Хари Потър и Орденът на феникса

— Ами да… — съгласи се тихо момичето, — точно оттам взех идеята… но, както забелязваш, предпочетох да издълбая датата върху късчета метал, а не върху кожата на членовете на клуба.

— Да, твоят начин ми допада повече — ухили се Хари и пъхна галеона в джоба си. — Единствената опасност е да не го похарчим случайно.

— Няма начин! — възрази Рон, загледан тъжно в своята фалшива монета. — Не ми се намира и един- единствен истински галеон, нямам с какво да го сбъркам.

Наближаваше първата среща по куидич от първенството — „Грифиндор“ срещу „Слидерин“ — и временно прекратиха сбирките на ВОДА, защото Анджелина настояваше да тренират едва ли не всекидневно. Отдавна не бе имало шампионат по куидич и това изостри значително интереса и трепетите около мача: рейвънклоуци и хафълпафци се вълнуваха живо от изхода от двубоя, защото и на тях, разбира се, им предстоеше да се срещнат тази година и с двата отбора, а ръководителите на домовете бяха твърдо решени техният отбор да победи, колкото и да се опитваха да го представят под благовидната форма на спортсменския дух. Хари разбра колко много професор Макгонъгол държи да бият слидеринци, когато в седмицата преди мача тя се въздържа да им дава домашни.

— Според мен в момента си имате предостатъчно задължения — оповести многозначително преподавателката. Никой не повярва на ушите си, докато Макгонъгол не погледна право към Хари и Рон и не заяви много сериозно: — Свикнала съм, момчета, да виждам купата по куидич в кабинета си, никак не ми се иска да се налага да я връчвам на професор Снейп, ето защо използвайте допълнителното време да тренирате, ясно ли е?

Снейп, който очевидно също правеше всичко за своя отбор, бе запазил игрището за тренировките на „Слидерин“ за толкова дни напред, че грифиндорци почти не можеха да се вредят да поиграят. Правеше си и оглушки, ако му съобщяха, че слидеринци се опитват да омагьосват по коридорите играчи от „Грифиндор“. Когато Алиша Спинет се озова в болничното крило с вежди, които растяха толкова бързо и толкова буйно, че й запречваха очите и устата, Снейп упорстваше, че се била опитала да си направи сама магия за сгъстяване на косата, и отказа да изслуша твърденията на четиринайсет свидетели за това, че са видели с очите си как пазачът на слидеринци Майлс Блечли е издебнал в библиотеката Алиша в гръб и я е урочасал.

Хари живееше с надеждата, че „Грифиндор“ ще победи, все пак не бяха губили никога от отбора на Малфой. Вярно, Рон още беше далеч от класата на Ууд, но тренираше изключително усърдно, за да заиграе по-добре. Най-голямата му слабост беше, че след всяка грешка бе склонен да се отчайва: вкараха ли му гол, се притесняваше и започваше да пропуска още и още топки. От друга страна, Хари го беше виждал да отбива наистина неспасяеми удари, стига да беше във форма. На една незабравима тренировка увисна на ръката си от метлата и за да изчисти куофъла, го изрита толкова силно, че го запрати чак в другия край на игрището, право в средния голов обръч отсреща, та всички в отбора започнаха да го сравняват с Бари Райън, пазача на националния отбор на Ирландия, показал неотдавна подобна ловкост срещу най-добрия гончия на Полша — Ладислав Замойски. Дори Фред отбеляза, че накрая Рон щял да ги накара двамата с Джордж да се гордеят и че те не на шега мислели да признаят роднинските си връзки с него, нещо, което, както го увериха, се мъчели да отричат вече четири години.

Единственото, което безпокоеше Хари, бе доколко Рон ще позволи тактиката на слидеринците да го извади от релси още преди да са излезли на терена. Хари, разбира се, им търпеше подмятанията още от първи курс, така че заяждания от рода на: „Ей, Потър, подочух как Уорингтън се кълне, че в събота ще те събори от метлата“, не само не го смразяваха, а обратно, дори го разсмиваха.

— На Уорингтън му е толкова крив мерникът, че ще се уплаша по-скоро ако се цели в някого до мен — отвръщаше той, при което Рон и Хърмаяни се заливаха от смях, а ехидната усмивчица върху лицето на Панси Паркинсън помръкваше.

Ала Рон за първи път беше подлаган на такъв безпощаден тормоз, на толкова много обиди, присмех и закани. Случваше се слидеринци, някои от които вече в седми курс и значително по-яки от него, да му съскат, докато го подминават в коридора:

— Е, Уизли, запази ли си легло в болничното крило?

Той обаче, вместо да се засмее, направо позеленяваше.

Ако Драко Малфой покажеше как Рон изпуска куофъла (нещо, което той правеше винаги щом го зърнеше), ушите на новия пазач пламваха и ръцете му се разтреперваха дотолкова, че каквото и да държеше, той го изтърваваше.

Октомври отмина във вихър от виещи ветрове и проливен дъжд и дойде ноември, студен като замръзнало желязо, със скреж всяка сутрин и ледени течения, стръвно хапещи голите ръце и лица. Небето навън и таванът в Голямата зала избледняха и станаха седефенобели, планините край „Хогуортс“ нахлупиха снежни калпаци, в замъка бе толкова студено, че в междучасията доста от учениците си слагаха в коридорите дебели топли ръкавици от змейска кожа.

Заранта преди срещата по куидич беше ясна и мразовита. Хари се събуди, извърна се към леглото на Рон и видя, че приятелят му седи с изопнат гръб, обхванал с ръце коленете си и втренчен някъде в пространството.

— Добре ли си? — попита го Хари.

Рон кимна, но не каза нищо. Хари неволно си спомни онзи път, когато без да иска, Рон се беше покосил сам с магия за бълване на плужеци — сега той изглеждаше точно толкова блед и потен, а и явно не желаеше да си отваря устата.

— Просто трябва да закусиш — взе да го ободрява Хари. — Ела!

Когато влязоха в Голямата зала, тя вече се пълнеше бързо, всички говореха по-високо и бяха по- развълнувани от обикновено. Докато минаваха покрай масата на слидеринци, олелията стана още по- голяма. Хари се извърна и видя, че освен обичайните шалчета и шапки в сребристо и зелено слидеринци са си сложили и сребърни значки във форма на коронки. Кой знае защо, мнозина замахаха към Рон и се засмяха гръмогласно. Пътем Хари се опита да разчете какво пише по значките, но не успя, понеже трябваше бързо да преведе Рон до тяхната маса.

Грифиндорци, всички бяха облечени в червено и златно, ги посрещнаха с възторжени възгласи, но вместо да поободрят Рон, виковете сякаш изсмукаха до капка бойния му дух и той се свлече на най-близката пейка така, сякаш това му е последното ядене в живота.

— Трябва да съм откачен, за да направя това — прошепна той дрезгаво. — Наистина откачен.

— Не изглупявай — скастри го Хари и му подаде купа с овесени ядки, — ще се справиш, ще видиш. Нормално е да се притесняваш.

— За нищо не ставам — изграчи Рон. — Пълен левак съм. И да ме убият, не мога да играя добре. Къде ми е бил умът?

— Стегни се — рече строго Хари. — Завчера отби с крак неспасяема топка, дори Фред и Джордж признаха, че си се представил блестящо.

Рон извърна към него изтерзано лице.

— Стана случайно — прошепна сломен. — Направих го, без да искам. Никой от вас не гледаше, но се хлъзнах от метлата и докато се опитвах да я възседна отново, изритах случайно куофъла.

— Е, още няколко случайности като тази — рече Хари, след като се съвзе бързо от неприятната изненада, — и победата ни е в кърпа вързана.

Хърмаяни и Джини седяха точно срещу тях с червено-златни шалове, ръкавици и кречетала.

— Как се чувстваш? — попита Джини брат си, който гледаше остатъците от прясно мляко по дъното на купичката така, сякаш съвсем сериозно обмисля дали да не опита да се удави в тях.

— Притеснява се — отвърна вместо него Хари.

— Е, това е добър знак, винаги съм смятала, че се представям добре на изпитите именно когато съм леко притеснена — заяви чистосърдечно Хърмаяни.

— Здрасти — разнесе се зад тях отнесен, замечтан глас.

Хари вдигна поглед: откъм масата на „Рейвънклоу“ се беше приближила Луна Лъвгуд. Мнозина се бяха облещили срещу нея, някои дори се смееха и я сочеха. Тя се бе изхитрила да си сложи шапка във вид на лъвска глава в естествени размери, която едвам се крепеше.

— Аз съм за „Грифиндор“ — оповести момичето и си посочи шапката, макар че не се налагаше. — Вижте