Хари Потър и Орденът на феникса

— Как така да си тръгнем само след три дни! — възмути се Хагрид. — Дъмбълдор разчиташе на нас!

— Но току-що ни каза, че не сте могли да припарите повече при великаните!

— Не, през деня не можехме. Трябваше да помислим какво да правим. Тъй че два-три дни се спотайвахме в пещерата и дебнехме оттам. А онуй, дето го видяхме, хич не ни хареса.

— Онзи още ли глави откъсна? — попита погнусена Хърмаяни.

— А, не, и жалко — рече Хагрид.

— В какъв смисъл „жалко“?

— Понеже видяхме, че той има зъб не на всички магьосници, а само на нас.

— Но не и на смъртожадните — побърза да каже Хари.

— Да — потвърди свъсен Хагрид. — Двама-трима гостуваха на гурга ’секи ден и му носеха подаръци, ама тях не ги обръщаше с главата надолу.

— А ти откъде знаеш, че са били смъртожадни? — полюбопитства Рон.

— Знам, щото познах единия — изръмжа Хагрид. — Макнеър, помните ли го? Онзи, дето го пратиха да умори Бъкбийк. Луд за връзване. Дай му да трепе, по туй не отстъпва на Голгомат, нищо чудно, че са се сприятелили.

— Значи Макнеър е убедил великаните да се присъединят към Ти-знаеш-кого? — попита отчаяна Хърмаяни.

— Я чакай, не впрягай колата пред хипогрифите, още не съм ви разправил края — укори я възмутен Хагрид. В началото уж не искаше да разказва нищо, а сега явно му беше приятно. — Тогаз с Олимпия говорихме надълго и нашироко, решихме, че гургът може и да е застанал на страната на Вие-знаете-кого, но туй още не значи, че ще го последват ’сички великани. Бяхме длъжни да опитаме да убедим някои, ония, дето не щат Голгомат за гург.

— А как разбрахте кои не го искат? — изненада се Рон.

— Ами скъсваха ги от бой — отвърна търпеливо Хагрид. — Които имаха повечко ум в главата си, гледаха да не се изпречват на пътя на Голгомат, и те кат’ нас се криеха по пещерите наоколо. Та решихме да пообиколим по тъмно пещерите и да проверим дали няма да уговорим някои.

— Обикаляли сте тъмните пещери и сте търсели великани! — ахна благоговейно Рон.

— Плашеха ни не толкоз великаните — вметна Хагрид. — Повече ни притесняваха смъртожадните. Преди да поемем на път, Дъмбълдор ни бе предупредил да си нямаме вземане-даване с тях, особено ако можем да го избегнем, ама за беда те знаеха, че сме там, подозирам, че им е казал Голгомат. Нощем, додето великаните спяха, а ние се канехме да обиколим тихомълком пещерите, Макнеър и останалите също не стояха със скръстени ръце, шареха из планината и ни издирваха. Едвам спрях Олимпия да не им се нахвърли! — усмихна се Хагрид така, че около устата рунтавата му брада се понадигна. — Все напираше да ги напада… бре, огън жена е тая Олимпия… сигурно щот’ е французойка…

Хагрид се взря с премрежен поглед в огъня. Хари го остави да се отдаде на спомени за около половин минута, сетне се прокашля силно.

— И какво стана? Успяхте ли да се доближите до някой от другите великани?

— Какво? А, да… приближихме се! Дааа, на третата нощ след убийството на Каркус излязохме тихомълком от пещерата, дето се криехме, и кат’ поехме обратно към долината, все се озъртахме за смъртожадни. Влязохме в една-две пещери… нищо, обаче някъде в шестата се натъкнахме на трима великани, и те, горките, се спотайваха.

— Сигурно вътре в пещерата е било претъпкано — отбеляза Рон.

— Ааа, нямаше къде и омайница да падне — потвърди Хагрид.

— И щом ви видяха, нападнаха ли ви? — уплаши се Хърмаяни.

— Сигурно щяха да ни нападнат, ама не можеха, и тримата бяха тежко ранени — обясни Хагрид. — Пасмината на Голгомат ги беше пребила от бой, щом се поокопитили, те допълзели в най-близката пещера и се скрили. Но както и да е. Та единият поназнайваше езика ни и почна да превежда на останалите, криво- ляво, приеха добре каквото им казахме. И тъй, продължихме да ходим в пещерата и да навестяваме ранените… По едно време май убедихме шестима-седмина…

— Шестима-седмина ли? — възкликна нетърпеливо Рон. — Не е зле… ще дойдат ли да се сражават с нас срещу Ти-знаеш-кого?

Тук обаче се намеси Хърмаяни.

— Какво ще рече „по едно време“, Хагрид? — попита тя.

Той я изгледа тъжно.

— Пасмината на Голгомат нападна пещерите. Който оцеля, не щеше и да чуе повече за нас.

— Значи… значи няма да дойдат великани? — разочарова се Рон.

— Не, няма — потвърди с тежка въздишка Хагрид, след което пак обърна месото откъм по-хладната страна, — ама ние си изпълнихме задачата, предадохме им посланието на Дъмбълдор, някои го чуха и подозирам, че ще го запомнят. Може пък ония, дето не щат да остават с Голгомат, ще слязат от планината, ще си спомнят, че Дъмбълдор е приятелски настроен към тях… и ще дойдат насам.

Прозорецът вече се покриваше със сняг. Хари усети, че при коленете мантията му е подгизнала: Фанг бе положил върху скута му глава и точеше ли, точеше лиги.

— Хагрид! — повика тихо след малко Хърмаяни.

— Мммм?

— Ами… докато беше там… имаше ли някакви знаци… разбра ли нещо за… за майка си?

Хагрид впи в нея окото, което не бе покрито с месото, и тя трепна.

— Извинявай… аз… няма значение…

— Умряла е… — смотолеви Хагрид. — Преди много години. Казаха ми.

— О… много съжалявам — пророни едва чуто момичето.

Хагрид сви огромни рамене.

— Няма защо — отсече той. — Почти не я помня… А и не беше кой знае колко добра майка.

Пак замълчаха. Хърмаяни погледна притеснена Хари и Рон, явно искаше да кажат нещо.

— Но още не си ни обяснил как си се подредил така — рече Рон и махна с ръка към окървавеното лице на Хагрид.

— И защо се връщаш чак сега — допълни Хари. — Сириус ни каза, че Мадам Максим се е прибрала преди цяла вечност…

— Кой те нападна, а? — попита Рон.

— Никой не ме е нападал — каза вироглаво Хагрид. — Аз…

Но така и не се чу какво обяснява, защото точно в този миг на вратата изведнъж се задумка. Хърмаяни ахна, чашата се плъзна между пръстите й и се натроши на пода, Фанг излая. И четиримата погледнаха прозореца при входната врата. През тънкото перде се мярна сянката на човек, нисък и тантурест.

— Оная! — изшушука Рон.

— Скрийте се бързо — прикани ги веднага Хари и след като грабна мантията невидимка, заметна с нея себе си и Хърмаяни, а Рон притича около масата и също се пъхна отдолу.

Притиснати един до друг, тримата се спотаиха в ъгъла. Фанг се разлая като бесен по вратата. Хагрид изглеждаше много объркан.

— Скрий чашите, Хагрид!

Той грабна чашите на Хари и Рон и ги пъхна под дюшечето в коша на Фанг. Кучето вече се мяташе по вратата, господарят му го изрита и отвори.

На прага стоеше професор Ъмбридж, беше с наметалото от зелен туид и с нещо като ушанка от същия плат. Свила устни, тя се понаклони назад, за да види лицето на Хагрид — стигаше му най-много до пъпа.

— Такаааа — проточи тя бавно, на висок глас, все едно говори на глух. — Вие сте Хагрид, нали?

Без да дочака отговор, нахълта в стаята и завъртя във всички посоки изпъкналите си очи.

— Чиба! — извряска Ъмбридж и замахна с дамската си чанта към Фанг, който се бе метнал към нея и се опитваше да я близне по лицето.

— Ъъъ… не че искам да съм груб — рече Хагрид, който се бе втренчил в нея, — ама вие коя сте, да го ’земат мътните.