Устните на Доби затрепераха и Хари бе обзет от внезапно съмнение.
— Ти ли… го направи? — бавно попита той. — Ти ли направи така, че бариерата да ни спре?
— Точно така, сър — отвърна Доби, кимайки енергично с глава, а ушите му клепаха. — Доби се скрил, очаквал Хари Потър и запечатал входа и после Доби гладил ръцете си с ютията… — И той показа на Хари десетте си дълги бинтовани пръста. — Но Доби не го било грижа за това, сър, защото той мислел, че Хари Потър е на сигурно място, и дори не подозирал, че Хари Потър ще стигне до училището по друг начин.
През цялото време той се люлееше напред-назад, клатейки грозната си глава.
— Доби останал толкова смаян, като чул как Хари Потър се върнал в училище, че дори изгорил вечерята на господаря си! Такъв бой Доби не бил ял дотогава, сър…
Хари се отпусна върху възглавниците си.
— Заради теб едва не ни изгониха с Рон — разгневи се той. — По-добре изчезвай, преди да ми пораснат костите, че да не те цапардосам.
Доби вяло се усмихна.
— Доби е свикнал със заплахи, сър. Доби ги получава по пет пъти на ден вкъщи.
Той изсекна носа си в ъгълчето на мърлявата калъфка за възглавница, с която беше облечен. Видът му бе толкова трогателен, че Хари усети как гневът му се изпарява дори против волята му.
— Защо носиш това нещо, Доби? — полюбопитства той.
— Това ли, сър? — запита Доби, подръпвайки калъфката. — Това е знак за робското положение на домашния дух, сър. Доби може да бъде освободен само ако господарите му подарят дрехи. Но семейството много внимава да не даде на Доби дори и един чорап, сър, защото тогава той би бил свободен да напусне къщата им завинаги.
Доби изтри плувналите в очите му сълзи и каза внезапно:
— Хари Потър трябва да си върви у дома! Доби мислеше, че неговият блъджър ще е достатъчен да…
— Твоят блъджър ли? — попита Хари и почувства как гневът отново го обзема. — Какво значи твоят блъджър? Ти ли накара тоя блъджър да се опитва да ме убие?
— Не да ви убие, сър, никога! — каза Доби шокиран. — Доби искал да спаси живота на Хари Потър. По- добре да го изпратят у дома тежко ранен, отколкото да остане тук, сър. Доби само искал Хари Потър да бъде ранен, за да го изпратят в къщи.
— Ооо, това ли било? — разгневи се Хари. — И предполагам, няма да ми кажеш защо всъщност искаше да ме изпратят у дома на парчета.
— Ах, само да знаеше Хари Потър! — простена Доби и нови сълзи покапаха по парцаливата му калъфка. — Да знаеше само какво означава той за нас — низшите, поробените, незабележимите в магьосническия свят! Доби си спомня как беше, когато Онзи-който-не-бива-да-се-назовава бе на върха на мощта си, сър. Ние, домашните духчета, бяхме третирани като паразити. Към Доби все още се отнасят така, сър — призна той, избърсвайки лице във възглавницата. — Но общо взето, сър, животът на другите като мен се подобри, откакто вие, сър, надвихте Онзи-който-не-бива… Хари Потър оживя и силата на Черния лорд бе прекършена. И отново настъпи утро, сър, а Хари Потър грееше като лъч на надеждата за онези от нас, които мислеха, че Черния лорд няма никога да се махне, сър… А ето че сега в „Хогуортс“ ще се случват ужасни неща и дори може би вече се случват. Доби не може да остави Хари Потър тук, щом историята ще се повтаря, след като Стаята на тайните отново е отворена…
Доби замръзна от ужас, грабна каната за вода от шкафчето до леглото и се прасна с нея по главата, след което изчезна. Но само след секунда се покатери отново на леглото, а очите му гледаха кръстосано и той си мърмореше: „Лош Доби, много лош Доби!“
— Значи наистина има Стая на тайните — прошепна Хари. — И… как каза ти… била отваряна и преди ли? Разкажи ми, Доби! — Той хвана ръката на духчето, когато то отново посегна към каната за вода. — Та аз не съм роден от мъгъли, защо да е опасна Стаята за мен?
— А, сър, не питайте повече, не питайте повече бедния Доби! — заекна духчето с оцъклени в мрака очи. — Тъмни дела се готвят наоколо, но Хари Потър не бива да е тук, когато се случат. Вървете си у дома, Хари Потър! Вървете си. Хари Потър не бива да се намесва в това, сър, много е опасно…
— Но кой е той, Доби? — попита Хари, като държеше здраво китката на Доби, за да не се удря с каната. — Кой я е отворил сега? А кой я е отворил предишния път?
— Доби не може, сър. Доби не може, Доби не бива да казва! — пискаше духчето. — Вървете си вкъщи, Хари Потър, вървете си вкъщи!
— Никъде няма да ходя! — ядовито каза Хари. — Моя много добра приятелка е родена от мъгъли. Тя първа ще пострада, ако Стаята наистина е отворена…
— Хари Потър рискува живота си за приятелите си! — простена Доби в жалостив екстаз. — Какво благородство! Каква доблест! Но той трябва да се спаси, трябва… Хари Потър не бива да…
Внезапно Доби замръзна, а ушите му като на прилеп потрепераха. И Хари долови нещо. По коридора вън се чуваха стъпки.
— Доби трябва да изчезва! — едва чуто каза духчето в ужас. После се разнесе силен пукот и юмрукът на Хари, който се сви, остана празен. Той се облегна назад и впери очи в тъмната врата на болничното отделение, към която се приближаваха стъпките.
В следващия момент Дъмбълдор влезе заднишком в спалнята по дълъг вълнен халат и с шапчица. Държеше от единия край нещо като статуя. Секунда по-късно се появи и професор Макгонъгол с краката на статуята. Двамата заедно качиха товара си на едно легло.
— Доведете Мадам Помфри — прошепна Дъмбълдор на професор Макгонъгол, бързо мина покрай долния край на леглото на Хари и излезе.
Хари лежеше неподвижно и се преструваше, че спи. Чу тревожни гласове и после професор Макгонъгол пак се появи, следвана непосредствено от Мадам Помфри, която навличаше жилетка върху нощницата си. Хари чу как някой рязко и дълбоко ахна.
— Какво е станало? — шепнеше Мадам Помфри на Дъмбълдор, като се навеждаше към статуята на леглото.
— Ново нападение — отвърна Дъмбълдор. — Минерва го намерила на стълбите.
— До него имаше чепка грозде — каза професор Макгонъгол. — Предполагаме, че се е опитвал да се промъкне на посещение при Потър.
Стомахът на Хари сякаш потъна. Бавно и предпазливо той се понадигна няколко сантиметра, за да види статуята на леглото. Лъч лунна светлина бе спрял върху ужасеното й лице.
Беше Колин Крийви — с широко отворени очи и с ръце, сгънати пред гърдите, хванали фотоапарата.
— Вкаменен ли е? — попита шепнешком Мадам Помфри.
— Да — отвърна професор Макгонъгол. — Ала изтръпвам, като си помисля… Ако Албус не е слизал точно в този момент по стълбите, за да си вземе горещо какао, кой знае какво е можело да…
Тримата впериха погледи в Колин. Дъмбълдор се наведе и изтръгна фотоапарата от скованите пръсти на момчето.
— Предполагаш, че е успял да направи снимка на нападателя си? — нетърпеливо попита професор Макгонъгол.
Дъмбълдор не отговори. Той опита да отвори задния капак на фотоапарата.
— Ама че работа! — възкликна Мадам Помфри.
От апарата изсвистя струйка дим. През три легла Хари усети острата миризма на изгорял целулоид.
— Разтопено — установи Мадам Помфри в почуда, — всичко е разтопено!
— Какво може да значи това, Албус? — попита професор Макгонъгол с тревога.
— Значи, че Стаята на тайните наистина е отворена пак.
Мадам Помфри захлупи уста с длан, а професор Макгонъгол впери очи в Дъмбълдор.
— Но Албус… наистина… кой…
— Не е въпросът кой — прекъсна я Дъмбълдор, гледайки Колин. — Въпросът е как…
Доколкото Хари можеше да съди по лицето на професор Макгонъгол, което бе в сянка, тя разбираше за какво става дума не повече от самия него.
