Хари Потър и Орденът на феникса

повечето бяха толкова стреснати, че не смееха и звук да издадат.

Хагрид пак нададе писъка. Мина една минута, учениците продължиха да надзъртат притеснено през рамо и зад дърветата, за да видят какво ще се появи. Хагрид тръсна за трети път коса и изду огромни гърди, а Хари сръчка Рон и му посочи черното пространство между два чворести тиса.

В мрака блеснаха две изцъклени бели очи, които ставаха все по-големи, след миг от тъмата изникнаха муцуна и врат като на змей и скелетоподобното туловище на огромен вран крилат кон. Той огледа учениците и изплющя с дълга черна опашка, сетне наведе глава и започна да ръфа с остри зъби месото на мъртвата крава.

Мощна вълна на облекчение заля Хари. Ето най-после доказателство, че тия създания не са му се привидели, че наистина ги има: и Хагрид знаеше за тях. Момчето погледна нетърпеливо Рон, той обаче продължаваше да се взира през дърветата и след малко прошепна:

— Защо Хагрид не ги повика още веднъж?

От лицата на повечето ученици личеше, че те са точно толкова притеснени и тръпнат в очакване, както и Рон. И те гледаха навсякъде другаде, но не и към жребеца, застанал пред тях. Явно го виждаха още само двама души, върлинест слидеринец, който беше застанал точно зад Гойл и наблюдаваше с огромно отвращение как конят ръфа от месото, и Невил, който следеше с очи как дългата черна опашка се върти и плющи.

— Я, задава се още един! — оповести гордо Хагрид, когато от черните дървета изникна втори вран жребец, който прибра до тялото си кожести криле, наведе рязко глава и се нахвърли лакомо на мършата. — А сега… който ги вижда, да дигне ръка.

Хари го направи, неописуемо доволен, че най-после ще разбули тайната на тези коне. Хагрид му кимна.

— Тъй… тъй, знаех си аз, Хари, че ще ги видиш — каза той сериозно. — И ти, Невил, нали? И…

— Извинявайте — прекъсна го присмехулно Малфой, — но какво точно се очаква да видим?

Вместо отговор Хагрид посочи оглозганата крава на земята. Целият курс я гледа известно време, после неколцина ахнаха, а Парвати изписка. Хари разбираше, че сигурно изглежда доста странно парчетата плът да се отделят сами от костите и да изчезват във въздуха.

— Какво е това? — попита ужасена Парвати и се скри зад най-близкото дърво. — Какво е това, което я яде?

— Тестролите — заяви гордо Хагрид, а Хърмаяни, която стоеше до рамото на Хари, възкликна: „О!“ Беше схванала за какво става въпрос. — Тук в „Хогуортс“ си имаме цяло стадо. И така, някой знае ли?…

— Ама те наистина носят много, много лош късмет! — прекъсна го уплашена Парвати. — Докарват какви ли не злочестини на онзи, който ги види. Професор Трелони ми каза веднъж…

— Не, не, не — подсмихна се Хагрид, — туй си е чисто суеверие, изобщо не носят лош късмет, страшно умни и полезни са! Вярно, нашето стадо няма кой знае колко работа, само тегли училищните файтони или щом Дъмбълдор тръгне на дълъг път и не му се занимава да се магипортира… Я, вижте, вижте, още два…

От дърветата тихо се показаха още два жребеца, единият мина точно до Парвати, която потрепери и се долепи до дървото с думите:

— Май усетих нещо, съвсем близо до мен е!

— Не се бой, няма да те нарани — успокои я търпеливо Хагрид. — Тъй, я да видим знае ли някой защо едни виждат конете, а други — не?

Хърмаяни вдигна ръка.

— Кажи — грейна Хагрид.

— Само който е виждал смъртта, може да види и тестролите — отговори тя.

— Тъй, тъй — потвърди сериозно Хагрид, — десет точки за „Грифиндор“. Тестролите…

— Кхъ-кхъ.

Беше дошла професор Ъмбридж. Стоеше на няколко крачки от Хари, пак беше със зелената шапка и наметало, вече бе извадила и тефтера. Хагрид не беше чувал никога престореното й кашлюкане и се загледа донейде угрижено в най-близкия тестрол, като мислеше, че именно той е издал звука.

— Кхъ-кхъ.

— О, здравейте! — ухили се Хагрид, след като откри източника на шума.

— Получихте ли бележката, която сутринта ви пратих в колибата? — попита Ъмбридж, като говореше все така високо и бавно, както и предишния път, сякаш има пред себе си несхватлив чужденец. — С нея ви съобщих, че ще дойда на инспекция във вашия час.

— А, да — отвърна весело Хагрид. — Добре че сте намерили мястото. Е, както виждате… всъщност не знам… виждате ли? Днес опознаваме тестролите…

— Моля? — попита високо професор Ъмбридж, като сложи длан до ухото си и се смръщи. — Какво казахте?

Хагрид се постъписа.

— Ъъъ… тестролите! — извика й той. — Огромни ъъъ… хвърковати коне.

Замаха обнадежден с грамадните си ръце. Професор Ъмбридж вдигна вежди и докато си записваше в тефтера, мърмореше:

— Налага му се… да прибягва… до първичния… език… на жестовете.

— Тъй де… — рече Хагрид и леко разтревожен, се извърна отново към учениците: — Ъъъ… к’во ви разправях?

— Очевидно… има… слаба… памет — занарежда пак Ъмбридж, но достатъчно високо, за да я чуят всички.

Драко Малфой изглеждаше така, сякаш Дядо Коледа е дошъл с един месец по-рано, а Хърмаяни пламна цялата от потиснатия гняв.

— Ами да — рече Хагрид и макар да хвърли към тефтера на Ъмбридж смутен поглед, продължи храбро: — Тъкмо се канех да ви разправя как сме се сдобили с цяло стадо. Почнахме с един жребец и с пет кобилки. Този — потупа той първия кон, който се бе появил — се казва Тенебрус и ми е любимец, понеже се роди пръв тук, в гората…

— Наясно ли сте — прекъсна го на висок глас Ъмбридж, — че Министерството на магията е класифицирало тестролите като „опасни“?

Сърцето на Хари направо се сви, Хагрид обаче само се подсмихна.

— Тестролите не са опасни! Да де, може и да ви ухапят, ако вземете да ги дразните…

— Проявява… признаци… на… наслада… от… насилието — фъфлеше Ъмбридж, докато драскаше в тефтера.

— Я чакайте, не… — възкликна Хагрид, сега вече се попритесни. — Исках да кажа, че някое куче може и да ви заръфа, ако го разлютите, нали така… пък на тестролите просто им е излязла лоша слава… покрай тия небивалици за смъртта… навремето хората са ги смятали за зла поличба, нали така? Просто не са разбрали, нали?

Ъмбридж обаче не отговори, довърши каквото имаше да пише в тефтера си, погледна Хагрид и каза, и този път много силно и провлачено:

— Вие си преподавайте както обикновено. Аз ще се поразходя — (показа тя ходене, а Малфой и Панси Паркинсън вече изпаднаха в пристъп на беззвучен кикот) — между учениците — (Ъмбридж посочи неколцина от курса) — и ще им задавам въпроси.

Тя вдигна пръст към устата си.

Хагрид я загледа, без да проумява защо инспекторката се държи така, сякаш той не разбира и дума. Очите на Хърмаяни вече се бяха напълнили с гневни сълзи.

— Ах, вещица такава, проклета вещица! — простена тя едва чуто, а Ъмбридж се отправи към Панси Паркинсън. — Знам какво целиш, гадна злобарка такава, изверг…

— Ъъъ… — каза Хагрид, очевидно се опитваше да се сети докъде е стигнал с урока. — Така значи… тестролите. Да. Имат си много хубави нещица…

— Смятате ли — обърна се с кънтящ глас професор Ъмбридж към Панси Паркинсън, — че му се разбира на професор Хагрид, когато обяснява?

Подобно на Хърмаяни, и Панси се бе просълзила, но от смях. От отговора й не се разбра почти нищо,