— Казвам се Долорес Ъмбридж.
Тя продължи да оглежда колибата. На два пъти впери очи право в ъгъла, където Хари бе застинал, заклещен като в сандвич между Рон и Хърмаяни.
— Долорес Ъмбридж ли? — повтори доста объркан Хагрид. — Ама вие не бяхте ли от министерството… не работехте ли при Фъдж?
— Да, бях първи заместник-министър — потвърди жената, която вече обикаляше колибата и оглеждаше всичко наред, като се почне от подпряната на стената раница и се стигне до захвърленото на стола пътно наметало. — А сега преподавам защита срещу Черните изкуства…
— Много сте смела — рече Хагрид, — вече няма много кандидати за таз работа…
— Освен това съм велика инквизиторка на „Хогуортс“ — продължи Ъмбридж, без да показва с нищо, че го е чула.
— Туй пък к’во е? — сбърчи той чело.
— Тъкмо се канех да ви питам същото — посочи Ъмбридж натрошените порцеланови парчета на пода, останали от чашата на Хърмаяни.
— А, това ли! — възкликна Хагрид и доста неуместно погледна към ъгъла, където се бяха скрили Хари, Рон и Хърмаяни. — Това… го счупи Фанг. Наложи се да си ’зема нова — посочи той пълната си чаша, без да сваля другата ръка от змейското месо, долепено до окото му.
Сега Ъмбридж се беше втренчила в Хагрид и оглеждаше най-внимателно вече не колибата, а него.
— Чух гласове — обяви тя невъзмутимо.
— Приказвах на Фанг — каза решително Хагрид.
— А той ви отговаряше, така ли?
— Ами… в известен смисъл — притесни се Хагрид. — Понякога казвам, че Фанг си е направо човек…
— От вратата на замъка към колибата ви водят три следи, оставени по преспите — съобщи мазно Ъмбридж.
Хърмаяни ахна и Хари долепи длан до устата й. Добре че Фанг тъкмо душеше шумно полите на мантията на професор Ъмбридж и тя не ги чу.
— Току-що се прибирам — обясни Хагрид и махна с огромната си ръка към раницата. — Може някой да се е отбил преди туй и да сме се разминали.
— Няма следи, които да се отдалечават от вратата на колибата ви.
— Ами… де да знам що е така… — запъна се Хагрид и след като си подръпна притеснено брадата, пак погледна към ъгъла, където стояха Хари, Хърмаяни и Рон, сякаш търсеше помощ от тях. — Ъъъ…
Ъмбридж се обърна рязко и отиде чак в другия край на къщурката, като се оглеждаше внимателно. Наведе се и надзърна под леглото. Отвори долапите на Хагрид. Мина на четири-пет сантиметра от мястото, където Хари, Рон и Хърмаяни се бяха залепили за стената. Докато тя вървеше покрай тях, Хари дори си глътна корема. След като надникна и в огромния котел, където Хагрид си готвеше, Ъмбридж пак се завъртя и попита:
— Какво се е случило? Къде сте пострадали така?
Хагрид махна припряно змейското месо от лицето си и това според Хари беше грешка, защото сега черните и моравите отоци около окото му се видяха съвсем ясно, както и многото кръв, и прясна, и засъхнала.
— А, това ли… малка злополука — отвърна той недодялано.
— Малка злополука ли?
— Ами да… спънах се.
— Спънали сте се, значи — повтори ледено Ъмбридж.
— Точно тъй, спънах се. В… в метлата на един приятел. Самият аз не летя. Нали ме виждате, едричък съм, надали ще се намери метла, дето да ме издържи. Та тоя мой приятел отглежда абраксански жребци, не знам дали някога сте ги виждали, аууу, много са големи, с криле, същински зверове. Пояздих един и да ви кажа…
— Къде сте били? — прекъсна Ъмбридж с безразличие брътвежа на Хагрид.
— Къде съм бил ли?…
— Да, къде сте били — повтори тя. — Учебният срок започна преди два месеца. Наложи се да ви замества друг преподавател. Никой от колегите ви така и не можа да ми даде информация къде точно се намирате. Не сте оставили адрес. Къде бяхте?
Настана мълчание, през което Хагрид я зяпна и с второто, току-що открито око. Хари едва ли не чуваше как мозъкът му работи трескаво.
— Ходих… ходих да си укрепя здравето — рече накрая той.
— Да си укрепите здравето — каза професор Ъмбридж. Премести очи към нашареното в какви ли не цветове отекло лице на Хагрид, от което на тънка тиха струйка по елека му се стичаше змейска кръв. — Виждам, виждам.
— Тъй де — рече той, — да подишам малко чист въздух…
— Вярно, един пазач на дивеч рядко излиза на чист въздух — отбеляза любезно Ъмбридж.
Пламнаха и малкото места по лицето на Хагрид, които не бяха черни или морави.
— Ами… да сменя обстановката, тъй да се каже…
— С планинска ли? — попита бързо Ъмбридж.
„Знае“, помисли отчаян Хари.
— Каква планинска? — повтори Хагрид, явно се мъчеше да измисли нещо. — А, не, бях в Южна Франция… на слънце… и на море.
— Виж ти! — рече Ъмбридж. — Не сте хванали много тен?
— Да… ами… чувствителна кожа — каза Хагрид и се опита да се усмихне, за да я умилостиви.
Хари забеляза, че два от зъбите му са избити. Ъмбридж го изгледа ледено, усмивката му помръкна. После тя закрепи дамската си чанта малко по-високо над лакътя и заяви:
— Разбира се, ще уведомя министъра за вашето закъснение.
— Добре — кимна Хагрид.
— Освен това трябва да знаете, че като велика инквизиторка нося тежкия, ала неотменим дълг да инспектирам колегите си, другите учители. Ето защо бих казала, че ще се видим доста скоро.
Ъмбридж се обърна рязко и тръгна напето към изхода.
— Да ни инспектирате ли? — повтори като ехо Хагрид и я изпроводи с поглед.
— О, да — потвърди тихо Ъмбридж и без да сваля ръка от дръжката на вратата, се извърна да го погледне. — Министерството, Хагрид, е изпълнено с решимост да отстрани преподавателите, които не се справят удовлетворително. Лека нощ.
Излезе и затвори с трясък вратата след себе си. Хари понечи да отметне мантията невидимка, ала Хърмаяни го сграбчи за китката.
— Недей още — пошепна в ухото му. — Ами ако не си е тръгнала!
Хагрид явно бе на същото мнение, защото прекоси с тежка стъпка стаята и отмести с два-три сантиметра пердето.
— Връща се в замъка — съобщи тихо той. — Брей… седнала да инспектира хората!
— Да — потвърди Хари и смъкна мантията невидимка. — Трелони вече е на изпитателен срок…
— Аааа… с какво смяташ да ни занимаваш в час, Хагрид? — попита Хърмаяни.
— Не бери грижа за т’ва, измислил съм ви колкото щеш интересни уроци — оповести разпалено Хагрид, след което грабна от масата змейското месо и пак си го залепи върху окото. — Пазя няколко създания специално за курса с изпита за СОВА, чакайте само да ги видите, страхотни са.
— Ъъъ… Какво им е страхотното? — попита плахо Хърмаяни.
— Няма да ви кажа — рече щастлив Хагрид. — Не ща да ви развалям изненадата.
— Виж какво, Хагрид — каза припряно Хърмаяни, решила, че е безпредметно да увърта, — професор Ъмбридж няма да е особено доволна, ако доведеш в часа нещо прекалено опасно.
— Опасно ли? — повтори той наистина недоумяващо. — Я не ставай за смях, и през ум не ми е минавало да ви водя нещо опасно. Тъй, де, опасните умеят да си се грижат сами за себе си…
— Хагрид, трябва да издържиш инспекцията на Ъмбридж и за да го направиш, наистина не е зле тя да
