокръвни, я виж ти! И мъгълокръвни… Щуротии! Повечето магьосници напоследък са от смесени бракове. Та ако не създавахме семейства с мъгъли, досега отдавна да сме изчезнали!
Пак му се повдигаше и той се наведе над котела.
— Аз не те осъждам, дето си се опитал да го прокълнеш, Рон — говореше Хагрид високо, за да се чува над тъпите удари на падащите в металния съд плужеци, — ама май е станало по-добре, че пръчката ти се е обърнала към теб. Няма начин Луциус Малфой да не дотича в училището, ако беше направил такава магия на сина му. Та поне не си си навлякъл тая беля.
На Хари му се щеше да каже, че едва ли има нещо по-лошо от това да бълваш плужеци, но не можа — от петмеза на Хагрид устните му лепнеха.
— А, Хари — обърна се към него Хагрид, сякаш изведнъж го беше осенила някаква мисъл, — знаеш ли, че съм ти сърдит? Чувам, че си раздавал автографи. А за мен ще има ли?
От ярост Хари успя да разлепи устните си.
— Изобщо не съм раздавал автографи! — разгорещено възрази той. — Ако Локхарт все още разпространява такива слухове…
Но в този момент видя, че Хагрид се смее.
— Шегувам се — каза великанът и приятелски тупна Хари по гърба, от което той полетя към масата. — Знам, че не си. Рекох му на Локхарт, че нямаш нужда да раздаваш снимки с автограф, ’щото и без това си по-прочут от него.
— Ама това не му се хареса, нали? — каза Хари, докато се изправяше и търкаше брадичката си.
— Ни най-малко — отвърна Хагрид и му смигна. — После взех та му казах, че не съм чел ни една от книгите му, и той реши да си ходи. Малко петмезче, Рон? — добави той, когато Рон отново дойде при тях.
— Не, благодаря — немощно отвърна Рон. — По-добре да не рискувам.
— Елате сега да видите к’во си отглеждам тук — каза Хагрид, когато Хари и Хърмаяни си изпиха чая.
В малката зеленчукова градина зад къщата на Хагрид имаше дузина тикви — най-големите, които Хари някога бе виждал. Всяка от тях беше с размерите на воденичен камък.
— Добре вървят, нали? — каза Хагрид доволен. — За Деня на Вси светии тъкмо ще са наедрели.
— С какво ги подхранваш? — попита Хари.
Хагрид се огледа, за да се увери, че наоколо няма никой друг.
— Амиии… давам им малко… нали знаеш… малко помощ.
Тогава Хари забеляза розовия чадър на Хагрид, подпрян до стената на къщата. Хари и преди имаше основания да смята, че това не е просто чадър — беше почти сигурен, че в него е скрита старата училищна пръчка на Хагрид. На пазача не му бе позволено да използва магия. Бяха го изключили от „Хогуортс“ още на третата година, но Хари така и не бе разбрал защо — при всяко повдигане на въпроса Хагрид шумно се покашляше и загадъчно оглушаваше, докато не се смени темата.
— Магия за наедряване предполагам? — каза Хърмаяни, едновременно възмутена и развеселена. — Е, добре си се справил!
— Така казва и малката ти сестричка — обърна се Хагрид към Рон. — Тъкмо вчера я срещнах. — Хагрид погледна Хари изкосо и брадичката му затрепери. — Вика, че дошла да поогледа наоколо, ама мен ако питаш, се е надявала на нещо друго. — И смигна на Хари. — Тя май не би отказала една снимка с…
— Ооо, млъкни! — каза Хари.
Рон избухна в смях и земята се осея с плужеци.
— Внимавай! — избоботи Хагрид и го дръпна от скъпоценните си тикви.
Наближаваше пладне, а Хари бе хапнал само мъничко петмез от сутринта и нямаше търпение да се върне в училище да обядва. Сбогуваха се с Хагрид и тръгнаха към замъка. Рон продължаваше да хълца, но от устата му вече излизаха най-много по две съвсем дребни плужечета.
Тъкмо бяха пристъпили в студената входна зала, когато над главите им отекна глас.
— А, ето ви, Потър и Уизли! — Професор Макгонъгол крачеше към тях със строго изражение на лицето. — Вие двамата ще си понесете наказанието тази вечер.
— Какво ще правим, професоре? — попита Рон и притеснено потисна едно оригване.
— Ти ще полираш среброто в Трофейната зала с господин Филч — каза професор Макгонъгол. — И никакви магии, Уизли! Само с търкане.
Рон преглътна с мъка. Всички ученици в училището ненавиждаха пазача Аргус Филч.
— А ти, Потър, ще помагаш на професор Локхарт да отговаря на писмата на своите почитателки — каза професор Макгонъгол.
— О, не… не може ли и аз да бъда в Трофейната зала? — отчаяно попита Хари.
— Разбира се, че не — вдигна вежди професор Макгонъгол. — Професор Локхарт изрично настоя за теб. Бъдете и двамата точни — в осем часа.
Хари и Рон се дотътриха до Голямата зала в дълбоко униние, а Хърмаяни вървеше по петите им с изражение, което сякаш казваше: „Ами като сте нарушили училищните правила…“ Овчарският гювеч за обяд изобщо не се услади на Хари. И двамата с Рон имаха тягостни предчувствия.
— Филч ще ме държи цяла нощ — мрачно каза Рон. — И без никакви магии! Та в тая зала има поне сто трофея! Изобщо не ме бива да чистя по мъгълски.
— Готов съм да те сменя — глухо предложи Хари. — Имам толкова опит от живота си в семейство Дърсли. Ами да отговаряш на писмата от почитателките на Локхарт?… Той направо ще ме побърка!
Съботният следобед се стопи много бързо и до осем часа оставаха пет минути, когато Хари затътри крака по коридора към кабинета на Локхарт. Стисна зъби и почука.
Вратата веднага се отвори и Локхарт го посрещна с широка усмивка.
