пациентите издаваха твърде странни звуци: магьосницата с потно лице в средата на първия ред, която си вееше с брой на „Пророчески вести“, свистеше пронизително и бълваше пара, мърлявият вълшебник в ъгъла пък звънтеше при всяко движение като камбана, а главата му се тресеше толкова ужасно, че за да я удържи, той се хващаше за ушите.
Покрай редовете сновяха магьосници и вещици в отровнозелени престилки, които задаваха въпроси и си записваха нещо в тефтери като на Ъмбридж. Хари забеляза емблемата, избродирана върху гърдите им: кост и магическа пръчка, които бяха кръстосани.
— Тези тук доктори ли са? — попита той тихо Рон.
— Доктори ли! — сепна се приятелят му. — Ония смахнати мъгъли, дето режат хората ли? Не, това тук са лечители.
— Насам! — изкрещя госпожа Уизли, за да надвика звънтежа, който магьосникът в ъгъла пак бе започнал да издава, и всички се наредиха заедно с нея на опашката пред гише „Информация“, където седеше пълничка руса магьосница.
Стената отзад беше облепена с най-различни плакати и табели, на които пищеше неща от рода на: „ЧИСТ КОТЕЛ — ЛЕКОВИТИ ОТВАРИ“ и „ПРОТИВООТРОВИТЕ ЩЕ ВИ ОТРОВЯТ, АКО НЕ СА ОДОБРЕНИ ОТ КВАЛИФИЦИРАН ЛЕЧИТЕЛ“. Имаше и голям портрет на магьосница с дълги сребърни букли, под който пишеше:
Дилис Дъруент
Лечителка в „Свети Мънго“ (1722–1741)
Директорка на Училището за магия и вълшебство
„Хогуортс“ (1741–1768)
Дилис гледаше групата на Уизли така внимателно, сякаш брои колко души са, а когато Хари срещна очите й, му намигна леко, поотмести се към рамката и се махна от портрета.
През това време млад магьосник най-отпред на опашката изпълняваше странен танц на място и между стенанията се опитваше да обясни на магьосницата зад гишето от какво се оплаква.
— Тия… ох!… обувки, дето ми ги даде брат ми… ау! — хапят ме… АААХ!… по краката, погледнете ги, явно са урочасани… АААААХ… не мога да ги изуя.
Подскачаше от крак на крак, сякаш танцува по жарава.
— Обувките не ви пречат да четете, нали? — сопна се русата магьосница и раздразнено посочи голямата табела отляво на гишето. — Вие сте за отделение „Увреждания от магии“, на четвъртия етаж. Както пише и на табелата. Следващият!
Магьосникът отскочи встрани и закуцука нататък, а групата на Уизли се премести с няколко крачки напред и Хари прочете табелата:
Беше дошъл редът на грохнал прегърбен магьосник със слухова тръба, който закрета към гишето.
— Идвам на свиждане на Бродерик Боуд — изхриптя той.
— Четирийсет и девета стая, но се опасявам, че само си губите времето — отсече сурово магьосницата. — Съвсем се е побъркал, горкият, въобразил си е, че е чайник. Следващият!
Силно притеснен магьосник бе стиснал здраво за глезена невръстната си дъщеря, която пърхаше над него с изключително големи, покрити с пера криле, поникнали направо на гърба й през ританките.
— Четвъртият етаж — обясни отегчено магьосницата, без да пита нищо, и мъжът се скри зад двойната врата до гишето, понесъл дъщеря си като балон със странна форма. — Следващият!
Бе дошъл редът на госпожа Уизли.
— Здравейте — поздрави тя, — днес сутринта трябва да са преместили мъжа ми Артър Уизли в друго отделение, бихте ли ми казали…?
— Артър Уизли ли? — повтори магьосницата и прокара пръст по дългия списък пред себе си. — А, да, първият етаж, втората врата вдясно, отделение „Дай Луелин“.
— Благодаря ви — рече госпожа Уизли. — Хайде, идвайте всички.
Влязоха след нея през двойната врата и тръгнаха по тесен коридор, окичен с още много портрети на прочути лечители и осветен от кристални кълба, които бяха пълни със свещи и подобно на грамадни сапунени мехури се носеха точно под тавана. През вратите, които подминаваха, непрекъснато влизаха и излизаха магьосници в отровнозелени престилки, от една от стаите се просмукваше смрадлив жълт газ, чуваха се далечни стонове и вой. Качиха се по стълбите и тръгнаха по коридора за пострадали от магически
