Хари Потър и Орденът на феникса

— Заменили сте ме ли? — не я разбра той.

— Теб, а също и Фред и Джордж — каза тя припряно. — Намерихме друг търсач!

— Кой? — веднага попита Хари.

— Джини Уизли — отговори Кейти.

Хари се облещи.

— Да, знам — възкликна Анджелина, извади магическата пръчка и разкърши ръка, — но всъщност си я бива. Е, не може, разбира се, да се мери с теб — допълни тя и го изгледа много злобно, — но щом сме лишени от присъствието ти…

Хари едвам се сдържа да не изстене: нима Анджелина си въобразяваше и за миг, че на него не му е сто пъти по-неприятно, задето са го изключили от отбора?

— Ами биячите? — попита, като се постара да не повишава тон.

— Андрю Кърк — отвърна без особен плам Алиша — и Джак Слоупър. И двамата не са блестящи, но в сравнение с другите кретени, дето се явиха…

Появата на Рон, Хърмаяни и Невил сложи край на този потискащ разговор, а след около пет минути помещението бе толкова пълно, че Хари вече не можеше да види укорителните изпепеляващи погледи на Анджелина.

— И така — подхвана той, след като призова към тишина. — Реших тази вечер само да преговорим нещата, които сме правили дотук, защото това е последната ни сбирка преди празниците и няма смисъл да се захващаме преди триседмичната ваканция с нещо ново…

— Няма да правим нищо ново ли? — промърмори Закарайъс Смит със силен шепот, за да го чуе цялата стая. — Ако знаех, изобщо нямаше да идвам.

— Тогава… колко жалко, че Хари не ти е казал — подметна на висок глас Фред.

Някои се изсмяха. Хари забеляза, че Чо се усмихва, и пак усети, че го присвива под лъжичката, сякаш, докато е слизал по стълбище, е пропуснал стъпало.

— Можем да се упражняваме по двойки — каза той. — Ще започнем с препречващата магия, а след десетина минути ще наслагаме възглавниците и пак ще опитаме зашеметяващото заклинание.

Всички се разделиха послушно по двама и както обикновено, Хари се падна с Невил. Помещението пак се огласи от викове: „Импедимента!“ Един или друг замръзваше за около минута, през която партньорът му гледаше безцелно как се справят останалите в стаята, а после разваляше магията и на свой ред застиваше под въздействието й.

Невил бе станал неузнаваемо добър. Три пъти поред обездвижи Хари, след което той го помоли отново да иде при Рон и Хърмаяни, за да се разходи из помещението и да погледа останалите. Когато мина покрай Чо, тя го озари с усмивка и Хари едва устоя на изкушението да я наобиколи още няколко пъти.

След като си припомниха препречващата магия, наслагаха из цялата стая възглавници и се заеха да упражняват отново зашеметяващото заклинание. Мястото не достигаше, не можеха всички да го правят едновременно, затова половината наблюдаваха другите, после се разменяха. Докато ги гледаше, Хари усети как го преизпълва гордост. Вярно, Невил зашемети Падма Патил, а не Дийн, към когото се целеше, но този път се справи далеч по-добре от обикновено. Всички бележеха огромен напредък.

След един час Хари обяви края на сбирката.

— Бързо напредвате — похвали ги засиял. — Щом се приберем след ваканцията, можем да се заловим с наистина трудни неща… може би дори с магията за покровител.

Всички зашепнаха развълнувани. Стаята започна да се опразва, хората се разотиваха, както обикновено, по двама-трима, на излизане повечето пожелаха на Хари весела Коледа. Той се зае да събира пъргаво с Рон и Хърмаяни възглавниците и да ги реди отстрани. Те двамата си тръгнаха по-рано, а Хари поизостана, защото Чо още беше тук и той се надяваше да му каже и тя „Весела Коледа!“.

— Не, ти върви — рече Чо на приятелката си Мариета и сърцето му подскочи чак до адамовата ябълка.

Спусна се уж да дооправя купчината възглавници. Сега вече беше сигурен, че са сами, и зачака Чо да му каже нещо. Ала вместо това я чу да подсмърча шумно.

Обърна се и я видя да стои в средата на стаята, по лицето й се стичаха сълзи.

— Ама…

Не знаеше какво да прави. Чо стоеше и плачеше тихо.

— Какво има? — попита я Хари отмалял.

Момичето поклати глава и избърса с ръкав очите си.

— Извинявай — изхлипа. — Сигурно… сигурно е от това, че учим всички тези неща… просто се запитах дали… дали ако той ги е знаел… е щял да остане жив.

Сърцето на Хари тутакси се върна на обичайното място, после хлътна чак до пъпа му. Трябваше да се досети. Чо искаше да си говорят за Седрик.

— Той знаеше тези неща — отвърна потиснат Хари. — Наистина ги умееше добре, иначе изобщо нямаше да стигне до центъра на лабиринта. Но ако Волдемор е решил да убие някого, няма измъкване.

От името на Волдемор Чо хлъцна, ала не трепна и продължи да гледа Хари.

— Но ти си се спасил още като съвсем малък — напомни тя едва чуто.

— Да, така е — потвърди уморено Хари и пристъпи към вратата, — но нито аз, нито някой друг знаем защо, така че нямам с какво да се гордея.

— О, не си тръгвай! — проплака пак Чо. — Наистина съжалявам, че се разстроих така… не исках…

Тя пак изхълца. Дори със зачервени подпухнали очи беше много красива, Хари съвсем се отчая. Щеше да бъде доволен и на едно „Весела Коледа!“.

— Знам, че сигурно за теб е ужасно… — поде пак Чо и отново си избърса с ръкав очите, — да ти говоря за Седрик, след като си го видял как умира… Вероятно искаш просто да забравиш.

Хари не отговори: беше точно така, но му се стори коравосърдечно да го изрече на глас.

— Знаеш ли, наистина п-п-преподаваш много добре — усмихна се през сълзи Чо. — Никога досега не съм успявала да зашеметя… нещо.

— Благодаря — промълви неловко Хари.

Гледаха се дълго. На Хари хем ужасно му се искаше да избяга от стаята, хем не можеше да помръдне крака.

— Имел — пророни Чо и посочи тавана над главата му.

— Да — каза Хари. Устата му беше много пресъхнала. — Но сигурно гъмжи от наргъли.

— Какво е това наргъли?

— Нямам представа — призна си той. Чо се бе доближила още малко. Сякаш някой бе направил на мозъка му зашеметяващо заклинание. — Питай Луда. Искам да кажа, Луна.

Чо издаде странен звук, нещо средно между хлип и смях. Сега бе още по-близо до Хари. Той можеше да преброи луничките по носа й.

— Наистина те харесвам, Хари.

Той не бе в състояние да мисли. По тялото му плъзна тръпка, която сковаваше всичко у него — ръцете, краката, мозъка.

Чо вече бе прекалено близо. Хари можеше да види всяка сълза, блещукаща по миглите й…

Половин час по-късно се върна в общата стая и завари Хърмаяни и Рон на най-добрите места край огъня, защото почти всички си бяха легнали. Хърмаяни пишеше много дълго писмо, вече бе изписала половин свитък пергамент, който висеше от ръба на масата. Рон се беше излегнал на килимчето пред камината и се мъчеше да си довърши домашното по трансфигурация.

— Защо се забави? — полюбопитства той, когато Хари се отпусна тежко на креслото до Хърмаяни.

Приятелят му не отговори. Беше като замаян. Искаше му се и да сподели с Рон и Хърмаяни какво се е случило току-що, и да отнесе тайната със себе си в гроба.

— Добре ли си? — попита го Хърмаяни и го погледна над перото.

Хари само сви умърлушено рамене. И той самият не знаеше.

— Какво има? — настоя Рон и се понадигна на лакът, за да го вижда по-добре. — Какво се е случило?

Хари не знаеше откъде да започне, а и все още не беше сигурен дали да им каже. Тъкмо реши да не