Хари Потър и Орденът на феникса

затулено от месото.

— Е, беше си… очевидно — отбеляза и Рон.

Хари кимна.

Хагрид ги зяпна, после изсумтя, метна парчето месо отново на масата и отиде при чайника, който вече свистеше.

— Не съм срещал деца кат’ вас, знаят и онуй, дето хич и не бива да узнават — смотолеви той и ливна от врялата вода в три чаши, които приличаха на кофи. — Не че ви хваля. Бива ли да сте тъй любопитни, да си врете носа в ’сичко!

Но брадата му потрепна радостно.

— Значи си ходил да търсиш великани? — каза Хари и се настани усмихнат на масата.

Хагрид остави пред всекиго чаша чай и също седна, после пак взе месото и си го лепна на лицето.

— Амиии… да — изфъфли. — Ходих да търся великани.

— И намери ли? — попита тихо Хърмаяни.

— Е, право да ви кажа, не е чак толкоз трудно. Само да ги знаете к’ви са грамадни!

— Къде са? — наостри уши Рон.

— Из планините — посочи мъгляво Хагрид.

— Защо тогава мъгълите…

— Ааа… срещат ги, срещат ги — прекъсна го свъсен Хагрид. — Ама после се оказва, че за гибелта им били виновни планинарските злополуки.

Той понамести месото, за да покрие най-страшните отоци.

— Хайде, Хагрид, разкажи какво си правил! — примоли се Рон. — Ти ще ни разправиш как великаните са те нападнали, а пък Хари ще ти каже как му се нахвърлиха дименторите…

Хагрид се задави с чая и изпусна месото: закашля се и напръска масата обилно със слюнка, чай и змейска кръв, а зеленясалата мръвка се плъзна и падна с тихо пльок на пода.

— Как тъй са ти се нахвърлили диментори? — изръмжа той.

— Ти не знаеше ли? — разшири очи от изненада Хърмаяни.

— Не знам нищо, нямам си и понятие к’во е ставало, откак съм заминал. Бях пратен по тайна работа, само това оставаше, да ме следват сови… ах, проклетите му диментори! Ама сериозно ли?

— Сериозно, дойдоха в Литъл Уингинг и ни нападнаха с братовчед ми, после Министерството на магията ме изключи от училище…

— К’ВО?

— … Наложи се да ходя по разни заседания, но, хайде, първо ти ни разкажи за великаните.

— Изключили са те от училище ли?

— Първо ти кажи как прекара лятото, после и аз ще ти разправям.

Хагрид облещи срещу него окото, което не бе затворено от отока. Хари отвърна на погледа му с невинна решителност.

— Е, хайде, от мен да мине — примири се Хагрид.

Наведе се и дръпна от пастта на Фанг змейската мръвка.

— О, недей, Хагрид, не е хигиенич… — поде Хърмаяни, ала той вече си бе сложил месото върху издутото око.

Отпи още веднъж от чая, да му вдъхне сила, и рече:

— И тъй, тръгнахме веднага след края на срока…

— И Мадам Максим ли дойде с теб? — прекъсна го Хърмаяни.

— Да, точно тя — потвърди Хагрид и върху няколкото сантиметра от лицето му, които не бяха закрити от брадата и позеленялото месо, се появи умиление. — И тъй, поехме само двамата. И от мен да го чуете, много е учена, издокарана жена тая Олимпия и понеже знаех накъде сме се запътили, се питах как ли ще се почувства, като тръгнем да се катерим по чуките и да спим по пещерите, ама тя и гък не каза.

— Знаел си къде отивате ли? — попита Хари. — Знаел си къде са великаните?

— Е, Дъмбълдор знаеше, та ни каза и на нас — уточни Хагрид.

— Крият ли се? — обади се и Рон. — Тайна ли е къде човек може да ги открие?

— Не — поклати Хагрид рошавата си глава. — Но повечето магьосници не ги е грижа къде живеят великаните, пък си е и доста далечко. Не се стига лесно, поне не за човеците, де, та ни трябваха напътствията на Дъмбълдор. Вървяхме някъде към месец, додето стигнем…

— Месец ли? — ахна Рон, сякаш за пръв път чуваше някой да е пътувал чак толкова невероятно дълго. — А не можехте ли просто да грабнете някой летекод?

В окото на Хагрид, което се виждаше, се мерна учудване и той го присви едва ли не със съжаление срещу момчето.

— Следяха ни, Рон — рече той дрезгаво.

— Как така са ви следели?

— Ами така. Ония от министерството държат под око Дъмбълдор и ’секи, дето според тях се е хванал с него, и…

— Това го знаем — прекъсна го припряно Хари, изгарящ от нетърпение да чуе разказа на Хагрид, — знаем, че от министерството държат Дъмбълдор под наблюдение…

— Затова, значи, не сте могли да направите магия, с която да стигнете дотам? — слиса се Рон. — През целия път е трябвало да се държите като мъгъли?

— Е, чак през целия… не — възрази уклончиво Хагрид. — Ама трябваше да внимаваме много… тъй де, нали с Олимпия си бием на очи…

Рон издаде приглушен звук, нещо средно между сумтене и подсмърчане, и веднага си пийна от чая.

— Лесно е да ни проследят. Правехме се, че отиваме заедно на почивка, та мръднахме до Франция, уж сме се запътили към училището на Олимпия, знаехме, че някой от министерството ни следи. Трябваше да вървим бавно, щото нали нямам право да върша магии, пък ония в министерството само си търсят повод да ни спипат. Успяхме да го заблудим негодника от министерството, дето слухтеше подире ни, някъде при Дийджон духнахме…

— Ооооо, при Дижон! — възкликна развълнувана Хърмаяни. — Ходила съм там през ваканцията, видяхте ли…

Тя млъкна, като забеляза изражението на Рон.

— После все пак се престрашихме да направим някоя и друга магийка, изкарахме си не зле. На границата с Полша налетяхме на двама луди тролове, в една кръчма в Минск се изпокарах с някакъв вампир, но иначе всичко си беше кат’ по вода. Щом стигнахме до мястото, тръгнахме да катерим планините и да търсим следи от великани. Тогаз пак зарязахме магиите. Едно, щото великаните имат зъб на магьосниците и не искахме да ги настройваме още от самото начало срещу себе си, и друго, понеже Дъмбълдор ни бе предупредил, че и Вие-знаете-кой също е решил да се свърже с великаните. Каза, че той сто на сто вече бил пратил при тях свои хора. Заръча да сме си отваряли очите на четири и да не сме привличали вниманието, да не би някъде наоколо да се навъртат смъртожадни.

Хагрид замълча и отпи голяма глътка от чая.

— Продължавай! — подкани нетърпеливо Хари.

— Ама ги намерихме! — оповести дръзко Хагрид. — Веднъж през нощта се качихме на един хребет и що да видим… бивака на великаните! Малки огньове, а грамадни сенки… все едно гледахме как планината шава.

— Колко големи са? — попита сподавено Рон.

— Някъде към шест метра — отвърна нехайно Хагрид. — По-едрите може да отиват и към седем.

— И колко са? — полюбопитства Хари.

— Мен ако питаш, към седемдесе-осемдесе — рече Хагрид.

— Само толкова? — ахна Хърмаяни.

— Да — потвърди тъжно Хагрид, — останали са към осемдесе, а навремето са нямали чет, племената им, стотина на брой, са били пръснати на’сякъде по широкия свят. Ама от векове измират и туйто. И магьосниците, разбира се, са избили доста, но великаните главно самички си се изтребват, сега пък мрат направо като мухи. Не са създадени да живеят на такива големи тумби, според Дъмбълдор ние сме били виновни, магьосниците ги били принудили да избягат по-далеч от нас и те, щат не щат, трябвало да се