Беше стоял една секунда повече. Блъджърът най-сетне го уцели — удари го право в лакътя и Хари усети как ръката му се счупи. Полузаслепен, замаян от пронизващата болка, той се хлъзна по мократа от дъжда метла, като все още я стискаше с единия си сгънат крак, ала дясната му ръка висеше безпомощно покрай тялото. Блъджърът се носеше отново към него, този път явно за да го атакува в лицето. Хари успя да се извърти и да му се изплъзне, а във вцепененото му съзнание имаше само една мисъл: да стигне до Малфой!
През мъглата от дъжд и болка той се устреми към трепкащото ухилено лице под себе си и видя как очите на Малфой се разшириха от ужас — той бе помислил, че Хари го напада.
— Какво искаш да… — опита се да каже той и се накани да бяга.
Хари пусна и другата си ръка от дръжката и замахна рязко. Усети как пръстите му се свиват върху студения снич и вече се крепеше на метлата само с крака, а тълпата крещеше, докато той се носеше право надолу, напрягайки всички сили да не припадне.
Разплиска калта, когато се строполи с тъп удар и се изтърколи от метлата. Ръката му висеше под много странен ъгъл. През стрелите на болката до него стигаха сякаш от много далеч викове и свирене с уста. Цялото му внимание в момента бе насочено към снича в здравата му ръка.
— Аха — каза си тихо, — победихме… — И загуби съзнание.
Когато дойде на себе си, все още лежеше на игрището и дъждовните капки продължаваха да падат по лицето му, а някой се бе навел над него.
— О, не, точно вие не! — простена Хари.
— Не знае какво говори — обяви Локхарт на висок глас пред тревожната тълпа грифиндорци, напираща около двамата. — Не се тревожи, Хари, ей сега ще ти оправя ръката.
— Не! — възропта Хари. — Искам си я такава, благодаря…
Опита се да седне, но болката беше страхотна. Наблизо чу твърде познато щракване.
— Не искам да ме снимаш така, Колин — високо каза той.
— Лежи си, Хари — успокояващо му говореше Локхарт. — Това е съвсем проста магия, която съм правил безброй пъти.
— Нека да отида направо в болничното крило — протестираше Хари през стиснати зъби.
— По-добре да отиде, професоре — намеси се омацаният с кал Ууд, който не можеше да сдържи доволната си усмивка, независимо че търсачът на отбора му бе ранен. — Забележително го улови, Хари, направо драматично, бих казал! Това беше най-добрата ти игра досега!
През гората от крака около себе си Хари забеляза как Фред и Джордж Уизли се мъчеха да натикат полуделия блъджър в една кутия. Той все още яростно се съпротивяваше.
— Отдръпнете се — нареди Локхарт, докато навиваше ръкавите на одеждата си с цвят на нефрит.
— Не… недейте… — немощно се молеше Хари, но Локхарт вече размахваше пръчката си и миг по-късно я насочи към ръката му.
Особено и неприятно усещане започна да пълзи от рамото надолу към върховете на пръстите му. Струваше му се, че изпомпват въздух от ръката му. Той дори и не смееше да погледне какво става. Беше затворил очи и извърнал глава, ала най-лошите му страхове се отприщиха, когато хората над него ахнаха, а Колин Крийви започна да щрака като луд. Ръката вече не го болеше, но изобщо не я чувстваше…
— Тюх… — каза Локхарт. — Е, да, случва се понякога. Важното е обаче, че костите вече не са счупени. Това трябва да се има предвид. Така че, Хари, добери се някак до болничното крило… Господин Уизли, госпожица Грейнджър, бихте ли го придружили?… Там Мадам Помфри ще те… ъъъ… пооправи малко.
Като се изправи на крака, Хари усети, че се накланя на една страна. Пое си дълбоко въздух и погледна надолу. От онова, което видя, едва не загуби отново съзнание.
Изпод одеждите му стърчеше нещо като дебела гумена ръкавица с цвета на собствената му кожа. Опита се да си размърда пръстите, но нищо не стана.
Локхарт не беше оправил счупените кости на Хари. Просто бе направил така, че да изчезнат.
Мадам Помфри изобщо не остана във възторг от това.
— Трябваше да дойдеш направо при мен! — възмущаваше се тя, вдигайки жалкия безжизнен остатък от онова, което само допреди половин час беше действаща ръка. — Мога да заздравя кости за секунда, но да ги накарам да пораснат отново…
— Ще успеете, нали? — попита Хари с отчаяние в гласа.
— Разбира се, че ще успея, но ще бъде болезнено — мрачно каза Мадам Помфри и хвърли на Хари една пижама. — Трябва да останеш и през нощта…
Хърмаяни чакаше пред завесата, опъната около леглото на Хари, докато Рон му помагаше да облече пижамата. Доста време им отне да напъхат обезкостената ръка в ръкава.
— Как можеш още да държиш на Локхарт, Хърмаяни? — подвикна й Рон през завесата, докато измъкваше меките пръсти на Хари през маншета на пижамата. — Ако Хари искаше обезкостяване, щеше да си каже.
— Всеки може да направи грешка — упорстваше Хърмаяни. — Пък и не боли вече, нали, Хари?
— Не — отвърна Хари, — но просто я няма.
Той се хвърли на леглото и остатъкът от ръката му се залюля безцелно. Хърмаяни и Мадам Помфри се появиха иззад завесата. Старшата сестра носеше голяма, пълна с нещо бутилка с етикет „КОСТРАСТ“.
— Чака те тежка нощ — каза тя и наля от течността в голяма чаша. — Неприятна работа е да ти растат кости повторно.
Неприятно беше и изпиването на „КОСТРАСТ“. Течността изгори устата и гърлото на Хари, докато я поглъщаше, и предизвика кашляне и давене. Като не спираше да мърмори срещу опасните спортове и несръчните учители, Мадам Помфри се оттегли, оставяйки Рон и Хърмаяни да помогнат на Хари.
— Ама все пак победихме, а! — каза Рон и на лицето му цъфна широка усмивка. — Само как го сграбчи! А лицето на Малфой изглеждаше… като че ли е готов да убива!
— Искам да знам какво е направил с оня блъджър — мрачно каза Хърмаяни.
— Ще добавим и това към списъка от въпроси, които ще му зададем, като изпием Многоликовата отвара — каза Хари и се отпусна назад върху възглавниците. — Надявам се тя да има по-добър вкус от това тук…
— Дори с частиците от слидеринци вътре? Ти майтапиш ли се? — каза Рон.
В този момент вратата на болничното отделение се отвори с трясък. Кални и подгизнали, останалите играчи от грифиндорския отбор пристигаха на посещение при Хари.
— Невероятно летене, Хари! — каза му Джордж. — Токущо чух как Маркъс Флинт крещи на Малфой, че сничът бил над главата му, а той не го бил забелязал. Драко не изглеждаше особено доволен.
Бяха донесли кексчета, бонбони и бутилки сок от тиква, наобиколиха леглото на Хари и тъкмо се приготвиха да си устроят хубавичка веселба, когато Мадам Помфри връхлетя и се разкрещя:
— Това момче има нужда от почивка, трябва да му пораснат отново трийсет и три кости! Вън! ВЪН!
И Хари остана сам, без нищо, което да отвлича вниманието му от пронизващите болки в безжизнената ръка.
Няколко часа по-късно той се събуди внезапно в непрогледния мрак и тихо изстена от болка — усещаше ръката си като напълнена с големи трески. За миг си помисли, че от това се е събудил. Но после с ужас установи, че в тъмното някой попива челото му с кърпа.
— Махни се! — провикна се той, ала веднага смени тона: — Доби!
Домашното духче бе вперило в Хари изпъкналите си като топки за тенис очи. По дългия му остър нос се спускаше една-единствена сълза.
— Хари Потър се върнал на училище — тъжно шепнеше той. — Доби разправяше ли, разправяше на Хари Потър… Ах, господарю, защо не послушахте Доби? Защо Хари Потър не се върна у дома, след като изпусна влака?
