Хари Потър и Орденът на феникса

Тримата скочиха и хукнаха презглава. При вратата на момчешките спални Хари погледна назад. Ръката още шаваше сред пламъците, сякаш Ъмбридж знае къде точно е била косата на Сириус и е решила да се вкопчи в нея.

Глава осемнайсетаВойнството на Дъмбълдор

— Ъмбридж ти чете пощата, Хари. Няма друго обяснение.

— Смяташ, че тя е нападнала Хедуиг? — възмути се той.

— Почти съм сигурна — потвърди свъсена Хърмаяни. — Гледай си жабата, ще ти избяга.

Хари насочи магическата пръчка към огромната жаба, която обнадеждена подскачаше към другия край на масата — Акцио! — и тя унило се стрелна обратно в ръката му.

Часовете по вълшебство бяха сред най-удобните човек да си побъбри на спокойствие — обикновено наставаха такъв шум и суетня, че опасността някой да те подслуша бе твърде малка. Този ден класната стая беше пълна с квакащи жаби и грачещи гарвани, навън валеше като из ведро, дъждът блъскаше и барабанеше по прозорците и Хари, Рон и Хърмаяни се възползваха, за да обсъдят тихичко и незабелязано как Ъмбридж едва не беше заловила Сириус.

— Подозирах я още откакто Филч те обвини, че си поръчал торови бомбички, каква прозрачна лъжа! — пошушна Хърмаяни. — Искам да кажа, че ако бяха прочели писмото ти, щяха да се убедят, че не поръчваш никакви бомбички, и изобщо нямаше да загазиш… каква плоска шега, а? Но после ми хрумна… Ами ако някой просто си търси повод да ти чете писмата? Какъв по-добър начин Ъмбридж да го направи: натопява те пред Филч, оставя го той да й свърши мръсната работа и да изземе писмото, после или измисля как да му го открадне, или настоява да го види… Филч едва ли е щял да се възпротиви… Да помниш някога да се е застъпвал за правата на учениците? Хари, ще смачкаш жабата.

Той погледна надолу — наистина стискаше грамадната жаба толкова силно, че очите й бяха изскочили, затова побърза да я остави върху чина.

— Снощи опасността беше много сериозна — рече Хърмаяни. — Дали Ъмбридж знае колко близо е била… Силенцио!

Жабата, върху която тя упражняваше магията за мълчание, онемя насред квакането и я изгледа с укор.

— Ако беше заловила Смърки…

Хари довърши вместо нея:

— Тази сутрин той вече щеше да е в Азкабан.

Замахна с пръчката, но без да се съсредоточи, жабата му се изду като зелен балон и издаде пискливо свистене.

— Силенцио! — побърза да каже Хърмаяни и насочи магическата си пръчка към жабата на Хари, която пред очите им се смали като пукнат балон. — Смърки не бива да го прави никога повече и толкова. Само не знам как ще му съобщим. Не можем да му пратим сова.

— Съмнявам се, че ще рискува отново — намеси се и Рон. — Не е вчерашен, знае, че оная за малко да го спипа. Силенцио!

Едрият грозен гарван пред него изграка присмехулно.

— Силенцио! СИЛЕНЦИО!

Гарванът заграчи още по-гръмогласно.

— Защото движиш неправилно пръчката — обясни Хърмаяни, която наблюдаваше критично Рон, — не я размахвай, насочи я рязко и хоп!

— С гарвани е по-трудно, отколкото с жаби — заоправдава се той дръпнато.

— Добре, дай да си ги разменим — предложи Хърмаяни, след което сграбчи гарвана на Рон и го замени с тлъстата си жаба. — Силенцио!

Гарванът продължи да отваря и да затваря остра човка, но от нея не излизаше и звук.

— Браво, госпожице Грейнджър! — чу се пискливият глас на професор Флитуик и Хари, Рон и Хърмаяни подскочиха. — Я сега да те видя и теб, Уизли.

— Ама… Ох… Добре… — притесни се Рон. — Ъъъ… силенцио!

Замахна към жабата толкова силно, че й бръкна в окото: тя изквака оглушително и скочи от чина.

Никой не се изненада, когато Хари и Рон получиха домашно — да упражняват допълнително магията за мълчание.

Заради проливния дъжд им разрешиха да останат вътре през междучасието. Намериха си места в шумна, пренаселена класна стая на първия етаж, където Пийвс се рееше отнесено край тежкия полилей и от време на време замерваше нечия глава с мастилени капки. Тъкмо седнаха и Анджелина си запроправя път през учениците, които си обменяха клюки.

— Получих разрешение! — оповести тя. — Да сформирам наново отбора по куидич!

— Жестоко! — викнаха в един глас Рон и Хари.

— Да! — рече грейнала Анджелина. — Отидох при Макгонъгол и предполагам, че тя се е оплакала на Дъмбълдор. Така или иначе, Ъмбридж е трябвало да отстъпи. Ха! И тъй, довечера в седем ви искам на игрището, чухте ли, имаме да наваксваме. Давате ли си сметка, че до първия мач остават само три седмици?

Тя се запровира отново и преди да се скрие от поглед, успя да избегне поредната мастилена капка на Пийвс, която уцели застаналия наблизо първокурсник.

Усмивката на Рон помръкна леко, когато той погледна през прозореца, замъглен от барабанящия дъжд.

— Дано спре да вали. Какво ти става, Хърмаяни?

И тя се беше вторачила в прозореца, но сякаш не го виждаше. Погледът й беше отнесен, върху лицето й се беше врязала бръчка.

— Просто си мисля… — подхвана момичето и продължи да се въси срещу умития от дъжда прозорец.

— За Сир… за Смърки ли? — попита Хари.

— Не… не съвсем — провлече Хърмаяни. — По-скоро… се чудех… дали не грешим… Мислех си… дали…

Хари и Рон се спогледаха.

— Всичко разбрахме! — сряза я Рон. — Ще бъде наистина досадно, ако вземеш да ни обясниш.

Хърмаяни го погледна така, сякаш едва сега е забелязала присъствието му.

— Просто се питах — продължи вече по-силно — дали не грешим с този клуб за защита срещу Черните изкуства.

— Какво? — викнаха едновременно Хари и Рон.

— Нали ти го предложи, Хърмаяни! — възмути се Рон.

— Така е — закърши тя пръсти. — Но след разговора със Смърки…

— Той ни подкрепя напълно — напомни Хари.

— Да — рече Хърмаяни и пак се загледа в прозореца. — Да, точно заради това си казах, че в крайна сметка може би не бива да го правим…

Пийвс се понесе по корем точно над тях и насочи надолу тръбичката си, та и тримата вдигнаха машинално чантите да си предпазят главите, докато той отмине.

— Хайде да си изясним нещата — ядоса се Хари, след като оставиха чантите на пода, — Сириус ни подкрепя и заради това ти вече смяташ, че не бива да го правим?

Хърмаяни изглеждаше напрегната и доста оклюмала. Премести поглед върху ръцете си и каза:

— Вярваш ли на преценката му, ама честно?

— Да, вярвам! — възкликна на мига Хари. — Винаги ни е давал страхотни съвети.

Покрай тях изсвистя мастилена капка, която уцели Кейти Бел право по ухото. Хърмаяни загледа как Кейти скача и започва да замерва с каквото й падне Пийвс. Когато след малко заговори, явно подбираше много внимателно думите си:

— Не мислите ли, че откакто са го затворили като в клетка на площад „Гримолд“, той е станал… някак… безразсъден? Не ви ли се струва, че… че… сякаш живее чрез нас?