Хари Потър и Орденът на феникса

— В какъв смисъл „живее чрез нас“? — тросна се Хари.

— В смисъл, че… според мен той самият с удоволствие би формирал под носа на човек от министерството тайни отряди за защита… Струва ми се, че е отчаян, задето там, където е, не може да направи почти нищо… И затова, така да се каже, насърчава нас.

Рон бе съвсем озадачен.

— Сириус е прав — отсъди той, — наистина говориш като майка ми.

Хърмаяни прехапа устна и не отвърна. Звънецът удари точно когато Пийвс се спусна към Кейти и изпразни цяла мастилница върху главата й.

През деня времето не се оправи и когато в седем вечерта тръгнаха към игрището за тренировката по куидич, Хари и Рон за минути станаха вир-вода и едвам вървяха през подгизналата хлъзгава трева. Небето беше буреносно, наситеносиво и те с истинско облекчение влязоха в топлите осветени съблекални, макар и да знаеха, че е само за кратко. Завариха Фред и Джордж да обсъждат дали да не използват някоя от своите лъготийки, за да отърват летенето.

— … бас държа, че тя ще се досети какво сме направили — рече с крайчето на устата Фред. — За какво ли ми трябваше да й предлагам вчера от бонбоните „Блъв-блъв“!

— Дали да не опитаме с карамелчетата „Трескавелчета“? — промърмори Джордж. — Тях още не ги е виждал никой.

— Вършат ли работа? — намеси се обнадежден Рон, защото трополенето на дъжда по покрива се засили, а вятърът зави из сградата.

— И още как! — отвърна Фред. — Веднага вдигаш температура.

— Но освен това се покриваш целият с гнойни циреи — предупреди Джордж, — пък не сме измислили как да се отървем от тях.

— Не виждам никакви циреи — отбеляза Рон, след като се взря в близнаците.

— Е, няма как да ги видиш — поясни начумерен Фред, — те са на места, които обикновено не показваме на всички.

— Но яхнеш ли метлата, боли ужасно…

— Хайде, чуйте ме всички — заговори на висок глас Анджелина, която бе изникнала от стаичката на капитана. — Знам, че времето не е идеално, но има вероятност да играем срещу слидеринци в подобни условия и не е зле още отсега да решим как ще ги преодолеем. Хари, когато играхме в оная буря срещу хафълпафци, ти не направи ли нещо с очилата си, за да не се замъгляват от дъжда?

— Не аз, а Хърмаяни — отвърна той. Извади магическата пръчка, чукна с нея по очилата и каза: — Импервиус!

— Я да опитаме всички — подкани Анджелина. — Ако успеем да отблъснем дъжда от лицата си, видимостта ще стане значително по-добра… хайде всички, готови… Импервиус! Е, да тръгваме!

Прибраха пръчките във вътрешните джобове на мантиите, нарамиха метлите и излязоха след Анджелина от съблекалните.

Заджапаха през все по-дълбоката кал към средата на игрището, но и въпреки магията Импервиус не се виждаше почти нищо, бързо се мръкваше и дъждът се сипеше на плътна завеса над парка.

— Хайде, започваме след свирката! — извика Анджелина.

Хари се оттласна от земята, при което във всички посоки се разхвърча кал, и се стрелна нагоре, макар че вятърът го отклони леко встрани. Не си представяше как в такова време ще забележи снича, трудно му беше да открие дори единствения блъджър, с който тренираха и който някъде минута след началото едва не го събори от метлата, та Хари бе принуден да приложи бавното претъркулване, за да го избегне. За съжаление Анджелина не забеляза изпълнението му. Всъщност и тя, и другите не виждаха нищо и нямаха и понятие какво правят останалите. Вятърът се усилваше, дори отдалеч Хари чуваше как дъждът свисти, шиба и блъска по повърхността на езерото.

Анджелина ги държа на игрището близо час, преди да се предаде. Поведе мокрия до кости намръщен отбор към съблекалните и настоя, че тренировката не е била губене на време, въпреки че не звучеше много убедена. Особено кисели бяха Фред и Джордж, които стъпваха така, сякаш са кривокраки, и се въсеха и от най-малкото движение. Докато си подсушаваше с хавлиената кърпа косата, Хари ги чу как роптаят шепнешком.

— Няколко от моите май се пукнаха — съобщи глухо Фред.

— Моите не са — процеди намръщен Джордж, — затова пък само как ме болят… при всички положения са се издули.

— ОХ! — простена Хари.

Притисна кърпата до лицето си и зажумя. Болката в белега върху челото го парна отново така, както не го беше прорязвала от седмици.

— Какво има? — попитаха няколко гласа.

Хари се показа иззад кърпата — виждаше съблекалнята размазана, защото си беше свалил очилата, ала успя да забележи, че всички са се извърнали към него.

— Нищо — измърмори, — просто си бръкнах в окото.

Но погледна многозначително Рон и двамата се позабавиха, докато другите от отбора се изнижат навън, загърнати в наметалата и нахлупили чак до вежди шапките си.

— Какво стана? — попита Рон веднага щом Алиша се скри зад вратата. — Белегът ли?

Хари кимна.

— Ама… — Уплашен, Рон отиде на прозореца и погледна навън през дъжда. — Той… не може да е наблизо, нали?

— Не — отвърна Хари. Отпусна се тежко на пейката и разтърка челото си. — Вероятно е на километри оттук. Боли ме… защото той е… ядосан.

Изобщо не искаше да изрича тези думи — самият той ги чу, сякаш ги е произнесъл някой непознат, обаче въпреки това веднага разбра, че са истина. Без да знае как, беше усетил, че Волдемор — където и да се намира, каквото и да прави — беше разярен.

— Видя ли го? — ужаси се Рон. — Какво… видение ли получи?

Хари се беше втренчил в краката си и не се и помръдваше, оставил съзнанието и паметта си да се съвземат след болката.

Кълбо от смътни очертания, взрив от неудържими гласове…

— Той иска да се направи нещо, а то не става достатъчно бързо — каза момчето.

И този път се изненада от думите, излезли от устата му, ала бе повече от сигурен, че са истина.

— Но… откъде знаеш? — попита Рон.

Хари поклати глава, затули очите си с длани и ги притисна. Пред тях избухнаха звездици. Усети, че Рон сяда до него на пейката и го гледа.

— Така ли беше и последния път? — попита той сподавено. — Когато белегът те заболя в кабинета на Ъмбридж? И тогава ли Ти-знаеш-кой беше ядосан?

Приятелят му поклати глава.

— А какво стана?

Хари се опита да си спомни. Беше погледнал Ъмбридж в лицето… белегът го беше заболял… и той бе изпитал нещо странно в стомаха си… беше го обзело необичайно чувство, все едно подскача… нещо като щастие… тогава обаче не го беше осъзнал, естествено… не беше разбрал какво е, защото самият той се чувстваше ужасно…

— Последния път белегът ме заболя, защото той беше доволен — обясни Хари. — Много доволен. Мислеше, че… че ще се случи нещо хубаво. А вечерта преди да се върнем в „Хогуортс“… — Спомни си мига в стаята им с Рон на площад „Гримолд“, когато белегът го бе заболял тъй силно. — Беше разгневен…

Извърна се към Рон, който се беше ококорил срещу него.

— Би могъл да заместваш Трелони, приятелю — рече той със страхопочитание.

— Аз не правя пророчества — възрази Хари.

— Не, Хари, знаеш ли какво правиш? — попита го Рон и стреснат, и възхитен. — Четеш мислите на Ти-знаеш-кого.