Хари Потър и Орденът на феникса

Стаята тънеше в полумрак, причудливите сребърни уреди по масите бяха притихнали и застинали, за разлика от друг път нито жужаха, нито изпускаха клъбца дим, а предишните директори по портретите върху стените похъркваха между рамките. Върху пръчката точно зад вратата имаше голяма колкото лебед птица с прекрасно червено-златисто оперение, която дремеше с главица, пъхната под крилото.

— А, вие ли сте, професор Макгонъгол… и… о!

Дъмбълдор, който седеше на стола с висока облегалка зад писалището, се наведе към езерцето светлина, която свещите хвърляха над книжата пред него. Върху снежнобяла нощница беше облякъл прелестно извезан халат в пурпурно и златно, но изглеждаше съвсем буден и бе вперил пронизващите си ведросини очи в професор Макгонъгол.

— Професор Дъмбълдор, Потър е… сънувал е кошмар — подхвана тя. — Твърди, че…

— Не беше кошмар — побърза да възрази Хари.

Професор Макгонъгол се извърна и го изгледа леко свъсена.

— Добре тогава, Потър, сам кажи на директора за какво става въпрос.

— Ами… аз спях… — поде Хари и въпреки ужаса и отчаяното желание да накара Дъмбълдор да го разбере, се подразни леко, че директорът гледа не него, а сключените си пръсти. — Но това не беше обикновен сън… случи се наистина… видях как става… — Той си пое дълбоко въздух. — Бащата на Рон… господин Уизли… беше нападнат от гигантска змия.

След като изрече думите, те прокънтяха във въздуха някак нелепо, дори смехотворно. Настана мълчание, Дъмбълдор се облегна на стола и се вгледа умислено в тавана. Пребледнял и стъписан, Рон премести очи от Хари към директора.

— Как го видя? — попита тихо Дъмбълдор, пак без да поглежда Хари.

— Ами… не знам — смотолеви доста ядно момчето. Толкова ли беше важно? — Сигурно вътре в главата си…

— Не ме разбра — прекъсна го все така спокойно Дъмбълдор. — Попитах те… помниш ли… ъъъ… къде точно се намираше, докато наблюдаваше нападението? До жертвата ли стоеше, или виждаше всичко някъде отгоре?

Въпросът бе толкова странен, че Хари се облещи срещу Дъмбълдор: той сякаш знаеше…

— Аз бях змията — отговори. — Видях всичко през нейните очи.

Известно време всички мълчаха, после Дъмбълдор погледна Рон, който още беше блед като пресечено мляко, и попита с друг, по-остър тон:

— Артър тежко ли е пострадал?

— Да — наблегна Хари.

Нима всички бяха толкова несхватливи, не разбираха ли колко много кръв губиш, ако такива дълги змийски зъби се впият в плътта ти? И защо Дъмбълдор така и не благоволяваше да го погледне?

Директорът обаче се изправи тъй бързо, че Хари подскочи, и изведнъж заговори на един от старите портрети, окачен досами тавана:

— Евърард! — подвикна той рязко. — И ти, Дилис!

Блед като болник вълшебник с къс черен перчем и възрастна магьосница с дълги сребърни букли в рамката до него, и двамата потънали сякаш в най-дълбок сън, веднага отвориха очи.

— Слушахте ли? — попита Дъмбълдор.

Вълшебникът кимна, а магьосницата рече:

— Естествено.

— Мъжът е с червена коса и с очила — обясни Дъмбълдор. — Ти, Евърард, вдигни тревога, постарай се да го намери който трябва…

Двамата кимнаха, плъзнаха се встрани и излязоха от рамките, но вместо (както обикновено ставаше в „Хогуортс“) да се покажат в някоя от съседните картини, така и не се появиха отново. Сега в едната рамка нямаше нищо освен тъмна завеса за фон, а в другата — красиво кожено кресло. На Хари му направи впечатление, че доста от другите директори по стените, макар и да похъркваха изключително убедително, му хвърляха изпод клепачите по някой поглед, и той изведнъж се досети кой е говорел, когато почукаха.

— Евърард и Дилис са сред най-изтъкнатите директори на „Хогуортс“ — отбеляза Дъмбълдор и заобиколи Хари, Рон и професор Макгонъгол, за да отиде до прекрасната птица, заспала на пръчката при вратата. — Славата им е такава, че портрети на двамата висят и в други важни магьоснически учреждения. Тъй като разполагат със свободата да се придвижват от портрет на портрет, могат да ни кажат какво се случва на различни места…

— Но господин Уизли може да е навсякъде! — възкликна Хари.

— Заповядайте, седнете и тримата — покани ги Дъмбълдор, сякаш Хари не е казал нищо, — възможно е Евърард и Дилис да се позабавят няколко минути. Професор Макгонъгол, осигурете, ако обичате, още столове.

Тя извади от джоба на халата магическата пръчка и замахна с нея: изневиделица се появиха три стола, но най-обикновени, дървени, а не като удобните тапицирани кресла, които Дъмбълдор бе измагьосал на заседанието в министерството. Хари седна и загледа през рамо директора. Той погали с пръст перата по златната главица на Фоукс. Фениксът се събуди веднага. Проточи високо красивата си глава и впери в Дъмбълдор лъскави черни очи.

— Трябва ни предупреждение — рече едва чуто мъжът на птицата.

Лумна огън и фениксът изчезна.

Дъмбълдор се надвеси над един от крехките сребърни уреди, чието предназначение Хари не знаеше, занесе го на писалището си, пак седна с лице към тях и го удари лекичко с върха на магическата пръчка.

Уредът тутакси грейна и оживя, като издаваше ритмичен звънтеж. От мъничката сребърна тръба в горния край заизлизаха клъбца бледозелен дим. Дъмбълдор се взря отблизо в дима и сбърчи чело. След миг-два кълбата се превърнаха в цели валма гъст пушек, който се издигна във въздуха… От горния му край се проточи змийска глава, която разтвори широко паст. Хари се запита дали уредът потвърждава разказа му: загледа напрегнато директора, за да види дали е прав, ала Дъмбълдор така и не вдигна очи.

— Естествено, естествено — прошепна той явно на себе си, все така втренчен в стълба пушек. Не личеше да е изненадан. — Но по същност разделени?

Хари не проумяваше смисъла на този въпрос. Затова пък змията от пушек мигом се раздели на две змии, които започнаха да се гънат и извиват в тъмния въздух. С мрачно задоволство Дъмбълдор чукна още веднъж уреда с пръчката си, той зазвъня по-бавно и заглъхна, а змиите от дим изтъняха, превърнаха се в безформена мъглица и изчезнаха.

Дъмбълдор върна уреда на масичката с вретенообразни крака. Хари видя, че доста от някогашните директори по портретите го следят с очи, ала щом забелязаха, че момчето ги наблюдава, веднага се престориха на заспали. На Хари му се искаше да попита за какво служи странният сребърен уред, но тъкмо да го стори, когато високо от стената вдясно се разнесе вик и в портрета отново изникна, леко запъхтян, магьосникът на име Евърард.

— Дъмбълдор!

— Какво научи? — попита веднага директорът.

— Повиках-повиках и накрая дотича един — обясни магьосникът, като бършеше чело със завесата зад гърба си, — рекох му, че съм чул долу някакъв шум, колебаеха се дали да ми вярват, или не, но слязоха да проверят… нали знаеш, долу няма портрети, откъдето да гледам. И така, след няколко минути го качиха. Не изглежда никак добре, целият е в кръв, след като си тръгнаха, притичах в портрета на Елфрида Краг, та да го огледам хубаво…

— Добре — каза Дъмбълдор, а Рон потрепери. — Значи Дилис сигурно е видяла, когато са го докарали.

След малко в своята картина се върна и магьосницата със сребристите букли. Отпусна се тежко в креслото, като покашляше, и съобщи:

— Да, Дъмбълдор, отнесоха го в „Свети Мънго“… минаха покрай портрета ми… изглежда зле…

— Благодаря — каза Дъмбълдор. Извърна се към професор Макгонъгол. — Идете, Минерва, да събудите другите деца на Уизли.