Хари Потър и Орденът на феникса

понеже тя се опитваше да потисне напиращия хилеж.

— Не… защото… той… само… сумти…

Ъмбридж си записа в тефтера. Малкото ненасинени места по лицето на Хагрид пламнаха, той обаче се постара да се държи така, все едно не е чул отговора на Панси.

— Ъъъ… да… много хубави неща. Опитомиш ли веднъж тестролите, както сме направили ние тук, никога вече няма да се изгубиш. Имат изумително чувство за ориентация, само им казваш къде искаш да идеш…

— При положение, че изобщо те разберат — подвикна Малфой, а Панси Паркинсън се запревива от поредния пристъп на смях.

Професор Ъмбридж им се усмихна снизходително, после се извърна към Невил.

— Вие, Лонгботъм, виждате тестролите, нали? — рече тя.

Момчето кимна.

— На чия смърт сте присъствали? — попита бездушно Ъмбридж.

— На… на дядо — отговори Невил.

— И какво ви е мнението за тях — махна тя с месестата си ръка към конете, които почти бяха оглозгали кравата.

— Ами… — поде притеснен Невил и погледна крадешком Хагрид. — Ами… симпатични са.

— Учениците… са… прекалено… наплашени… за… да… признаят… че… ги… е страх — мърмореше Ъмбридж, докато вписваше в тефтера поредното си наблюдение.

— Не! — възрази разтревожен Невил. — Не, не ме е страх от тях!

— Не се притеснявайте — каза Ъмбридж и го потупа по рамото с усмивка, която очевидно трябваше да мине за състрадателна, но поне според Хари беше по-скоро злобна. — Е, Хагрид — извърна се тя отново към него, и този път му говореше високо и провлачено, — мисля, че е достатъчно. След десет дни ще си получите — (Ъмбридж замахна, все едно взима нещо от въздуха пред себе си) — резултата от инспекцията.

Тя посочи тефтера. Вдигна десетте си дебели къси пръста, ухили се още по-широко и повече от всякога заприлича под зелената шапка на жаба, после се запровира между учениците, оставяйки Малфой и Панси Паркинсън да се заливат от смях, Хърмаяни да се тресе от ярост и Невил да се сви, объркан и разстроен.

— Гадна, тъпа, фалшива стара грозотия! — зафуча Хърмаяни половин час по-късно, докато вървяха към замъка по пъртините, които бяха проправили на идване. — Разбирате ли какво е намислила? Пак се заяжда с мелезите и само защото майка му на Хагрид е великанка, се опитва да го изкара някакъв тъп трол… не е честно, урокът изобщо не беше лош… все пак взехме не за раконогите огнемети, а за тестролите, за Хагрид те са си много добри.

— Ъмбридж каза, че били опасни — напомни Рон.

— Както обясни и Хагрид, могат да се грижат и сами за себе си — рече нетърпеливо Хърмаяни, — а и учителка като Гръбли-Планк едва ли ще ни ги покаже преди ниво ТРИТОН, но иначе са много интересни, нали? Ето, някои ги виждат, други не! Де да можех да ги видя и аз!

— Наистина ли искаш? — попита я тихо Хари.

Изведнъж тя се ужаси.

— О, Хари… извинявай… разбира се, че не искам… казах голяма глупост!

— Няма нищо, не се притеснявай — побърза да я успокои той.

— Изненадан съм, че ги видяха толкова много хора — вметна Рон. — Трима в един курс…

— Тъкмо се чудехме, Уизли — каза злобен глас. Никой не беше чул, че Малфой, Краб и Гойл вървят точно зад тях, снегът заглушаваше всички шумове. — Как мислиш, дали ако някой беше хвърлил топа под носа ти, щеше да виждаш по-добре куофъла?

Тримата с Краб и Гойл прихнаха, подминаха ги и продължиха нататък към замъка, по едно време запяха в хор „Уизли, ти си нашият цар!“ Ушите на Рон почервеняха.

— Не им обръщай внимание, просто не им обръщай внимание — рече напевно Хърмаяни, после извади магическата пръчка и отново измагьоса топъл въздух, за да прокара пъртина в непокътнатия сняг между тях и оранжериите.

Декември връхлетя с още сняг и цяла лавина домашни за петокурсниците. С наближаването на Коледа задълженията на Рон и Хърмаяни като префекти станаха още по-обременителни. Те имаха задачата да ръководят украсяването на замъка („Върви, че слагай гирлянди, когато Пийвс е докопал другия край и се опитва да те удуши“, оплака се Рон), да наглеждат първокурсниците и второкурсниците, които заради лютия студ стояха през междучасията вътре („Да ги видиш само колко са нахални зайците, в първи курс ние със сигурност не бяхме чак такива“, сподели Рон), и да патрулират по коридорите на смени с Аргус Филч, който беше заподозрял, че празничното настроение може да избие в повсеместни магьоснически дуели („Вместо мозък има фъшкии“, фучеше Рон). Бяха толкова заети, че Хърмаяни дори бе престанала да плете шапчици за домашните духове и се притесняваше, че изостава с последните три.

— Клетите духчета, които не успях да пусна на свобода, какво ще правят сега, няма достатъчно шапки и са обречени да прекарат Коледа тук!

Сърце не му даде на Хари да й каже, че Доби отмъква всичко, измайсторено от нея, затова той се надвеси още по-ниско над съчинението по история на магията. И бездруго не му се мислеше за Коледа. За пръв път, откакто беше влязъл в „Хогуортс“, му се искаше да прекара празниците далеч от замъка. Беше обиден на училището за доста неща, като се почне от доживотната забрана да играе куидич и се стигне до притесненията дали няма да сложат Хагрид на изпитателен срок. Единственото, което очакваше с нетърпение, бяха сбирките на ВОДА, каквито през ваканцията нямаше да има: почти всички щяха да се разотидат по домовете си. Хърмаяни щеше да ходи с родителите си на ски, нещо, от което Рон страшно се развесели, понеже чуваше за пръв път, че мъглите си прикрепвали на краката тънки дъсчици, с които се спускали от планините. Той самият щеше да си иде в „Хралупата“. Дни наред Хари се терза от завист, докато накрая не попита приятеля си как ще се прибере за Коледа и в отговор той не възкликна: „И ти идваш с мен! Не съм ли ти казал? Още преди няколко седмици мама ми писа да те поканя и теб!“

Хърмаяни направи физиономия, но Хари се поободри — наистина беше прекрасно да прекара Коледа в „Хралупата“, макар радостта му да бе леко помрачена от угризения на съвестта, че няма да бъде на празниците със Сириус. Дали щеше да убеди госпожа Уизли да покани и кръстника му? Съмняваше се, че Дъмбълдор ще разреши на Сириус да напуска площад „Гримолд“, но дори и да му позволеше, госпожа Уизли едва ли щеше да повика и него, нали постоянно се караха! От последната си поява в огъня Сириус не се беше свързал нито веднъж с Хари и макар момчето да знаеше, че Ъмбридж непрекъснато слухти и ще бъде неразумно да потърси кръстника си, му докривя при мисълта, че Сириус може и да остане сам в старата къща на майка си и да си прави тъжни фойерверки заедно с Крийчър.

За последната сбирка на ВОДА преди ваканцията отиде по-рано в Нужната стая и си беше много благодарен за това: когато факлите припламнаха, видя, че Доби също се е постарал да сложи коледна украса. Кой друг, ако не домашното духче, би накачил по тавана стотина златни топки, всичките с лика на Хари и с надписа: „ВЕСЕЛА КОЛЕДА, ХАРИ ПОТЪР!“

Хари тъкмо сваляше последните украшения, когато вратата изскърца и в стаята влезе Луна Лъвгуд, както винаги замечтана.

— Здрасти! — поздрави тя отнесено и взе да разглежда остатъците от украсата. — Ама че е хубава, ти ли я сложи?

— Не — отвърна Хари, — домашното духче Доби.

— Имел! — отбеляза замечтана Луна и посочи големия грозд бели плодчета точно над главата на Хари. Той отскочи встрани. — Браво на теб, сети се — каза много сериозно Луна. — В тях често гъмжи от наргъли.

На Хари не му се наложи да пита какви са тия наргъли, защото дойдоха Анджелина, Кейти и Алиша. И трите бяха запъхтени и изглеждаха премръзнали.

— Е, най-после те заменихме — рече глухо Анджелина, която смъкна наметалото си и го хвърли в ъгъла.