Хари Потър и Орденът на феникса

толкова ви е казал, което да оправдае…

— Обиди родителите ми — изръмжа Джордж. — И майката на Хари.

— Но вместо да оставите Мадам Хууч да се разправя с него, вие двамата решавате да ни покажете как се дуелират мъгълите! — продължи да фучи професор Макгонъгол. — Имате ли представа какво…?

— Кхъ-кхъ.

Хари и Джордж се извърнаха рязко. На прага стоеше Долорес Ъмбридж, сгушена в зелено туидено наметало, с което още повече приличаше на гигантска жаба, и се хилеше по своя ужасен, гаден и зловещ начин, който Хари вече бе започнал да свързва с надвиснали беди.

— Мога ли да помогна с нещо, професор Макгонъгол? — попита професор Ъмбридж с най-отровното си мазно гласче.

В лицето на Макгонъгол нахлу кръв.

— Да помогнете ли? — повтори тя през зъби. — В какъв смисъл… да помогнете?

Професор Ъмбридж влезе в кабинета с все същата гадна усмивка.

— Е, мислех, че ще ми бъдете признателна, все пак имам малко повече пълномощия.

Хари нямаше да се изненада, ако видеше, че от ноздрите на професор Макгонъгол се разлетяват искри.

— Не, няма да ви бъда признателна — изсъска тя и обърна гръб на Ъмбридж. — А сега, вие двамата, ме чуйте добре! Не ме интересува, че Малфой ви е предизвикал, не ме интересува и да е обиждал всичките ви роднини до последния, държахте се отвратително и ви наказвам с по една седмица извънкласна работа след часовете. Не ме гледай така, Потър, заслужи си го! И ако някой от вас отново…

— Кхъ-кхъ…

Професор Макгонъгол затвори очи, все едно се молеше за търпение, и пак се извърна с лице към професор Ъмбридж.

— Да?

— Мисля, че заслужават нещо повече от извънкласна работа — усмихна се още по-широко Ъмбридж.

Професор Макгонъгол отвори очи.

— За беда, Долорес — подавана тя и се опита да отвърне на усмивката, но челюстта й изглежда се беше сковала, — по-важно е какво мисля аз, защото съм ръководител на дома.

— Всъщност, Минерва — вметна с изкуствена усмивка Ъмбридж, — ще се убедите, че е далеч по-важно какво мисля аз. Къде ли съм го сложила? Корнелиус… По-точно… — Докато бъркаше из дамската си чанта, тя пак се усмихна престорено. — По-точно, министърът тъкмо го прати и… а, ето го… — Извади пергаментов лист, който разгъна, после се прокашля превзето и зачете написаното върху него: — Кхъ-кхъ… „Образователен указ номер двайсет и пет“…

— Още един ли? О, не! — възкликна разярена професор Макгонъгол.

— О, да — продължи да се хили другата жена. — Всъщност, Минерва, тъкмо благодарение на вас си дадох сметка, че се нуждаем от още едно подобрение… помните как ми се наложихте, когато не пожелах да разреша повторното сформиране на куидичния отбор на „Грифиндор“? Отнесохте случая до Дъмбълдор и той настоя отборът да продължи да играе. Е, не можех да допусна подобно нещо. Свързах се незабавно с министъра и той се съгласи напълно с мен, че великата инквизиторка би трябвало да има право да лишава учениците от привилегии, в противен случай тя — тоест аз, — ще има по-малки пълномощия и от обикновените учители. Сега, Минерва, сама се убеждавате колко права съм била, когато се опитах да спра повторното сформиране на отбора на „Грифиндор“. Ужасно поведение… но както и да е, бях започнала да чета поправката… Кхъ-кхъ… „В бъдеще великата инквизиторка ще разполага с върховното право да налага наказания и санкции и да лишава от привилегии учениците в «Хогуортс», а също с правото да променя наказанията, санкциите и отнемането на привилегии, наложени от други членове на преподавателския състав. Подпис: Корнелиус Фъдж, министър на магията, носител на ордена «Мерлин» първа степен и така нататък…“ — Тя нави пергамента и все тъй усмихната, си го прибра в дамската чанта. — И така… според мен наистина се налага да забраня завинаги на тези двама ученици да играят куидич — заяви Ъмбридж и премести поглед от Хари към Джордж и обратно.

Хари усети как сничът се блъска като обезумял в ръката му.

— Да ни забраните да играем куидич ли? — повтори той с глас, който сякаш идва някъде от далеч. — Завинаги?

— Да, господин Потър, мисля, че една доживотна забрана ще свърши работа — рече Ъмбридж и с още по-широка усмивка загледа как момчето се опитва да проумее какво му е казала. — Вие и господин Уизли тук. За всеки случай по мое мнение трябва да бъде спрян и братът на младежа, убедена съм, че ако съотборниците му не го бяха удържали, и той щеше да се нахвърли на младия господин Малфой. Естествено, ще конфискувам метлите им и ще ги държа на сигурно място в кабинета си, за да сме спокойни, че забраната ми няма да бъде нарушавана. Но аз, професор Макгонъгол, не взимам неразумни мерки — продължи тя и се извърна към другата преподавателка, която стоеше като изсечена от лед. — Останалите от отбора могат да продължат да играят, не забелязах никой от тях да проявява признаци на насилие. Е… довиждане.

Тя си тръгна с възможно най-самодоволното изражение и остави след себе си ужасено мълчание.

— Забранили са ви да играете — рече глухо Анджелина по-късно същата вечер в общата стая. — Забранили са ви! Ами сега… какво ще правим без търсач и биячи…

Сякаш изобщо не бяха удържали победа. Накъдето и да се обърнеше, Хари виждаше безутешни разгневени лица, всички от отбора се бяха струпали около огъня, нямаше го само Рон, когото не бяха виждали от края на мача.

— Не е честно — рече вцепенена Алиша. — Ами Краб и блъджърът, който той запрати вече след последната съдийска свирка? На него забранила ли му е?

— Не — отвърна покрусена Джини. Те с Хърмаяни седяха от двете страни на Хари. — Само са го наказали да преписва, чух как Монтагю му се присмиваше на вечеря.

— И да забранят на Фред, дето не е направил нищо! — разяри се и Алиша и заблъска с юмрук по коляното си.

— Не съм виновен аз, че не съм направил нищо — заяви Фред с доста страховито изражение. — Ако не бяхте вие трите да ме държите, щях да го направя оня малък гадняр на кюфте.

Сломен, Хари се взря в тъмния прозорец. Сипеше се сняг. Сничът, който бе уловил, се стрелкаше насам-натам из общата стая, всички го гледаха захласнати, а Крукшанкс скачаше и се опитваше да го хване.

— Отивам да си легна — рече Анджелина и се изправи бавно. — Може да се окаже, че е било кошмар… може утре да се събудя и да видя, че още изобщо не сме играли…

Не след дълго я последваха Алиша и Кейти. Малко по-късно към леглата закретаха Джордж и Фред: гледаха свирепо всеки, когото подминеха, Джини също си легна. При огъня останаха само Хари и Хърмаяни.

— Виждал ли си Рон? — попита тихо момичето.

Хари поклати глава.

— Според мен ни отбягва — отсъди Хърмаяни. — Как мислиш, къде ли е?…

Точно тогава зад тях се чу скърцане, Дебелата дама се завъртя напред и Рон се прехвърли през дупката зад портрета. Беше наистина много блед, по косата му имаше сняг. Видя Хари и Хърмаяни и застина като вцепенен.

— Къде беше? — попита разтревожена Хърмаяни и скочи на крака.

— Разхождах се — промърмори момчето.

Още беше с екипа за куидич.

— Изглеждаш премръзнал — възкликна Хърмаяни. — Ела да седнеш тук!

Рон отиде при камината и без да поглежда Хари, се свлече на креслото най-далеч от него. Откраднатият снич продължаваше да прехвърча над главите им.