Хари Потър и Орденът на феникса

Дъмбълдор успя да измисли правдоподобна история, с която да го прикрие и да обясни защо Артър е бил на онова място, нямаш представа какви неприятности можеше да си има Артър, виж го клетия Стърджис…

Хари не можеше да понесе такава благодарност, но за щастие след няколко мига госпожа Уизли го пусна и се обърна към Сириус, за да му благодари, че цяла нощ се е грижил за децата й. Сириус отвърна, че се радва много, задето е могъл да помогне, и се надява всички да останат при него, докато не изпишат господин Уизли от болницата.

— О, Сириус, толкова съм ти признателна… смятат да го позадържат там и наистина ще бъде чудесно, ако сме по-близичко… това, разбира се, означава, че ще караме тук и Коледа.

— Тъкмо ще бъде по-весело! — възкликна искрено Сириус, а госпожа Уизли го озари с усмивка, препаса престилката и се спусна да помага за закуската.

— Сириус! — прошепна Хари, вече не издържаше. — Мога ли да ти кажа набързо нещо? Ъъъ… сега…

Тръгна към тъмния килер и Сириус го последва. Без излишни встъпления Хари му разказа най-подробно видението, което е получил, но този път не премълча, че именно той е бил змията, нападнала господин Уизли.

Когато спря да си поеме дъх, Сириус попита:

— Каза ли на Дъмбълдор?

— Да — потвърди нетърпеливо Хари, — той обаче не ми обясни какво означава. Всъщност вече не ми обяснява нищо.

— Сигурен съм, че е щял да те предупреди, ако имаше нещо тревожно — увери го твърдо кръстникът му.

— Но това не е всичко — допълни почти шепнешком Хари. — Сириус… струва ми се, че полудявам. Докато бях в кабинета на Дъмбълдор, малко преди да дойдем с летекода… за миг-два имах усещането, че съм змия, чувствах се като змия… белегът ме болеше ужасно, докато гледах Дъмбълдор… Сириус, искаше ми се да го нападна.

Виждаше само тясна ивица от лицето на кръстника си, останалото тънеше в мрак.

— Последица от видението, няма страшно — взе да го успокоява той. — Още си мислел за съня или каквото там е било…

— Не, не беше това — поклати глава Хари, — имах чувството, че нещо вътре в мен се надига, все едно в мен беше влязла змия.

— Имаш нужда от сън — отсъди кръстникът му. — Ще закусиш, после ще се качиш да си легнеш, а след обяда можеш да отидеш с другите при Артър. Още си в шок, Хари, виниш се за нещо, на което само си бил свидетел, и добре че е станало така, защото ако не беше ти, Артър можеше и да умре. Стига си се притеснявал.

Потупа го по рамото и излезе от килера, оставяйки го сам в тъмното.

Всички освен Хари прекараха сутринта в сън. Той се качи в стаята, която през последните няколко седмици от лятото бяха делили с Рон. Самият Рон се пъхна в леглото и след броени минути се унесе, ала Хари продължи да седи с дрехите, свит до студените метални пръчки на горната табла: нарочно искаше да му е неудобно, за да не задреме, ужасен, че насън пак ще се превърне в оная змия и щом отвори очи, ще види, че е нападнал Рон или е пропълзял в друга стая и се е нахвърлил върху някого от останалите…

Когато Рон се събуди, Хари се престори, че и той е поспал и се е поосвежил. Докато обядваха, от „Хогуортс“ пристигнаха и куфарите им, така че за посещението в „Свети Мънго“ можеха да се облекат като мъгъли. Другите бяха безкрайно щастливи и не спираха да бъбрят, докато смъкваха мантиите и надяваха джинсите и фланелите. Дойдоха Тонкс и Лудоокия, които щяха да ги преведат през Лондон, и бяха посрещнати с радостни възгласи. Всички прихнаха при вида на бомбето, което Лудоокия бе килнал на една страна да скрие магическото си око, и го увериха, че, така или иначе, в метрото ще привлича повече внимание, отколкото Тонкс, чиято коса отново бе къса и яркорозова.

Тонкс прояви голямо желание да чуе за видението, което Хари бе получил за нападението над господин Уизли, но той не изгаряше от желание да го обсъжда.

— В рода ти няма ясновидци, нали? — попита тя, измъчвана от любопитство, докато седяха един до друг във влака, който се носеше с потракване към сърцето на града.

— Няма — отвърна Хари и като си спомни за професор Трелони, се позасегна.

— Няма, значи — повтори умислена Тонкс. — Всъщност това не е и предсказание, нали? Ти не виждаш бъдещето, ти виждаш настоящето… странно! Но и полезно…

Хари не каза нищо. Добре че слязоха на следващата спирка, една станция в самия център на Лондон, и в блъсканицата той пусна Фред и Джордж да застанат между него и Тонкс, която ги поведе. Всички я последваха на ескалатора, Муди затрополи най-отзад с ниско нахлупено бомбе и със съсухрена ръка, пъхната между копчетата на балтона и стиснала магическата пръчка. На Хари му се стори, че окото под шапката се е впило право в него. Понеже не искаше да му задават въпроси за съня, той попита Лудоокия къде е скрита болница „Свети Мънго“.

— Съвсем наблизо — изсумтя Муди, когато излязоха в студения зимен въздух на широка улица с магазини от двете страни и поток от хора, тръгнали да пазаруват за Коледа.

Той изтика Хари малко напред и закуцука точно зад него, а момчето знаеше, че под килнатото бомбе окото се върти във всички посоки.

— Не беше лесно да се намери удобно място за болницата. На „Диагон-али“ нямаше помещения, които да са достатъчно просторни, а не вървеше да я направим като министерството под земята, не е здравословно. Накрая успяха да уредят една сграда наблизо. Натежа доводът, че болните магьосници ще идват и ще си отиват незабелязано в навалицата.

Той сграбчи Хари за рамото, за да не ги раздели групата пазаруващи, решили на всяка цена да се доберат до близкия магазин за електроуреди.

— Пристигнахме! — оповести след миг Муди.

Бяха застанали пред голям старовремски универсален магазин, иззидан от червени тухли, с името „Пърдж и Даус“ ООД. Изглеждаше порутен и занемарен, по витрините нямаше друго освен няколко очукани манекена с разкривени перуки, които бяха наслагани как да е и по тях бяха изложени дрехи, излезли от мода най-малко преди десет години. По прашните врати имаше огромни табели: „Ремонт“. Хари чу как някаква дебелана, понесла цяла камара пазарски пликове, се оплаква пътем на приятелката си:

— Тук вечно е затворено…

— Хайде — подкани Тонкс и ги поведе към витрина, на която имаше само един изключително грозен манекен с отлепени фалшиви мигли и зелена найлонова престилка. — Всички готови ли са?

Те кимнаха и се струпаха около нея. Муди пак потупа Хари по гърба, за да мине напред, а Тонкс се наведе на педя от витрината и се взря в грозотията със зелената престилка: от дъха й стъклото се замъгли.

— Здрасти — поздрави тя, — идваме на свиждане на Артър Уизли.

На Хари му се видя нелепо, че Тонкс очаква манекенът да чуе през стъклото шепота й, още повече че зад тях тътнеха автобуси и улицата бе пълна с шумни купувачи. После си спомни, че манекените всъщност изобщо не чуват. След миг обаче зяпна от учудване: манекенът все пак кимна едва доловимо и повика с изкуствения си пръст Тонкс, която сграбчи за лактите Джини и госпожа Уизли, прекрачи направо през стъклото и се скри.

След тях влязоха Фред, Джордж и Рон. Хари се извърна към навалицата отзад — никой не си и правеше труда да хвърли поне един поглед към грозните витрини на „Пърдж и Даус ООД“, никой и не забеляза, че шестима души са изчезнали направо пред очите им.

— Ела — изръмжа Муди и за пореден път побутна по гърба Хари, после двамата минаха заедно през нещо като пласт прохладна вода, но излязоха от другата страна съвсем сухи и топли.

Нямаше и следа от грозотията с престилката и витрината, където тя стоеше. Намираха се в нещо като оживена регистратура, по редовете разнебитени дървени столове седяха магьосници и вещици — някои си изглеждаха съвсем нормално и разлистваха стари броеве на „Седмичник на магьосницата“, други обаче бяха обезобразени от страховити уродства, например от слонски хоботи или допълнителни ръце, щръкнали направо от гърдите им. В помещението бе шумно почти колкото на улицата отвън, тъй като доста от