Хари Потър и Орденът на феникса

— Не знаех — каза той и се ухили злорадо на Хари, който усещаше, че се е изчервил.

Би дал много, за да изкрещи истината в лицето на Малфой… или още по-добре, да го порази с едно хубаво проклятие.

— Е, Драко, какво има? — попита Снейп.

— Професор Ъмбридж, господине… нуждае се от помощта ви — обясни момчето. — Намерили са Монтагю залостен в тоалетна на четвъртия етаж.

— Как се е озовал там? — изненада се Снейп.

— Не знам, господине, доста е объркан.

— Добре, добре. Ще продължим урока утре вечер, Потър — каза Снейп.

Обърна се и изхвърча от кабинета. Зад гърба му Малфой изкриви уста, за да каже беззвучно на Хари:

— Допълнителен час по отвари, а?

После тръгна след Снейп.

Хари изгаряше от гняв. Прибра магическата пръчка в мантията и понечи да си тръгне. Ако не друго, поне разполагаше с още двайсет и четири часа да се упражнява: знаеше, че трябва да е признателен, задето се е отървал на косъм, макар и със солената цена Малфой да разтръби из цялото училище, че взима допълнителни уроци по отвари.

Вече беше при вратата на кабинета, когато видя петънцето светлина, трепкащо върху рамката. Спря и го загледа, напомняше му нещо… после се сети. Приличаше малко на светлините, които бе видял в съня от предната нощ, светлините във втората стая, през която бе минал по време на обиколката си из отдел „Мистерии“.

Извърна се. Светлината идваше от мислоема, оставен върху писалището на Снейп. Сребристобялото вещество вътре се гънеше и се вихреше. Мислите на Снейп… неща, които той не искаше Хари да вижда, ако случайно преодолее защитата му…

Хари се взря в мислоема, загложди го любопитство… какво ли Снейп искаше толкова силно да скрие от него?

Сребристите светлинки потрепваха върху стената… Хари направи две крачки към писалището, като мислеше усилено. Дали не бяха сведения за отдел „Мистерии“, до които Снейп не желаеше в никакъв случай да го допуска?

Хари погледна през рамо, сърцето му биеше по-бързо от всякога. Колко ли време щеше да му трябва на Снейп, за да измъкне Монтагю от тоалетната? Дали след това той щеше да се върне веднага в кабинета, или щеше да отведе момчето в болничното крило? Със сигурност второто… Монтагю беше капитан на отбора по куидич на „Слидерин“, Снейп непременно щеше да провери дали не е пострадал.

Хари направи и останалите няколко крачки, делящи го от мислоема, застана над него и се вгледа в дълбините му. Поколеба се, ослуша се, после пак извади магическата пръчка. Кабинетът и коридорът отвън тънеха в пълна тишина. Той боцна с върха на пръчката сребристото вещество в мислоема.

То се завъртя много бързо. Хари се надвеси и забеляза, че е станало прозрачно. И този път като през кръгъл отвор в тавана видя някакво помещение… всъщност Голямата зала, освен ако не се заблуждаваше дълбоко.

Замъгляваше с дъха си повърхността на мислите на Снейп… мозъкът му сякаш бе в преддверието на ада… беше истинско безумие да стори онова, което се изкушаваше толкова силно да направи… трепереше… Снейп можеше да се върне всеки момент… но Хари се сети за гнева на Чо, за злорадо ухиленото лице на Малфой и го обзе безразсъдна дързост.

Пое си дълбоко въздух и потопи лице в мислите на Снейп. Изневиделица подът в кабинета се наклони и Хари политна с главата напред в мислоема…

Започна да пада през нещо леденостудено и черно, завъртя се шеметно, после…

Стоеше насред Голямата зала, където обаче ги нямаше масите на домовете. Вместо тях имаше над сто чина, всички обърнати в една посока, и на всеки седеше по един ученик, който, свел ниско глава, пишеше ли, пишеше по пергаментов свитък. Чуваха се само дращенето на перата и, от време на време, шумолене, ако някой наместеше пергамента. Очевидно се провеждаше изпит.

През високите прозорци струеше слънце, което падаше върху сведените глави и те блестяха, кестеняви, медни и златисти на ярката светлина. Хари се огледа внимателно. Снейп би трябвало да е някъде тук… това беше негов спомен…

Ето го — седеше на чин точно зад Хари. Той се взря в него. Ученикът от горните курсове Снейп беше хилав и блед, като растение, държано на тъмно. Беше с права мазна коса, увиснала чак до масата, гърбавият му нос бе само на сантиметър от пергамента, по който той пишеше. Хари застана зад него и прочете думите най-отгоре върху листа с изпитната работа: ЗАЩИТА СРЕЩУ ЧЕРНИТЕ ИЗКУСТВА — ИЗПИТ ЗА СПЕЦИАЛИСТ ПО ОСОБЕНА ВЪЛШЕБНИЧЕСКА АКТИВНОСТ.

Значи Снейп беше на около петнайсет-шестнайсет години, някъде на възрастта на Хари. Ръката му препускаше по пергамента: той бе написал най-малко педя и половина повече от най-близките си съседи, при това почеркът му беше ситен и сбит.

— Още пет минути!

Гласът накара Хари да подскочи. Обърна се и видя темето на професор Флитуик, който обикаляше съвсем наблизо между чиновете. Точно сега преподавателят минаваше покрай момче с рошава черна коса… с много рошава черна коса…

Хари се спусна толкова бързо, че ако беше от плът, щеше да събори чиновете и те да се разлетят. Ала той сякаш се плъзна като в сън между двете редици и застана в горния край на трета. Тилът на чернокосото момче се приближи и… то се изправи на чина, остави перото и притегли пергаментовия свитък, за да прочете още веднъж какво е написало…

Хари спря пред чина и се взря в баща си, тогава на петнайсет години.

Притъмня му от вълнение: сякаш гледаше собствения си образ, но с нарочно допуснати грешки. Джеймс беше с кафяви очи и с нос, малко по-дълъг, отколкото този на Хари, на челото му нямаше белег, ала двамата имаха еднакви слабички лица, еднакви уста, еднакви вежди, отзад косата на Джеймс стърчеше точно както на Хари, ръцете му можеха да бъдат и на Хари и момчето знаеше, че ако Джеймс се изправи, двамата ще се различават на ръст най-много с два-три сантиметра.

Джеймс се прозина широко и разроши косата си, от което тя стана още по-чорлава. После стрелна с очи професор Флитуик, извърна се на стола и се усмихна на момчето през четири чина.

Отново стъписан и развълнуван, Хари видя как Сириус насърчава Джеймс с вдигнати палци. Беше се отпуснал на стола и го бе наклонил така, че той се крепеше само на задните крака. Изглеждаше много красив, черната коса му влизаше в очите с нехайна изисканост, за каквато и Джеймс, и Хари не биха могли и да мечтаят, и макар той да не забелязваше, едно момиче отзад не можеше да откъсне поглед от него. А два чина зад момичето — стомахът на Хари отново го присви от приятната изненада, — седеше Ремус Лупин. Беше възблед, с остри черти (дали не наближаваше пълнолуние?) и бе погълнат от изпита: докато препрочиташе отговорите, се почеса с края на перото по брадичката и се понамръщи.

Това означаваше, че и Опаш трябва да е някъде тук… и наистина, Хари го зърна само след миг: дребно момче с миша на цвят коса и остър нос. Беше притеснен, гризеше си ноктите, гледаше си изпитната работа, плъзгаше върховете на обувките си по пода. Постоянно надничаше обнадежден в пергамента на съседа. Хари го погледа малко и пак се извърна към Джеймс, който си драскаше върху парче пергамент. Беше нарисувал снич и сега прокарваше отново и отново перото по буквите „Л. Е.“ Какво ли означаваха?

— Оставете перата, ако обичате! — изписка професор Флитуик. — Това се отнася и за теб, Стебинс! Не ставайте от местата си, докато не събера пергаментите! Акцио!

Над сто пергаментови свитъка се извисиха във въздуха и се стрелнаха към протегнатите ръце на професор Флитуик, така че го бутнаха и той залитна назад. Някои от учениците се засмяха. Двама-трима станаха от предните чинове, хванаха Флитуик под мишниците и отново го вдигнаха на крака.

— Благодаря… благодаря — рече задъхан Флитуик. — Чудесно, всички са свободни!

Хари погледна надолу към баща си. Той зачеркна бързо „Л. Е“, което беше разкрасявал със заврънкулки, скочи, пъхна перото и въпросите от изпита в чантата, която метна на гръб, и зачака Сириус.

Хари се извърна и видя Снейп, който беше съвсем наблизо: вървеше между масите към вратата на Входната зала, още беше погълнат от изпита. Със заоблени рамене и въпреки това костелив, той се