Хари Потър и Орденът на феникса

тлеещата жарава озари тънките белезникави белези отгоре върху ръката му — последица от наказанията, наложени от Ъмбридж…

— Почакай, Доби, все пак можеш да ми помогнеш — замислено каза Хари.

Грейнало, домашното духче се обърна.

— Само кажете, Хари Потър, сър!

— Трябва ми място, където двайсет и осем души да упражняват защита срещу Черните изкуства, но така, че учителите да не разберат. Особено професор Ъмбридж — добави той и стисна с все сила учебника, а белезите проблеснаха в седефенобяло под светлината на тлеещата жарава.

Беше очаквал усмивката на духчето да помръкне и ушите му да клепнат, беше очаквал Доби да възкликне, че това е невъзможно или че той ще се помъчи да намери такова място, но че не храни особени надежди. Но не бе очаквал Доби да подскочи, да навири весело уши и да плесне с ръце.

— Доби знае чудно местенце! — оповести той щастлив. — Когато дошъл в „Хогуортс“, Доби научил за него от другите домашни духчета. Ние си го знаем като стаята „Влез-излез“, викаме й и Нужната стая.

— Защо? — полюбопитства Хари.

— Защото там можеш да влезеш само ако наистина имаш нужда — обясни сериозно Доби. — Понякога я има, друг път — не, но появи ли се, вътре ще намериш всичко, каквото ти трябва. Доби е прибягвал до нея, сър — сниши глас духчето, изглеждаше гузно, — когато Уинки се напила много, я скрил в Нужната стая и там намерил противоотрова за бирения шейк и хубаво легълце като за домашни духчета. Доби сложил Уинки да си полегне, за да й мине махмурлукът, сър… Освен това Доби знае, че когато останал без миещи препарати, господин Филч намерил в стаята и…

— А ако ми трябва тоалетна — прекъсна го Хари, защото внезапно си спомни нещо, което предната година Дъмбълдор беше споменал по време на Коледния бал, — в стаята ще има ли великолепна колекция от нощни гърнета?

— Доби смята, че да, сър — кимна убедено Доби. — Изумителна стая, сър.

— Колко души знаят за нея? — попита Хари и поизправи гръб на креслото.

— Съвсем малко, сър. Повечето се натъкват на нея, ако наистина им трябва, после обаче така и не я откриват отново, понеже не знаят, че тя винаги си е там, чака ги да им служи вярно.

— Звучи прекрасно! — възкликна Хари с разтуптяно сърце. — Звучи страхотно, Доби. Кога можеш да ми покажеш къде се намира?

— По всяко време, сър — отвърна Доби, щастлив, че Хари е толкова зарадван. — Ако Хари Потър иска, можем да идем още сега.

За миг Хари се изкуши да тръгне с Доби. Понечи да стане от мястото си, смяташе да изтича горе и да вземе мантията невидимка, когато не за пръв път чу глас като на Хърмаяни, който му прошепна: безразсъдство. Все пак беше много късно и Хари бе капнал от умора.

— Нека да не е тази вечер, Доби — рече той без особено желание и пак се отпусна на креслото. — Наистина е важно… Не искам да се провалям, трябва да го обмисля добре. Слушай, а не може ли просто да ми обясниш къде точно се намира Нужната стая и как да вляза в нея?

Мантиите им се издуваха и се усукваха, докато те газеха през наводнените зеленчукови лехи — имаха двоен час по билкология, в който почти не чуваха какво им говори професор Спраут, дъждът трополеше толкова силно, сякаш по покрива на оранжерията се сипе градушка. Следобедният час по грижа за магически създания бе преместен от бруления от бурята парк в една свободна класна стая на приземния етаж, а докато обядваха, за тяхно огромно облекчение дойде Анджелина да каже на отбора, че тренировката по куидич се отлага.

— Чудесно — отвърна й Хари. — Намерихме място, където ще проведем първата сбирка по самоотбрана. Довечера в осем, на седмия етаж, точно срещу гоблена, на който тролове налагат със сопи Варнава Смахнатия. Нали ще предадеш на Кейти и Алиша?

Анджелина се постъписа, но обеща да каже на останалите. Хари отново се нахвърли лакомо на наденичките и картофеното пюре. Вдигна глава, за да отпие от тиквения сок, и видя, че Хърмаяни го гледа.

— Какво има? — попита с пълна уста.

— Ами… плановете на Доби невинаги са от най-безопасните. Не помниш ли как ти строши ръката с оня блъджър?

— Тази стая не е някакво налудничаво хрумване на Доби, и Дъмбълдор я знае, подхвърли ми нещо на Коледния бал.

Хърмаяни се поободри.

— Дъмбълдор ти е казал за стаята, така ли?

— Само я спомена — сви рамене Хари.

— А, това вече е друго — възкликна тя и не възрази повече.

Почти цял ден бяха издирвали заедно с Рон хората от списъка, направен в „Свинската глава“, за да им кажат къде е сбирката същата вечер. Хари бе донякъде разочарован, че не той, а Джини е открила първа Чо Чан и приятелката й, до края на вечерята обаче беше сигурен, че вестта е достигнала до всичките двайсет и петима души, явили се на срещата в пивницата.

В седем и половина Хари излезе с Рон и Хърмаяни от общата стая на грифиндорци, стиснал в ръка овехтял къс пергамент. На петокурсниците им разрешаваха да се движат по коридорите чак до девет часа, но въпреки това и тримата се озъртаха плахо, докато се промъкваха на седмия етаж.

— Стойте — предупреди Хари вече в горния край на последното стълбище, после разгъна парчето пергамент, удари по него с магическата пръчка и пророни: — „Тържествено се кълна, че ще върша пакости.“

Върху празния пергамент изникна карта на „Хогуортс“. Там, където се намираше един или друг човек, зашаваха черни мастилени точици с имена отстрани.

— Филч е на втория етаж — съобщи Хари, след като доближи картата до очите си, — а Госпожа Норис, на четвъртия.

— А Ъмбридж? — възкликна тревожно Хърмаяни.

— В кабинета си — посочи Хари. — Да вървим!

Забързаха към мястото в коридора, което Доби бе описал на Хари: дълга гола стена точно срещу огромен гоблен, на който бе изобразен налудничавият опит на Варнава Смахнатия да направи от троловете балетисти.

— Дотук добре — рече едва чуто Хари, а един прояден от молците трол, който неуморно налагаше със сопа кандидат-учителя по балет, поспря и ги зяпна. — Доби обясни, че трябва да минем три пъти покрай тази част от стената, като си мислим само за онова, от което имаме нужда.

Така и направиха: завиха рязко при прозореца точно след дългата гола стена, стигнаха до другия край, където имаше ваза колкото човешки бой, и пак се обърнаха. Рон завъртя очи и се съсредоточи, Хърмаяни започна да шепне нещо, а Хари стисна юмруци и погледна право пред себе си.

„Нужно ни е помещение, където да се учим да се сражаваме — помисли той. — Дай ни място, където да се упражняваме… място, където да не ни открият.“

— Хари! — извика най-неочаквано Хърмаяни точно след като завиха за трети път.

Върху стената беше изникнала лъскава врата. Леко притеснен, Рон се облещи срещу нея. Хари се пресегна, натисна месинговата дръжка, отвори вратата и влезе пръв в просторно помещение, озарено от трепкащи факли, с каквито се осветяваше и подземието осем етажа по-долу.

Покрай стените бяха наредени дървени шкафове за книги, вместо столове имаше големи копринени възглавници, наслагани по пода. В дъното се виждаха няколко рафта с уреди по тях: опасноскопи, тайносензори и голям пукнат врагоглед, за който Хари бе сигурен, че предната година е висял в кабинета на мнимия Муди.

— Ще ни влязат в работа, когато започнем да упражняваме зашеметяващите заклинания — отбеляза въодушевен Рон и подритна една от възглавниците.

— Погледнете само колко много книги! — ахна развълнувана Хърмаяни и прокара пръст по гръбчетата на тежките томове в кожени подвързии. — „Кратък курс по най-разпространените проклятия и контрапроклятия“… „Как да се преборим с Тъмните сили“… „Заклинания за самоотбрана“… Оооо! — Засияла,