Хари Потър и Орденът на феникса

споменава нищо, когато Хърмаяни взе нещата в свои ръце.

— Чо ли? — попита съвсем делово. — Да не те е причакала след сбирката?

Вцепенен и изненадан, Хари кимна. Рон се захили, но Хърмаяни го изгледа под вежди и той престана.

— Е… ъъъ… какво искаше? — подметна Рон уж нехайно.

— Ами — подхвана дрезгаво Хари, после се прокашля и опита отново: — Тя… ъъъ…

— Целувахте ли се? — попита бодро Хърмаяни.

Рон се изправи толкова рязко, че мастилницата му изхвърча чак в другия край на килима. Той обаче не й обърна никакво внимание и изгарян от любопитство, зяпна Хари.

— Е? — настоя и той.

Хари премести поглед от лицето му, върху което освен любопитство се четеше и възторг, към Хърмаяни, която пък се беше свъсила леко, и кимна.

— ОХО!

Рон замахна победоносно с юмрук и прихна гръмогласно, при което няколкото срамежливи второкурсници при прозореца подскочиха. После се затъркаля по килима пред камината и Хари, ще не ще, се усмихна. Хърмаяни пък го изгледа с дълбоко пренебрежение и пак се зае с писмото.

— Е, как беше? — попита накрая Рон и погледна приятеля си.

Хари се замисли и отвърна откровено:

— Мокро.

Рон издаде звук, който можеше да бъде както от ликуване, така и от отвращение.

— Защото тя плачеше — допълни горчиво Хари.

— О! — подвикна Рон и усмивката му помръкна. — Толкова ли си зле с целуването?

— Не знам — каза Хари, който не се беше замислял за това, и изведнъж се притесни. — Може и да съм зле.

— Разбира се, че не си зле — вметна разсеяно Хърмаяни и продължи да си пише писмото.

— Ти пък откъде си толкова сигурна? — заяде се Рон.

— Сигурна съм, защото напоследък Чо непрекъснато плаче — отговори разсеяно Хърмаяни. — Плаче, докато се храним, плаче по тоалетните, къде ли не.

— Човек би очаквал, че някоя и друга целувчица ще я поободри, а? — ухили се Рон.

— Ти си най-бездушното говедо, което съм имала нещастието да срещна — оповести важно Хърмаяни и топна в мастилницата върха на перото.

— Това какво означава? — сопна се възмутен той. — Защо трябва да плачеш, докато те целуват?

— Точно така… защо — повтори Хари нетърпеливо.

Хърмаяни ги погледна едва ли не със съжаление.

— Нима не разбирате какво й е сега на Чо? — попита тя.

— Не — отговориха едновременно двамата.

Хърмаяни въздъхна и остави перото.

— Очевидно тъгува много заради смъртта на Седрик. Освен това, предполагам, че се чувства объркана, защото харесваше Седрик, а сега харесва Хари и не може да реши кой й допада повече. Измъчва се и от угризения на съвестта, мисли, че наскърбява паметта на Седрик, като се целува с Хари, безпокои се и какво ще си кажат всички, ако тръгне с него. Вероятно не е наясно и с чувствата си, защото тъкмо той е бил със Седрик, когато е загинал, та всичко е много объркано и болезнено. А, да, и се страхува да не я изхвърлят от отбора по куидич на „Рейвънклоу“, понеже не се представя добре в летенето.

Краят на тази реч бе посрещнат с направо вцепенено мълчание, после Рон каза:

— Невъзможно е човек да изпитва всичко това едновременно, ще се пръсне.

— Ако твоите чувства могат да се поберат в чаена лъжичка, това не значи, че и всички останали сме като теб — скастри го злъчно Хърмаяни и пак грабна перото.

— Тя започна първа — заоправдава се Хари. — Аз не бих… дойде при мен… почна да ми плаче… не знаех какво да правя…

— Не се вини, приятелю — успокои го Рон, уплашен от самата мисъл.

— Просто е трябвало да бъдеш мил с нея — отбеляза Хърмаяни и разтревожена вдигна очи. — Не си се държал… грубо, нали?

— А, не — каза Хари и усети как по лицето му плъзва неприятна топлина, — аз… потупах я лекичко по гърба.

Хърмаяни го погледна така, сякаш едва се сдържа да не направи физиономия.

— Е, сигурно е могло да бъде и по-лошо — рече тя. — Ще се видите ли пак?

— Как иначе — отвърна Хари. — Нали идва на сбирките на ВОДА!

— Знаеш за какво ти говоря — укори го припряно момичето.

Хари си замълча. Думите на Хърмаяни му разкриха съвсем нови и плашещи възможности. Той си представи как отива някъде, може би в Хогсмийд, с Чо и двамата остават няколко часа сами. След онова, което се беше случило току-що, тя, разбира се, очакваше Хари да й определи среща… При тази мисъл пак го присви под лъжичката.

— Все едно… — рече Хърмаяни, отново залисана по писмото. — Ще има много подходящи случаи да й определиш среща.

— Ами ако не иска? — възкликна Рон, който наблюдаваше приятеля си с невероятно проникновен поглед.

— Не ставай смешен — каза отнесено Хърмаяни. — Хари я харесва от цяла вечност, нали?

Той не отговори. Да, харесваше от цяла вечност Чо, но представеше ли си как те двамата се усамотяват, тя винаги изглеждаше сияеща, вместо да ридае неутешимо на рамото му.

— Всъщност на кого го пишеш тоя роман? — попита Рон Хърмаяни и се опита да прочете мъничко от пергамента, който вече се влачеше по пода.

Хърмаяни го вдигна, за да не се вижда.

— На Виктор.

— На Крум ли?

— Колко още Викторовци познаваш?

Рон не каза нищо, но явно се беше подразнил. Цели двайсет минути седяха в мълчание: с нетърпеливо сумтене и много задрасквания Рон си довърши съчинението по трансфигурация, Хърмаяни пък упорито запълни пергамента чак до края, след което го нави внимателно и го запечата, а Хари загледа втренчено огъня. Повече от всичко на този свят му се искаше главата на Сириус да се появи и да му даде някакъв съвет за момичетата. Огънят обаче догоря с пращене, после нажежената до бяло жарава се разпадна на пепел и Хари видя, че отново са останали последни в общата стая.

— Е, лека нощ — пожела с широка прозявка Хърмаяни и се отправи към стълбището за спалните помещения на момичетата.

— Какво толкова е намерила в тоя Крум? — попита Рон, докато двамата с Хари се качваха по стълбите на момчетата.

Хари се позамисли.

— Ами… той е по-голям, нали така… и е световноизвестен състезател по куидич…

— Да, но ако не броим това, си е смръщен особняк — отсъди сърдито Рон.

— Такъв си е наистина — съгласи се Хари, чийто мисли още бяха заети с Чо.

Свалиха мълком мантиите и си облякоха пижамите, Дийн, Шеймъс и Невил вече спяха. Хари остави очилата на нощното шкафче и си легна, но вместо да дръпне балдахина, се загледа в късчето обсипано със звезди небе, което се виждаше през прозореца до леглото на Невил. Ако предната вечер по същото време знаеше, че след двайсет и четири часа ще се е целувал с Чо Чан…

— Лека нощ — изломоти някъде отдясно Рон.

— Лека нощ — пожела и Хари.

Може би следващия път… ако изобщо имаше следващ път… Чо щеше да се почувства малко по- щастлива. Трябваше да й определи среща, тя сигурно го е очаквала и сега вече му се сърдеше много… или лежеше в кревата и плачеше за Седрик? И Хари не знаеше какво да мисли. Вместо да му изясни нещата, обяснението на Хърмаяни го бе объркало още повече.