Хари Потър и Орденът на феникса

държат един за друг, за да не си изпатят.

— Видяхте ги, значи, после какво? — рече Хари.

— После изчакахме да се съмне, не щяхме да се промъкваме по тъмно, да не ни сторят нещо! — възкликна Хагрид. — Някъде към три след полунощ заспаха кой дето си седеше. Ние обаче не сме мигнали чак до сутринта. Току-виж някой се събуди и дойде при нас! Пък и хъркаха, не е за разправяне! Призори даже събориха една лавина. Но щом се развидели, слязохме да ги видим.

— Слязохте просто така, в бивака на великаните? — възкликна със страхопочитание Рон.

— Дъмбълдор ни беше научил к’во да правим — поясни Хагрид. — Беше ни заръчал да занесем на гурга дарове, да му покажем уважение.

— На кого да занесете дарове? — не разбра Хари.

— А, на гурга… на вожда им, де.

— А как познахте кой е гургът? — попита Рон.

Хагрид изсумтя развеселен.

— Лесна работа! — рече той. — Беше най-грамадният, най-грозният и най-мързеливият. Седи, видите ли, и чака другите да му донесат храна. Мъртви кози, такива неща. Казваше се Каркус. Мен ако питате, беше висок към шест и половина-седем метра и тежеше колкото два-три големи слона. Пък кожата му една… кат’ на носорог.

— И вие отидохте ей така при него? — затаи дъх Хърмаяни.

— Ами да… слязохме в долината, дето се беше проснал той. Великаните се бяха разположили в падината между четири доста високи планини, при едно планинско езеро, та Каркус си се излежаваше край езерото и навикваше останалите… да нахранели него и жена му. Щом с Олимпия слязохме от планината…

— Те не се ли опитаха да ви убият, като ви видяха? — не повярва Рон.

— А, на някои сигурно им се въртеше в главите — сви рамене Хагрид, — ама ние изпълнихме заръката на Дъмбълдор да държим нависоко подаръка, да гледаме гурга право в очите и да не обръщаме внимание на останалите. Тъй и направихме. Другите кротнаха и загледаха как минаваме и заставаме току в нозете на Каркус… поклонихме се доземи и сложихме точно пред него дара.

— Какво се подарява на великан? — попита нетърпеливо Рон. — Храна ли?

— Не, той сам си я набавя — рече Хагрид. — Занесохме му магия. Великаните си умират за магии, само да не са насочени срещу тях. Та първия ден му занесохме клонка с губрейтиев огън.

— Ооо! — възкликна тихо Хърмаяни, а Хари и Рон сбърчиха недоумяващо чела.

— Каква клонка…?

— Клонка вечен огън — подразни се Хърмаяни, — вече би трябвало да знаете. Професор Флитуик ни я е споменавал поне два пъти в часовете.

— Та тъй — побърза да каже Хагрид, докато Рон не е започнал да се заяжда, — Дъмбълдор омагьоса клонката да гори вечно, което не е по силите на ’секи магьосник, пък аз зех, че се проснах в снега при краката на Каркус и рекох: „Дар за гурга на великаните от Албус Дъмбълдор, който ти праща много здраве“.

— А Каркус какво ти отговори? — подвикна нетърпеливо Хари.

— Нищо — каза Хагрид. — Не ни знаеше езика.

— Наистина ли?

— Е, к’во, кат’ не знае — подметна невъзмутимо Хагрид, — Дъмбълдор ни беше предупредил и за това. Ама Каркус все е поназнайвал нещо, щом се сети да повика двама великани, дето ни говорят езика, да му превеждат.

— Подаръкът хареса ли му? — поинтересува се Рон.

— Как да не му хареса, щяха да изпопадат от радост, щом разбраха какво е — отговори Хагрид, после обърна змейското месо, за да го долепи откъм по-хладната страна до издутото си око. — Остана много доволен. Тогаз му викам: „Тъй и тъй, Албус Дъмбълдор моли гурга да разговаря с неговия пратеник утре, когато той ще се яви с друг подарък“.

— А не можеше ли да поговориш с тях още същия ден? — учуди се Хърмаяни.

— Дъмбълдор настоя да не сме бързали — обясни Хагрид. — Нека да видели, че си държим на думата. „Утре ще дойдем с друг подарък“, а кат’ се явиш с друг подарък, правиш добро впечатление, разбрахте ли сега? Тъкмо да имат време да си изпробват първия подарък и да видят колко е хубав, та да поискат още. Пък и а̀ си засипал великани кат’ Каркус с информация, а̀ са те убили, за да не си усложняват живота. И тъй, пак му се поклонихме, дигнахме се и си намерихме една чудна пещера да нощуваме в нея, а на другата сутрин пак отидохме в стана на великаните и заварихме Каркус да ни чака, изгаряше от нетърпение.

— И говорихте ли с него?

— Говорихме, я! Първо му дадохме прекрасен непробиваем боен шлем, измайсторен от таласъми, и чак тогаз седнахме да си поприказваме.

— Той какво каза?

— Почти не говореше. Главно слушаше — поясни Хагрид. — Ама имаше добри знаци. Беше чувал за Дъмбълдор и как той се е противопоставил на изтребването на последните великани по Британските острови. Беше му любопитно к’во има да му казва Дъмбълдор. И някои от другите великани, най-вече ония, дето ни поназнайваха езика, се струпаха около нас и също заслушаха. Тоя ден си тръгнахме обнадеждени. Обещахме да се върнем на другата сутрин и пак да занесем подарък. Добре, де, ама през нощта стана една, всичко се обърка.

— Какво е станало? — подвикна веднага Рон.

— Както ви рекох, великаните не са родени да живеят заедно — напомни тъжно Хагрид. — Не чак на такива тумби. Не ги свърта, през седмица-две почват да се изтребват. Мъже се бият с мъже, жените, и те се хващат за гушите, остатъците от някогашните племена също се хвърлят едни срещу други и туй, без да броим спречкванията за храната и за най-хубавите места за спане или около огъня. И бездруго са на изчезване, човек да си рече, че ще се пазят помежду си, ама не… — Хагрид въздъхна тежко. — Оная нощ стана сбиване, видяхме от входа на пещерата, от нея се виждаше долината. Продължи с часове, невероятен шум се дигна. Щом изгря слънцето, снегът се червенееше, а главата му се търкаляше на дъното на езерото.

— Чия глава? — затаи дъх Хърмаяни.

— На Каркус! — натърти Хагрид. — И тъй, сега вече имаше нов гург, Голгомат. — От устните му пак се откърти тежка въздишка. — Е, не бяхме очаквали, че само два дни откак сме се сприятелили с първия гург, ще се появи друг, пък и долавяхме, че Голгомат не изгаря от желание да ни изслушва, ама к’во да сторим, бяхме длъжни да опитаме.

— И отидохте да говорите с него? — викна невярващо Рон. — След като сте видели как обезглавява другия великан?

— То се знае, че отидохме — потвърди Хагрид, — не бяхме минали толкоз път, че да се откажем само след два дни! Слязохме със следващия подарък, дето бяхме подготвили за Каркус. Ама още преди да си отворя устата, разбрах, че туй е умряла работа. След като се приближихме, видяхме, че онзи си е нахлупил шлема на Каркус, седи и ни се хили. Едър такъв, един от най-едрите там. С черна коса, черни зъби и гердан от кости. Някои си приличаха на човешки. Е, реших да се пробвам: подадох голям топ змейска кожа и рекох: „Тъй и тъй, дар за гурга на великаните…“ После, още преди да съм се усетил, увиснах с главата надолу, двама от приятелите му ме бяха сграбчили.

Хърмаяни затули с длан уста.

— И как се измъкна от това? — попита Хари.

— Нямаше да се отърва жив, ако Олимпия не беше там с мен — допълни Хагрид. — Грабна си пръчката и направи една от най-бързите магии, дето съм виждал. Да й се неначудиш! Със заклинание Конюнктивитис порази право в очите ония двамата, дето ме държаха, и те ме пуснаха, само че и ние си бяхме за окайване, понеже бяхме използвали срещу тях магии, а великаните имат зъб на магьосниците точно заради туй. Плюхме си на петите, знаехме, че няма да можем и да припарим повече до бивака им.

— Олеле! — ахна тихо Рон.

— А защо се връщате чак сега, нали сте стояли там само три дни? — учуди се Хърмаяни.