Хари Потър и Орденът на феникса

полезни.

Рон бе установил със свито сърце, че до изпитите остава само месец и половина.

— Какво толкова се изненадваш? — попита Хърмаяни и се зае да почуква с магическата пръчка по всяко квадратче в графика на Рон, та то да блесне в различен цвят според предмета.

— Не знам, доста неща се случиха — отвърна той.

— Готово — връчи му Хърмаяни графика, — ако го спазваш, ще се справиш.

Рон го погледна начумерен, после обаче се поободри.

— Всяка седмица си ми отпуснала по една вечер почивка!

— Това ти е за тренировките по куидич — обясни тя.

Усмивката върху лицето на Рон помръкна.

— И да тренираме, полза никаква — сподели той. — Тази година имаме шансове да спечелим шампионата точно толкова, колкото и татко да стане министър на магията.

Хърмаяни си замълча, загледана в Хари, който се беше вторачил невиждащо в отсрещната стена на общата стая, докато Крукшанкс подръпваше с лапа ръката му, за да го почеше между ушите.

— Какво има, Хари?

— Моля? — попита той бързо. — А, нищо.

Грабна „Теория на отбранителната магия“ и се направи, че търси нещо в показалеца. Крукшанкс го отписа като безнадежден случай и се скри под стола на Хърмаяни.

— Днес видях Чо — поде плахо момичето. — И тя ми се стори много оклюмала… пак ли сте се скарали?

— Как… о, да, скарахме се — потвърди Хари, доволен, че си е намерил оправдание.

— Защо?

— Заради приятелката й, оная порта Мариета — отвърна Хари.

— Е, не те виня! — намеси се ядосан Рон и остави графика за преговора. — Ако не беше тя…

Той се впусна в гневна тирада срещу Мариета Еджкъм и това беше добре дошло за Хари. Единственото, което трябваше да прави, бе всеки път, щом Рон си поеме дъх, да изглежда вбесен, да кима и да казва: „Да“ и „Точно така“, а съзнанието му беше свободно да потъне във все по-мрачен размисъл върху онова, което беше видял в мислоема.

Имаше чувството, че споменът го яде отвътре. Беше толкова сигурен, че родителите му са били прекрасни хора, та с лекота беше отхвърлял злословията, които Снейп подмяташе за нрава на баща му. Нали хора като Хагрид и Сириус му бяха казвали, че баща му е бил прекрасен човек! („Е, погледни какъв е бил и Сириус — възрази заядливо гласче вътре в главата на Хари, — и той не е бил по-свестен!“) Да, веднъж наистина бе дочул професор Макгонъгол да разправя, че баща му и Сириус били най-големите размирници в училището, но тя ги беше описала като предшественици на близнаците Уизли, а Хари не си представяше Фред и Джордж да увесят някого с главата надолу само за да се позабавляват… освен ако не го мразят особено силно… може би Малфой или някой, който наистина си го е изпросил…

Хари се опита да си докаже, че Снейп е заслужавал Джеймс да го мъчи така, но Лили беше попитала: „Какво ти е направил?“ А Джеймс беше отговорил: „… дразни ме по-скоро това, че изобщо съществува, нали се сещаш“. Нима Джеймс не беше започнал да се заяжда просто защото Сириус бе казал, че му е скучно? Хари си спомни как на площад „Гримолд“ Лупин бе споменал, че Дъмбълдор го е направил префект с надеждата той да повлияе добре на Джеймс и Сириус… а в мислоема и Лупин си беше седял и беше наблюдавал случващото се…

Хари постоянно си повтаряше, че Лили се е намесила, че майка му е била благороден човек. Ала споменът за изражението върху лицето й, докато тя крещеше на Джеймс, всяваше у него не по-малък смут: Лили очевидно е мразела Джеймс и Хари просто не разбираше как така накрая са се оженили. Един-два пъти дори се запита дали Джеймс не я е принудил…

През последните почти пет години той черпеше утеха и вдъхновение от мислите за баща си. Кажеше ли му някой, че прилича на Джеймс, Хари се преизпълваше с гордост. А сега… сега, само като се сетеше за него, се чувстваше вцепенен и нещастен.

След великденската ваканция времето стана по-ветровито, по-ясно и топло, но заедно с останалите петокурсници и седмокурсници Хари не излизаше от замъка, беше хванат като в капан вътре, непрекъснато преговаряше и отскачаше само до библиотеката. Преструваше се, че лошото му настроение се дължи не на друго, а на наближаващите изпити, и никой не се съмняваше, защото на всичките му съученици в „Грифиндор“ им бе дошло до гуша да учат.

— На теб говоря, Хари, не ме ли чуваш?

— А?

Той се обърна. При него на масата в библиотеката, където той седеше сам, беше дошла Джини Уизли, разрошена от вятъра. Беше късна неделна вечер, Хърмаяни се бе върнала в Грифиндорската кула да преговаря по древни руни, а Рон имаше тренировка по куидич.

— О, здравей! — поздрави Хари и притегли учебниците към себе си. — Как така не си на тренировка?

— Тренировката свърши — обясни Джини. — Наложи се Рон да заведе Джак Слоупър в болничното крило.

— Защо?

— И ние не сме сигурни, но май се е ударил сам с бухалката. — Тя въздъхна тежко. — Както и да е… преди малко се получи колет, току-що е минал през новата проверка на Ъмбридж…

Момичето вдигна върху масата пакет, увит с амбалажна хартия, личеше, че е махана и после отново е сложена небрежно. Отгоре с червено мастило бе драснато: „Проверено и одобрено от великата инквизиторка на «Хогуортс»“.

— Великденски яйца от мама — обясни Джини. — Има едно и за теб… заповядай.

Подаде му прелестно шоколадово яйце, украсено отгоре с малки сничове от глазура, а вътре в него — поне така пишеше на етикета — имаше пакетче летящи лимонадени пчелички. Хари го погледа и за свой ужас усети, че на гърлото му засяда буца.

— Добре ли си, Хари? — прошепна Джини.

— Да, добре съм — отвърна той умърлушен.

Буцата на гръкляна му беше болезнена. Той не разбираше как е възможно да се чувства така заради някакво великденско яйце.

— Напоследък наистина изглеждаш потиснат — настоя Джини. — Знаеш ли, сигурна съм, че ако просто поговориш с Чо…

— Не точно с Чо искам да говоря — сопна се момчето.

— С кого тогава? — попита Джини.

— Аз…

Огледа се, за да се увери, че не ги подслушват. Мадам Пинс бе през няколко шкафа за книги и трупаше на купчинка учебници за Хана Абът, която гледаше стреснато.

— Иска ми се да поговоря със Сириус — пророни Хари. — Но знам, че не мога.

Махна обвивката на великденското си яйце не толкова защото му се ядеше, а за да си намери някаква работа, отчупи голямо парче и го сложи в устата си.

— Е, щом ти се иска да поговориш със Сириус, все ще намерим начин — замислено каза Джини и също си взе малко от яйцето.

— Как ще го намерим? — рече Хари без всякаква надежда. — Ъмбридж държи под наблюдение огньовете във всички камини и чете писмата ни.

— Който е израсъл заедно с Фред и Джордж — отбеляза Джини, — започва да смята, че е възможно всичко, стига да си достатъчно смел.

Хари я погледна. Дали от шоколада — Лупин винаги го беше съветвал след сблъсък с диментори да си хапва шоколад, — или просто защото най-после бе изрекъл на глас желанието, което го измъчваше от цяла седмица, но се почувства малко по-окуражен.

— КАКВО ПРАВИТЕ ВИЕ ТУК?

— Ох, ами сега! — прошепна Джини и скочи на крака. — Съвсем забравих…