— Ами чайникът полудял и взел да пръска наоколо врял чай, а един от гостите бил закаран в болница с щипките за захар на носа. Татко направо обезумя, а в службата били само той и оня стар магьосник Пъркинс. Трябвало да правят какви ли не магии за забрава и разни други фокуси, та да потулят работата…
— Ама татко ти… тази кола…
Фред се разсмя:
— Охо, татко си пада по разни мъгълски машинки, бараката ни е пълна с тях! Той ги разглобява, прави им магии и си сглобява наново. Ако вземе да обискира къщата ни, сам ще трябва да се арестува. Мама направо изпада в ужас.
— Ей го шосето — съобщи Джордж, който се взираше през предното стъкло. — След десетина минути сме там… Тъкмо навреме, че вече се съмва…
По хоризонта на изток се виждаше бледорозово сияние.
Фред сниши колата и Хари различи тъмните правоъгълничета на нивите с групички дървета между тях.
— Малко встрани от селото сме — отбеляза Джордж. — Това е Отъри Сейнт Кечпоул.
Колата летеше все по-ниско и по-ниско. Между дърветата вече прозираше светлината на яркочервеното слънце.
— Приземяване! — обяви Фред, когато кацнаха с леко друсване.
Бяха се приземили до порутен гараж в малък двор и Хари за пръв път видя къщата на Рон.
Тя приличаше на някогашен грамаден каменен свинарник, но явно са били добавяни допълнителни стаи тук и там, докато се получат няколко етажа. Всичко бе някак толкова разкривено, сякаш се държеше само на магия („А може би си е точно така“ — помисли си Хари). Върху червения покрив бяха кацнали четири или пет комина. На килната табелка, забучена в земята при входа, беше написано „Хралупата“. Около входната врата имаше цяла камара високи гумени ботуши и един силно ръждясал котел. Няколко угоени кафяви пилета се разхождаха по двора.
— Не е кой знае какво — каза Рон.
— Великолепно е! — радваше се Хари, като си помисли за „Привит Драйв“.
Четиримата едновременно слязоха от колата.
— Сега се качваме горе съвсем тихичко — започна Фред — и чакаме мама да ни извика за закуска. Тогава ти, Рон, се втурваш надолу по стълбите и викаш: „Мамо, виж кой е дошъл през нощта!“ Тя толкова ще се радва да види Хари, та никой няма да усети, че сме карали колата.
— Точно така! — съгласи се Рон. — Идвай, Хари. Аз спя в една…
В следващата секунда лицето на Рон доби зеленикав цвят, а очите му бяха вперени към къщата. Другите трима веднага обърнаха погледи натам.
През двора крачеше госпожа Уизли, и то така, че разпръскваше пилците наоколо си. Беше удивително как една нисичка, закръглена и миловидна жена можеше да изглежда като саблезъб тигър.
— Ау! — тихо изрече Фред.
— Ужас! — каза Джордж.
Госпожа Уизли спря пред тях с ръце на хълбоците, местейки поглед от една виновна физиономия на друга. Носеше престилка на цветя, а от джоба й се подаваше магическа пръчка.
— Така значи… — каза тя.
— Добро утро, мамо! — каза Джордж колкото можеше по-бодро и възторжено.
— Случайно да се досещате, че се притесних? — попита госпожа Уизли със заплашителен шепот.
— Извинявай, мамо, ама нали виждаш, трябваше да…
И тримата синове на госпожа Уизли бяха по-високи от нея, но някак се снишиха, щом гневът й се стовари отгоре им.
— Празни легла! Няма бележка! Колата липсва… може да сте катастрофирали… обезумях от страх… ама вас изобщо не ви е грижа… никога, откакто се помня… Само чакайте да се върне баща ви! Как никога не сме имали такива грижи с Бил, или с Чарли, или с Пърси…
— Перфектният префект! — измърмори Фред.
— ПО-ДОБРЕ ДА БЕШЕ ВЗЕЛ ПРИМЕР ОТ НЕГО! — развика се госпожа Уизли, като мушкаше с пръст Фред в гърдите. — Ами ако бяхте умрели, ако ви бяха видели, ако баща ви беше загубил работата си заради вас…
Сигурно бяха минали часове, преди госпожа Уизли да прегракне от викане и да обърне внимание на Хари, който се беше поотдръпнал назад:
— Много се радвам да те видя, Хари, миличък! Влизай да закусиш.
Тя се обърна и тръгна към къщата, а Хари я последва, след като хвърли тревожен поглед към Рон и получи от него насърчително кимване.
Кухнята беше малка и пълна с какво ли не. В средата имаше дървена маса, изтъркана от употреба, а около нея — столове. Като седна на ръба на един от тях, Хари се заоглежда. Никога преди не бе влизал в къща на магьосници.
Часовникът на отсрещната стена имаше само една стрелка, без цифри. Вместо тях по края му пишеше „Време за чай“, „Време за хранене на кокошките“ или „Закъсняваш!“. По полицата над огнището бяха подредени в три реда книги със заглавия като „Как да си омагьосаме сирене“, „Чарът на сладкишите“ или „Едноминутни блюда — какво вълшебство!“. И ако не го лъжеха ушите, Хари току-що бе чул по радиото до кухненската мивка, че следва „Часът на омаята с популярната певица ясновидка Селестина Уорбек“.
Госпожа Уизли трополеше, приготвяйки закуската някак разсеяно, и хвърляше сърдити погледи към синовете си, докато обръщаше наденичките в тигана. От време на време си мърмореше нещо като „не знам какво сте си въобразявали…“ и „никога не бих допуснала…“
— Ти изобщо не си виновен, миличък — увери тя Хари, като изсипа осем-девет наденички в чинията му. — Ние с Артър също се тревожехме за теб. Тъкмо снощи си казахме, че ще отидем да те вземем, ако до петък Рон не получеше от теб отговор на писмото си. Но все пак… — и тя добави и три пържени яйца в чинията му — …да се лети с незаконна кола през почти половината територия на страната… Ами можеха да ви видят…
Тя небрежно махна с пръчката си към мивката и съдовете започнаха да се самоизмиват с леко потракване.
— Беше облачно, мамо! — обади се Фред.
— Не говори с пълна уста! — скара се майка му.
— Те го държаха гладен, мамо! — каза Джордж.
— Млъкни! — нареди госпожа Уизли, но изражението й малко поомекна, когато се залови да реже на Хари филийки и да ги маже с масло.
В този момент вниманието на всички бе привлечено от малка червенокоса фигурка в дълга нощничка, която се появи в кухнята, нададе лек писък и хукна обратно навън.
— Джини — прошепна Рон на Хари. — Сестра ми. Цяло лято говори за теб.
— Да, ще ти поиска и автограф, Хари — засмя се Фред, но улови погледа на майка си и се наведе над чинията, без да проговори повече.
Никой не отрони дума, преди и четирите чинии да се опразнят, което стана удивително бързо.
— Ама че съм уморен! — прозина се Фред, като остави най-сетне ножа и вилицата. — Ще ида да си легна…
— Нищо подобно! — сопна се майка му. — Сам си си виновен, че не си спал нощес. Сега ще вземеш да обезгномиш градината, че няма оправия с тая напаст.
— О, мамо…
— И вие двамата също — добави тя и погледна строго Рон и Фред. — А ти можеш да си лягаш — обърна се тя към Хари. — Не си ги карал да хвърчат с тая загубена кола.
Но Хари, който се чувстваше съвсем бодър, бързо предложи:
— Аз ще помагам на Рон. Никога не съм виждал как се обезгномява…
— Много си любезен, миличък, ама това е досадна работа — каза госпожа Уизли. — Е, да видим сега какво пише Локхарт по въпроса. — И свали от полицата една тежка книга.
Джордж изпъшка:
