— Съжалявам — изфъфли Рон и заби поглед в краката си.
— За какво? — учуди се Хари.
— Задето си бях въобразил, че мога да играя куидич — отвърна той. — Първото, което ще направя утре сутрин, е да се отпиша от отбора.
— Ако се отпишеш — избухна Хари, — ще останат само трима играчи. — Рон го погледна недоумяващо и той добави: — Забраниха ми да играя куидич, докато съм жив. На Фред и Джордж също.
— Какво? — викна Рон.
Хърмаяни му разказа всичко, Хари нямаше сили да го направи още веднъж. Щом тя приключи, Рон съвсем се умърлуши.
— Аз съм виновен…
— Не си ме
— Ако не играех толкова ужасно…
— Това няма нищо общо.
— Съвсем се гипсирах от оная песен…
— Всеки на твое място щеше да се притесни.
Хърмаяни стана и за да не слуша препирнята, отиде до прозореца и загледа как снегът се носи на вихрушка зад стъклото.
— Виж какво, престани, чу ли! — не се стърпя Хари. — И без да се виниш за всичко, положението не е никак розово.
Без да казва нищо, Рон продължи да гледа вторачено влажните поли на мантията си. След малко пророни глухо:
— Това е най-големият ужас, който съм изживявал през живота си.
— Добре дошъл в клуба — прошепна горчиво Хари.
— Е, сещам се за нещо, което ще ви поразвесели — рече с леко треперещ глас Хърмаяни.
— Виж ти! — подметна невярващо Хари.
— Да — настоя Хърмаяни и обърна гръб на черния прозорец, зад който прехвърчаха снежинки. Върху лицето й грееше широка усмивка. — Хагрид се е върнал.
Глава двайсета
Разказът на Хагрид
Хари хукна към момчешките спални, за да вземе от куфара си мантията невидимка и Хитроумната карта, и се върна толкова бързо, че те с Рон бяха готови за тръгване пет минути, преди Хърмаяни да се зададе откъм момичешките спални с шал, ръкавици и една от възлестите шапки, които плетеше за домашните духчета.
— Навън е много студено — взе да се оправдава тя, понеже Рон изцъка нетърпеливо с език.
Промушиха се през дупката зад портрета и побързаха да се покрият с мантията невидимка (Рон бе порасъл на височина толкова много, че трябваше да приклекне, за да не му се подават краката), след това заслизаха бавно, крадешком по многото стълбища, като от време на време спираха и проверяваха картата за следи от Филч или Госпожа Норис. Провървя им: не видяха никого освен Почтибезглавия Ник, който се рееше разсеяно и си тананикаше нещо, ужасно наподобяващо „Уизли, ти си нашият цар!“. Прекосиха на пръсти Входната зала и излязоха в притихналия, забулен със сняг парк. С подскочило от радост сърце Хари видя пред себе си златисти квадратчета светлина и дим, който се виеше от комина на Хагрид. Закрачи бързо натам, а Рон и Хърмаяни се запрепъваха, докато ситняха подире му. Вървяха развълнувани през все по- дебелия сняг, който поскърцваше под краката им, и накрая излязоха пред дървената врата. Хари вдигна юмрук и похлопа три пъти, а отвътре се чу яростен лай.
— Ние сме, Хагрид! — провикна се през ключалката Хари.
— Трябваше да се сетя — промърмори пресипнал глас.
Тримата засияха от щастие под мантията невидимка — от гласа на великана доловиха, че им се е зарадвал.
— Прибрал съм се преди три секунди… Назад, Фанг…
Резето беше махнато, вратата се отвори със скърцане и в пролуката се показа главата на Хагрид.
Хърмаяни изписка.
— Да го ’земе Мерлин дано, по-тихо! — рече припряно Хагрид и се взря трескаво над главите им. — С мантията сте, а? Е, влизайте, де!
— Извинявай! — простена Хърмаяни, след като тримата се промушиха покрай него вътре в къщурката и махнаха мантията, та той да ги види. — Аз само… о,
— Нищо ми няма — побърза да каже той, после затвори след тях вратата и се спусна да дръпне всички пердета, Хърмаяни обаче продължи да се блещи ужасена срещу него.
Косата му бе сплъстена от засъхналата кръв, лявото му око се беше превърнало в издута цепка сред моравочерни отоци. По лицето и ръцете му се виждаха множество рани, някои от които още кървяха, Хагрид стъпваше някак сковано и затова Хари заподозря, че може да има и счупени ребра. Личеше си, че се е прибрал току-що: върху облегалката на един от столовете беше хвърлено дебело черно пътно наметало, на стената точно при вратата беше облегната раница, толкова грамадна, че в нея преспокойно щяха да се поберат няколко деца. Хагрид, който бе два пъти по-висок от повечето хора, закуцука към огъня и сложи в него бакърен чайник.
— Какво ти се е случило? — попита притеснен Хари, а Фанг подрипваше около тях и се опитваше да ги близне по лицата.
— Нали ви рекох вече,
— На друг ги разправяй тия, я как си се подредил! — намеси се и Рон.
— Колко пъти да ви повтарям, добре съм си — инатеше се Хагрид и след като се изправи, се извърна, за да им се усмихне, но само се свъси. — Бре, как само се радвам, че ви виждам пак… добре ли си изкарахте ваканцията, а?
— Някой те е нападнал, Хагрид — заяви Рон.
— За последен път ви казвам, нищо ми няма — сопна се той.
— И за нас ли ще кажеш, че ни няма нищо, ако някой ти дойде с половин кило кайма вместо лице? — попита Рон.
— Трябва да отидеш при Мадам Помфри — настоя притеснена и Хърмаяни, — някои от раните са направо ужасни.
— И сам ще се оправя — извика раздразнен Хагрид.
Отиде при огромната дървена маса в средата на колибата и махна с рязко движение оставената там кърпа. Отдолу се показа парче кърваво сурово месо, вече позеленяло и малко по-голямо от автомобилна гума.
— Нали няма да го ядеш, Хагрид? — каза Рон и се надвеси да го огледа по-отблизо. — Изглежда ми отровно.
— Тъй и трябва да си изглежда, т’ва е змейско месо — обясни Хагрид. — И няма да го ям.
Вдигна го и го долепи отляво на лицето си. Изпъшка тихо от облекчение, а по брадата му се застича зеленикава кръв.
— Тъй е по-добре. Облекчава смъденето.
— Ще ни разкажеш ли какво ти се е случило? — попита Хари.
— Не мога, Хари. Строго поверително е. Кажа ли ви, ще си изгубя не само работата.
— Да не са те набили великаните? — промълви едва чуто Хърмаяни.
Пръстите на Хагрид се плъзнаха по змейското месо и то пльосна върху гърдите му.
— Великаните ли? — възкликна Хагрид и улови месото още преди то да е достигнало до колана, после пак го долепи до лицето си. — Кой изобщо ви е говорил за великани? С кого сте приказвали, а? Кой ви е издрънкал, че съм…
— Досетихме се — каза момичето така, сякаш се извинява.
— Бре, я виж, досетили се били — викна Хагрид и се вторачи строго в Хърмаяни с окото, което не бе
