Хари Потър и Орденът на феникса

— Не — поклати глава Хари. — Според мен по-скоро долавям… настроенията му. Получавам нещо като проблясъци. Миналата година Дъмбълдор каза, че ставало нещо такова. Спомена, че мога да усетя кога Волдемор е близо до мен или изпитва силна омраза. Е, сега усещам и кога е доволен…

Замълчаха. Вятърът и дъждът блъскаха по постройката.

— Трябва да кажеш на някого — посъветва го Рон.

— Последния път казах на Сириус.

— Ами кажи му и този път!

— Не мога — заяви мрачно Хари. — Забрави ли, Ъмбридж държи под наблюдение и совите, и камините.

— Тогава кажи на Дъмбълдор.

— Нали току-що ти обясних, той вече знае — отсече Хари, след което се изправи, свали от кукичката наметалото и с широко движение се загърна с него. — Безсмислено е да му казвам отново.

Все така загледан умислено в приятеля си, Рон също пристегна наметалото.

— Дъмбълдор сигурно ще иска да знае — настоя той.

Хари сви рамене.

— Хайде да тръгваме… тепърва имаме да упражняваме магията за мълчание.

Забързаха мълчаливо през тъмния парк, като се хлъзгаха и се препъваха по калната морава. Хари беше погълнат от мислите си. Какво ли Волдемор искаше да стане, а то не се случваше достатъчно бързо?

„Има и други намерения: намерения, които ще осъществи тихомълком… нещо, което може само да открадне… нещо, подобно на оръжие. Нещо, с което предишния път не разполагаше.“

Хари не се беше замислял от седмици за тези думи, беше погълнат от онова, което ставаше в „Хогуортс“, бе прекалено зает с разразилите се схватки с Ъмбридж, с несправедливата намеса на министерството… Но ето че тези думи изникнаха в съзнанието му и го накараха да се запита… Беше обяснимо Волдемор да е ядосан, ако още не успява да се добере до оръжието, каквото и да представляваше то. Дали Орденът не му беше попречил и не бе осуетил плановете му? Къде ли се пазеше това оръжие? У кого беше сега?

— Кактус тарикатикус — екна гласът на Рон и Хари дойде на себе си точно навреме, за да се покатери през дупката зад портрета и да влезе в общата стая.

Хърмаяни явно си беше легнала рано, като бе оставила Крукшанкс, свит на кълбо на близкото кресло, и цяла купчина възлести плетени шапки за домашни духчета, наслагани по масата при огъня. На Хари му поолекна, че я няма — не му се обсъждаше с нея, че белегът го боли, не му се слушаше как и тя го подканя да върви при Дъмбълдор. Рон продължаваше да му хвърля тревожни погледи, Хари обаче извади учебниците по вълшебство и седна да си довърши съчинението, макар че само се престори на много вглъбен и когато Рон му съобщи, че си ляга, не бе написал почти нищо.

Полунощ мина и замина, а Хари продължаваше да чете и да препрочита един пасаж за приложението на кохлеарията, селима и равнеца, без да разбира и дума от него.

„Описаните билки действат най-силно за възпламеняване на мозъка, затова най-много се използват в отварите за смут и шемет, с каквито магьосникът цели да възбуди сприхавост и безразсъдство…“

… Хърмаяни беше подметнала, че понеже е затворен като в клетка на площад „Гримолд“, Сириус е станал безразсъден…

„… действат най-силно за възпламеняване на мозъка, затова най-много се използват…“

… Ако от „Пророчески вести“ разберяха, че Хари знае какво чувства Волдемор, щяха да решат, че мозъкът му се е възпламенил…

„… затова най-много се използват в отварите за смут и шемет“…

… Точно така, „смут“ беше много уместна дума: защо ли Хари знаеше какво чувства Волдемор? Каква беше тази съдбовна връзка помежду им, която Дъмбълдор така и не успя да обясни убедително?

„… магьосникът цели да възбуди…“

… Как само му се спеше на Хари…

„… да възбуди сприхавост…“

… На креслото пред огъня беше топло и уютно, дъждът още блъскаше с все сила по рамките на прозорците, Крукшанкс мъркаше, пламъците пукаха ли, пукаха…

Учебникът се хлъзна от хлабавата хватка на момчето и тупна с тъп звук на килимчето пред камината. Главата на Хари клюмна…

Той отново вървеше по коридор без прозорци, стъпките му кънтяха в тишината. Вратата в дъното ставаше все по-голяма и голяма, от вълнение сърцето му биеше ускорено… Ако можеше да я отвори… да влезе вътре…

Протегна ръка… върховете на пръстите му бяха само на сантиметри от нея…

— Хари Потър! Сър!

Той се събуди внезапно. Свещите в общата стая бяха изгорели до последната, ала нещо шаваше наблизо.

— Кой е? — сепна се Хари и изправи гръб.

Огънят беше почти угаснал, помещението потънало в мрак.

— Доби донесъл совата на Хари Потър! — изписка тъничък глас.

— Доби ли? — възкликна сънено Хари и се взря в мрака към мястото, откъдето беше дошъл гласецът.

Домашният дух Доби стоеше при масата, където Хърмаяни беше оставила пет-шест от плетените си шапки. Големите му остри уши стърчаха като че изпод всички шапки, които момичето бе изплело досега, духчето ги беше наслагало една върху друга, така че главата му сякаш се бе удължила с почти цял метър, а върху помпона най-отгоре бе кацнала Хедуиг — цвъркаше радостно и изглеждаше излекувана.

— Доби самичък предложил да върне совата на Хари Потър — изписка духчето и върху лицето му се появи неприкрито благоговение. — Професор Гръбли-Планк казала, сър, че птицата вече била добре.

Духчето се поклони ниско и острият му като молив нос опря в протритото килимче пред камината, а Хедуиг изписука възмутено, подхвръкна и кацна при Хари, върху страничната облегалка на креслото.

— Благодаря ти, Доби! — рече момчето, както галеше совата и примигваше, за да се отърси от образа на вратата от съня… Беше толкова ясен сън…

Взря се отново в Доби и забеляза, че духчето си е сложило и няколко шала, както и безброй чорапи, с които ходилата му изглеждаха прекалено големи за тялото.

— Ъъъ… ти да не взимаш всички дрехи, които Хърмаяни оставя напоследък?

— А, не, сър — рече щастлив Доби. — Доби заделя дрешки и за Уинки.

— Как е тя? — поинтересува се Хари.

Ушите на Доби клепнаха леко.

— Уинки още пие много — сподели натъжено духчето и сведе огромните си изпъкнали зелени очи, кръгли като топки за тенис. — Пак не я е грижа за дрехите, Хари Потър, сър. Другите домашни духчета също. Отказват да чистят кулата на „Грифиндор“, понеже на всяка крачка имало скрити шапки и чорапи, обиждат се от тях. Доби се трепе сам-самичък, но Доби не роптае, понеже все се надява да срещне Хари Потър, сър, и ето, тази вечер желанието му се сбъдна! — Духчето още веднъж се поклони ниско. — Но Хари Потър не изглежда щастлив — завайка се Доби, след като се изправи и стрелна с плах поглед момчето. — Доби го чул да говори насън. Да не би Хари Потър да е сънувал кошмари?

— Е, не чак кошмари — прозина се Хари и разтърка очи. — И по-страшни неща съм сънувал.

Домашното духче го огледа с големите си изпъкнали очи. Сетне заяви много сериозно, с клепнали уши:

— Доби иска да помогне на Хари Потър, понеже Хари Потър освободил Доби и сега Доби е къде-къде по-щастлив.

Момчето се усмихна.

— Не можеш да ми помогнеш, Доби, но благодаря за предложението…

Наведе се и вдигна учебника по отвари. Реши да остави съчинението за другия ден. Затвори книгата и