програма. Хайде, хващай метлата и да тръгваме — разпалено говореше той и очите му святкаха от въодушевление. — Никой от другите отбори не е започнал тренировки все още и тази година ще бъдем първи на старта…
Като се прозяваше и потръпваше леко, Хари слезе от леглото и се зае да търси екипа си за куидич.
— Добро момче! — каза накрая Ууд. — Ще се видим на игрището след петнайсет минути.
Като си намери яркочервения екип и сложи отгоре наметало да му държи топло, Хари надраска набързо една бележка на Рон къде отива и слезе по витата стълба до общата стая със своята „Нимбус две хиляди“ на рамо. Тъкмо бе стигнал до отвора зад портрета и нещо изтрополи зад него, след което Колин Крийви се изтърколи презглава по стълбата, фотоапаратът се мяташе на шията му, а в ръката си момчето държеше нещо.
— Чух някой да споменава името ти на стълбището, Хари! Виж какво нося! Дадох да ги проявят и исках да ти покажа…
Хари се вгледа с любопитство в снимката, която Колин тикаше под носа му.
Един черно-бял движещ се Локхарт дърпаше силно ръка, в която Хари позна своята собствена. Той установи със задоволство, че фотографският му образ се съпротивява упорито и отказва да бъде вкаран в кадъра. Хари гледаше как Локхарт се умори и се облегна, леко задъхан, на белия кант на снимката.
— Ще ми я надпишеш ли? — настойчиво попита Колин.
— Не — направо му отказа Хари и се огледа да види дали в стаята няма никой друг, — Съжалявам, Колин, бързам за тренировка по куидич.
И се прехвърли през отвора в стената.
— О! Чакай ме! Никога не съм гледал как играете куидич.
Колин се покатери след него.
— Ще се отегчиш — побърза да го разубеди Хари, но Колин дори не го чу, грейнал от радост.
— Ти беше най-младият играч от този дом за последните сто години, нали така, Хари? Нали? — говореше Колин, пристъпвайки до него. — Сигурно си великолепен. Аз никога не съм летял. Лесно ли е? Твоя ли си е метлата? Това ли е най-добрият модел?
Хари не знаеше как да се отърве от него. Все едно че имаше страшно бъбрива сянка.
— Аз всъщност изобщо не разбирам от състезания по куидич — говореше Колин задъхано. — Вярно ли е, че има четири топки? И че двете летят между играчите, мъчейки се да ги съборят от метлите им?
— Да — отвърна Хари неохотно, примирен, че все пак трябва да обясни сложните правила на куидича. — Тези топки се наричат блъджъри. От всеки отбор има по двама биячи с бухалки, които отбиват блъджърите от своите съотборници. В отбора на „Грифиндор“ това са Фред и Джордж Уизли.
— А за какво са тогава другите топки? — попита Колин и в същото време се спъна и полетя няколко стъпала надолу, тъй като беше зяпнал Хари с отворена уста.
— Ами с куофъла, голямата червена топка, се вкарват голове. По трима гончии от всеки отбор хвърлят куофъла едни срещу други и се опитват да го прекарат през головите стълбове в края на игрището — три високи стълба с обръчи на върха.
— Ами четвъртата топка?
— Нарича се златен снич — продължи Хари — и е много малка, много бърза и страшно трудна за улавяне. Но това е работа на търсачите, защото играта на куидич свършва едва когато бъде намерен сничът. И когато търсач хване снича, печели за отбора си сто и петдесет точки допълнително.
— И ти си търсач на „Грифиндор“, нали? — попита Колин с благоговение.
— Да — каза Хари, като напуснаха замъка и поеха по наквасената от росата трева. — Има и пазач. Той пази при головите стълбове. Това е всичко.
Но Колин не престана да разпитва Хари по целия път надолу по поляните до игрището за куидич. Едва като стигнаха до съблекалните, Хари успя да се отърве от него. Колин се провикна пискливо:
— Отивам да си намеря добро място! — и хукна към трибуните.
Останалите от отбора на „Грифиндор“ бяха вече в съблекалнята. Единствен Ууд изглеждаше бодър. Фред и Джордж Уизли с подпухнали очи и рошави коси седяха до четвъртокурсничката Алиша Спинет, която задрямваше, облегната на стената. Другите гончии — Кейти Бел и Анджелина Джонсън — се прозяваха, седнали една до друга.
— Ето те и теб, Хари. Защо се забави? — попита Ууд, без да чака отговор. — А сега искам малко да си поговорим, преди да отидем на игрището, защото цяло лято съм съставял абсолютно нова програма за тренировки, която решително ще промени нещата в наша полза…
Ууд окачи на таблото голяма схема на игрище за куидич, върху която старателно бяха начертани много линии, стрелки и кръстчета с разноцветни мастила. Той извади магическата си пръчка, почука с нея таблото и стрелките започнаха да пълзят по схемата като гъсеници. Щом Ууд подхвана словото си за новите тактики, главата на Фред Уизли се отпусна на рамото на Алиша Спинет и той тутакси задряма.
Обяснението на първия чертеж отне двайсет минути. Но след него имаше втори, а после — трети. Хари изпадна в унес, докато Ууд бърбореше.
— И така — рече високо Ууд и Хари, който си мечтаеше в полудрямка какво ли би закусвал точно в този момент, ако бе останал в замъка, се сепна, — ясно ли е? Някакви въпроси?
— Аз имам въпрос, Оливър — каза Джордж който се бе стреснал. — Не можа ли да ни кажеш всичко това вчера, докато бяхме будни?
Ууд не остана доволен.
— Слушайте всички какво ще ви кажа — започна той, като ги гледаше яростно. — Трябваше още миналата година да спечелим купата по куидич. Ние просто сме най-добрият отбор! Но за жалост поради непредвидени обстоятелства…
Хари се размърда на мястото си от чувство за вина.
Предишната година той лежеше в безсъзнание в болничното крило точно когато се играеше решаващият мач, поради което „Грифиндор“ имаше един играч по-малко и понесе най-тежката си загуба за последните триста години.
Ууд замълча. Поражението на отбора явно още го измъчваше.
— Затова тази година ще тренираме по-усилено от когато и да било… Хайде да вървим да приложим новите теории на практика! — викна той, грабна метлата си и се запъти към изхода на съблекалнята.
Отборът го последва с все още сковани крака и с прозявки. Бяха прекарали толкова дълго време в съблекалнята, че слънцето вече бе доста високо в небето, макар че по тревата на стадиона имаше още капчици роса. Като влезе на игрището, Хари видя Рон и Хърмаяни, седнали на трибуните.
— Още ли не сте свършили? — попита Рон в недоумение.
— Още не сме почнали — отвърна Хари, гледайки със завист препечените филийки със сладко, които Рон и Хърмаяни си бяха взели от Голямата зала. — Ууд ни учеше на нови трикове.
Той яхна метлата си, отблъсна се от земята и се издигна във въздуха. Утринният хлад щипеше лицето му и го разсъни много по-успешно от дългите приказки на Ууд. Беше му много приятно да е пак на игрището за куидич. И той се понесе над стадиона с максимална скорост, гонейки Фред и Джордж.
— Какъв е този странен звук от… щракане? — попита Фред, като префучаха наблизо.
Хари погледна към трибуните. Колин седеше на едно от най-високите места. Беше насочил към тях фотоапарата си и правеше снимка след снимка, което се чуваше особено силно на празния стадион.
— Погледни насам, Хари! Насам! — пронизително викаше той.
— Кой е този? — попита Фред.
— Нямам представа — излъга Хари и литна със скорост, която да го отдалечи колкото се може повече от Колин.
— Какво става там? — каза Ууд и се намръщи, стрелвайки се бързо към тях. — Защо снима тоя дребосък? Това не ми харесва. Ами ако е шпионин на „Слидерин“, който събира сведения за новата ни тренировъчна програма?
— Той е от „Грифиндор“ — побърза да каже Хари.
— А и слиндеринци нямат нужда от шпионин, Оливър — каза Джордж.
