Хари Потър и Орденът на феникса

— Ей сега…

Тя стана и забърза към вратата. Хари стрелна с крайчеца на окото Рон, който изглеждаше ужасен.

— Дъмбълдор… а Моли? — попита професор Макгонъгол, след като поспря при вратата.

— Това ще го възложа на Фоукс, но после, сега той бди да не дойде някой — отвърна директорът. — Всъщност тя може би вече е научила… онзи неин възхитителен часовник…

Хари знаеше, че Дъмбълдор говори за часовника, който показва не времето, а местоположението и състоянието на всеки от семейството. Помисли си със свито сърце, че точно в този момент стрелката на господин Уизли сигурно сочи „смъртна опасност“. Ала бе много късно. Госпожа Уизли вероятно спеше и не гледаше часовника. Хари се смрази при спомена как богъртът на госпожа Уизли се е преобразил в безжизненото тяло на мъжа й с окървавено лице и отхвръкнали на една страна очила… но господин Уизли нямаше да умре… не можеше да умре…

Дъмбълдор взе да рови в шкафа зад Хари и Рон. Извади оттам опушен стар чайник и го сложи внимателно върху писалището. Вдигна магическата пръчка и промълви:

— Портус!

Чайникът потрепери, засия със странна синкава светлина и пак застина, все тъй черен и тежък.

Дъмбълдор отиде при друг портрет, на който бе изобразен лукав на вид магьосник със заострена брада, облечен в цветовете на „Слидерин“, зелено и сребърно, и явно заспал толкова дълбоко, че не чу гласа на директора, когато той се опита да го събуди.

— Финиъс! Финиъс!

Обитателите на портретите, накачени из помещението, вече не се преструваха на заспали: наместваха се между рамките, за да виждат по-добре какво става. Когато лукавият магьосник продължи да се прави на заспал, някои също взеха да го викат по име:

— Финиъс! Финиъс! ФИНИЪС!

Той не можеше да се преструва повече, трепна, уж едва сега се е събудил, и ококори очи.

— Вика ли ме някой?

— Налага се пак да посетиш другия си портрет, Финиъс — обясни Дъмбълдор. — Имам да пращам ново съобщение.

— Да посетя другия си портрет ли? — повтори с пронизителен глас Финиъс и уж се прозина (като междувременно огледа помещението и прикова очи в Хари). — А, не, Дъмбълдор, днес съм прекалено уморен.

Гласът му се стори познат на Хари, къде ли го беше чувал? Ала още преди да се е замислил, портретите по стените наоколо ревнаха възмутено:

— Неподчинение, драги ми господине! — кресна шишкав магьосник с червендалест нос и размаха юмруци. — Отказваш да изпълниш дълга си!

— Честта ни задължава да служим вярно на сегашния директор на „Хогуортс“ — изписка съсухрен старец. Хари се досети, че това е Армандо Дипит, предшественикът на Дъмбълдор. — Как не те е срам, Финиъс!

— Да го убедя ли, Дъмбълдор? — подвикна магьосница с очи като свредели и вдигна магическа пръчка, която бе необичайно дебела и приличаше на брезова пръчка.

— Добре, де! — надвика ги магьосникът на име Финиъс, като гледаше стреснато пръчката, — макар че нищо чудно той вече да е унищожил портрета ми, както си разчисти сметките с почти всички от рода…

— Сириус знае, че не бива да маха твоя портрет — отбеляза Дъмбълдор и Хари веднага се сети къде е чувал гласа на Финиъс: от привидно празната рамка в стаята на площад „Гримолд“. — Ще му предадеш, че Артър Уизли е бил тежко ранен и че жена му, децата и Хари Потър всеки момент ще пристигнат в къщата: Разбра ли?

— Артър Уизли е ранен, жена му, децата и Хари Потър ще отидат в къщата — издекламира отегчено Финиъс. — Да, да… добре.

Плъзна се към рамката на портрета и изчезна от поглед точно когато вратата на кабинета се отвори отново. Професор Макгонъгол въведе вътре Фред, Джордж и Джини, и тримата — рошави и стъписани, още по пижами.

— Хари… какво става? — попита уплашено Джини. — Професор Макгонъгол ни каза, че си видял как раняват татко.

— Баща ви е пострадал, докато е изпълнявал поръчение на Ордена на феникса — обясни Дъмбълдор още преди Хари да е отворил уста. — Откаран е в болницата за магьоснически заболявания и травми „Свети Мънго“. Пращам ви обратно у Сириус, откъдето е много по-удобно да отидете в болницата, отколкото от „Хралупата“. Там ще се видите с майка си.

— Как ще се придвижим? — попита потресен Фред, — С летежна пудра ли?

— Не — отговори Дъмбълдор. — Точно сега летежната пудра не е безопасна, пудролиниите са под наблюдение. Ще използвате летекод. — Той посочи вехтия чайник, който си стоеше кротко върху писалището. — Чакаме само да се върне Финиъс Нигелус… Искам да се уверя, че хоризонтът е чист, преди да ви пратя…

Точно в средата на кабинета лумна пламък и се превърна в едно-единствено златно перо, което се понесе плавно към пода.

— Предупреждението на Фоукс — обясни Дъмбълдор и хвана перото още докато падаше. — Професор Ъмбридж явно знае, че не сте си по леглата… Минерва, идете да й отклоните вниманието… измислете нещо…

Професор Макгонъгол се понесе навън във вихрушка от шотландски карета.

— Каза, че щял да се радва много — оповести отегчен глас зад Дъмбълдор: беше се върнал магьосникът на име Финиъс, който отново бе застанал пред знамето на „Слидерин“ в портрета. — Праправнукът ми открай време проявява странен вкус, когато си кани гости.

— Елате насам — подкани Дъмбълдор Хари и децата на семейство Уизли. — И по-бързо, докато не е дошъл някой.

Хари и останалите се струпаха около писалището на директора.

— Всички ли сте се придвижвали с летекод? — попита той и те кимнаха, а после всеки се пресегна да пипне на едно или друго място почернелия чайник. — Добре тогава. Ще броя до три… Едно… две…

Стана за стотна от секундата: в мига преди Дъмбълдор да изрече „три“, Хари погледна нагоре към него… бяха много близо един от друг… той също премести ведросините си очи от летекода към момчето.

Белегът на Хари изневиделица пламна, нажежен до бяло, сякаш старата рана отново се бе разтворила, и у него се надигна омраза, нежелана, нетърсена, ала ужасяващо силна, толкова мощна, че в този миг той не искаше нищо друго, освен да се нахвърли… да захапе, да забие дълги зъби в мъжа пред себе си…

— … три!

Хари почувства как нещо зад пъпа го дърпа като кука, подът под нозете му изчезна, ръката му се лепна за чайника, той се блъскаше в останалите, когато чайникът ги теглеше неудържимо нагоре и те се понесоха шеметно във въртележка от цветове и силен порив на вятър… накрая краката му отново удариха земята толкова внезапно, че коленете му се подкосиха, чайникът издрънча и падна на земята и някъде съвсем наблизо един глас каза:

— Пак се мъкнат малките изменници на рода. Дали е вярно, че баща им издъхва?

— ВЪН! — ревна втори глас.

Хари се изправи на крака и се огледа: бяха пристигнали в мрачната кухня в подземието на площад „Гримолд“ номер дванайсет. Светлинка се процеждаше само от огъня и от почти стопената свещ, озаряваща остатъците от самотна вечеря. Крийчър тъкмо се изнизваше през вратата в коридора. Обърна се, изгледа ги злобно и си попридърпа препасаната кърпа, а Сириус се спусна разтревожен към тях. Небръснат, той още бе с дрехи в този нощен час и подобно на Мъндънгус, лъхаше на алкохол.

— Какво става? — попита и се пресегна да помогне на Джини да стане. — Финиъс Нигелус твърди, че Артър бил тежко ранен…

— Питай Хари — рече Фред.

— Да, и аз искам да чуя какво точно се е случило — обади се и Джордж.

Близнаците и Джини го зяпнаха. Стъпките на Крийчър по стълбището отвън спряха.