„Ето на какво трябва да ни учат тук — помисли си и се обърна на една страна, — какво става в главите на момичетата… при всички положения щеше да ни е по-полезно, отколкото пророкуването…“
Невил изсумтя насън. Някъде в нощта изписука сова.
На Хари му се присъни, че отново е в стаята на ВОДА. Чо го обвиняваше, че я бил излъгал колкото да я примами тук, бил й обещал, ако дойде, да й даде сто и петдесет картички от шоколадови жаби. Хари възрази… Чо се развика: „Да, ама Седрик ми даде ей такава купчина картички, виж!“ И започна да вади някъде от пазвите на мантията цели тестета картички и да ги мята във въздуха. После Чо се превърна в Хърмаяни, която каза: „Обещал си й, Хари… тогава й дай нещо друго… например «Светкавицата».“ И Хари пак възрази и обясни, че не може да даде на Чо „Светкавицата“, понеже Ъмбридж я е взела, а и всичко това не го интересува, защото той е дошъл в стаята на ВОДА, за да сложи няколко коледни украшения с формата на главата на Доби…
Сънят се промени…
Хари усети, че тялото му е гладко, силно и гъвкаво. Плъзгаше се между лъскави метални пръти, по студен тъмен камък… беше се долепил до пода и пълзеше по корем… уж беше тъмно, а той виждаше разни неща наоколо, блеснали в странни мержелеещи се цветове… извърна глава… на пръв поглед коридорът беше безлюден… но не… в края му, на пода, седеше мъж, отпуснал брадичка върху гърдите си, очертанията му мъждукаха в мрака…
Хари изплези език… усети във въздуха миризмата на мъжа… беше жив, но дремеше… седеше пред врата в дъното на коридора…
На Хари му се прииска неудържимо да ухапе мъжа… но трябваше да овладее подтика… имаше по-важни дела…
Мъжът обаче се размърда… скочи на крака, на пода се свлече сребриста мантия, Хари видя как размазаният му трепкащ силует се надвесва над него, видя как човекът издърпва от колана си магическа пръчка… нямаше друг избор… надигна се от пода и налетя веднъж, втори, трети път, заби острите си зъби дълбоко в плътта на мъжа, усети как ребрата му се трошат под тях, как руква топла кръв…
Мъжът се разкрещя от болка… после утихна… свлече се назад до стената… по пода шуртеше кръв…
Челото на Хари го болеше непоносимо… направо щеше да се пръсне…
— Хари! ХАРИ!
Той отвори очи. Целият бе плувнал в ледена пот, завивките се бяха усукали около него като усмирителна риза, имаше чувството, че са долепили до челото му нажежен до бяло ръжен.
—
Над него се бе надвесил Рон, уплашен до смърт. В долния край на леглото се мяркаха още сенки. Той стисна с все сила главата си, болката го беше заслепила… претърколи се, надвеси се встрани от дюшека и повърна.
— Наистина е болен — каза уплашен глас. — Дали да не повикаме някого?
— Хари!
Той трябваше да каже на Рон, беше страшно важно да му каже… няколко пъти си пое дълбоко въздух, изтласка се и седна на леглото, като си наложи да не повръща, от болката почти го заслепяваше.
— Баща ти — простена и гърдите му се надигнаха. — Баща ти… е бил нападнат…
— Какво? — не разбра Рон.
— Баща ти! Бил е нахапан, зле е, всичко беше в кръв…
— Отивам да повикам някого — рече същият уплашен глас и Хари чу как някой излиза тичешком от спалното помещение.
— Хари, приятелю — поде разколебан Рон, — ти… само си сънувал…
— Не! — викна разгневен той. Беше изключително важно Рон да го разбере. — Не беше сън… Най- малкото не бе обикновен сън… бях там, видях го с очите си… аз го
Чуваше, че Шеймъс и Дийн си шепнат нещо, но не им обърна внимание. Болката в челото го бе поотпуснала, въпреки че той още бе потен и се тресеше. Повърна още веднъж, Рон отскочи назад.
— Не си добре, Хари — рече той плахо. — Невил отиде да повика някого на помощ.
— Добре съм! — Задави се Хари, както трепереше неудържимо, и избърса уста с пижамата. — Нищо ми няма, притеснявай се за баща си… трябва на всяка цена да разберем къде е… изгубил е страшно много кръв… аз бях… беше огромна змия.
Опита се да стане от леглото, ала Рон пак го бутна да легне, някъде наблизо Дийн и Шеймъс разговаряха тихо. Хари не знаеше колко време е минало, дали една или десет минути, просто седеше и се тресеше, усещаше как болката в белега малко по малко се притъпява… след това нагоре по стълбището екнаха забързани стъпки и момчето отново чу гласа на Невил.
— Насам, госпожо.
В спалното помещение се втурна професор Макгонъгол — беше по халат на шотландски карета, очилата върху кокалестия й нос се бяха изкривили на една страна.
— Какво ти е, Потър? Къде те боли?
Никога не й се беше радвал толкова, сега имаше нужда до него да е именно човек от Ордена на феникса, а не някой, който ще седне да се вайка и да му предписва безполезни отвари.
— Бащата на Рон — изрече Хари и отново седна в леглото. — Беше нападнат от змия, състоянието му е тежко, видях го с очите си.
— Как така си го видял с очите си? — попита професор Макгонъгол и сключи черните си вежди.
— И аз не знам… уж си спях, а после се озовах там…
— Значи си го сънувал?
— Не! — ядоса се Хари: толкова ли не разбираха? — В началото сънувах нещо съвсем различно, нещо глупаво… после този сън прекъсна първия. Беше наистина, не си съчинявам. Господин Уизли беше заспал на пода и върху него се нахвърли гигантска змия, имаше страшно много кръв, той припадна, някой трябва да открие къде е…
Професор Макгонъгол го гледаше през изкривените очила така, сякаш е видяла нещо ужасно.
— Не лъжа и не съм луд! — настояваше Хари. — Казвам ви, видях го с очите си!
— Вярвам ти, Потър — отсече професор Макгонъгол. — Сложи си халата… ще идем при директора.
Глава двайсет и втора
В болницата „Свети Мънго“
На Хари му олекна, че професор Макгонъгол го взима на сериозно, и без да се колебае нито миг, скочи от леглото, надяна халата и си сложи очилата.
— И ти трябва да дойдеш, Уизли — подкани професор Макгонъгол.
Тръгнаха след нея, подминаха притихналите Невил, Дийн и Шеймъс, слязоха по витата стълба в общата стая, после през дупката зад портрета се озоваха в окъпания в лунна светлина коридор на Дебелата дама. Хари имаше чувството, че паниката вътре в него всеки момент ще се излее навън, идеше му да хукне, да извика с цяло гърло Дъмбълдор — кръвта на господин Уизли изтичаше, а те си вървяха най-спокойно, ами ако в тези остри зъби (Хари се мъчеше да не мисли за тях като за „моите зъби“) е имало отрова? Минаха покрай Госпожа Норис, която извърна към тях очи като фарове с дежурното си съскане, а професор Макгонъгол й каза „пъъс!“. Госпожа Норис се шмугна в мрака и след няколко минути те вече бяха при каменното грозилище, което стоеше на стража пред входа за кабинета на Дъмбълдор.
— Летящи лимонадени пчелички — рече професор Макгонъгол.
Грозилището оживя и отскочи встрани, стената отзад се разцепи на две и се показа каменно стълбище като виещ се ескалатор, който не спираше да върви. Тримата се качиха на движещите се стъпала, стената зад тях се затвори глухо и те се понесоха нагоре на стегната спирала, докато не се озоваха пред лъскава дъбова врата с месингово чукало във вид на грифон.
Макар отдавна да минаваше полунощ, отвътре се чуваха съвсем отчетливо гласове. Дъмбълдор сякаш бе поканил най-малко десетина гости.
Професор Макгонъгол почука три пъти с грифоновото чукало и гласовете заглъхнаха, сякаш някой ги беше изключил. Вратата се отвори самичка и професор Макгонъгол влезе вътре, следвана от Хари и Рон.
