Хари Потър и Орденът на феникса

равен брой точки. Още докато тримата гледаха, камъните се разлетяха нагоре и така количеството в долните чаши намаля. Забелязаха, че всъщност не се е променил само часовникът на „Слидерин“, пълен с изумруди.

— Видяхте, нали? — чу се гласът на Фред.

Току-що слезли по мраморното стълбище, двамата с Джордж застанаха при Хари, Рон, Хърмаяни и Ърни пред пясъчните часовници.

— Преди малко Малфой ни отне общо петдесетина точки — съобщи вбесен Хари, докато гледаха как още няколко камъка в часовника на „Грифиндор“ изхвърчат нагоре.

— Да, през междучасието и Монтагю се опита да ни приложи същия номер — рече Джордж.

— В какъв смисъл „се е опитал“? — рече бързо Рон.

— Не успя да се доизкаже — обясни Фред, — натикахме го с главата напред във вълшебния сандък на първия етаж.

Хърмаяни беше потресена.

— Ще си изпатите не на шега!

— Първо Монтагю трябва да се появи отново, а дотогава сигурно ще минат доста седмици, самият аз не знам къде го пратихме — отвърна невъзмутимо Фред. — Всъщност… решихме, че вече ни е все едно дали ще си изпатим.

— На вас винаги ви е било все едно — отбеляза Хърмаяни.

— Не е вярно — възрази Джордж. — Ето, не са ни изключвали.

— Винаги сме се старали да не прекрачваме границата — допълни другият близнак.

— Е, случвало се е и да я понастъпим малко — уточни брат му.

— Но винаги сме внимавали да не предизвикваме хаос — рече Фред.

— А сега? — попита плахо Рон.

— Е, сега… — заувърта Джордж.

— Дъмбълдор вече го няма… — добави Фред.

— И ние си казахме: защо да не настане малко хаос? — каза брат му.

— Милата ни нова директорка си го заслужава — заяви Фред.

— Недейте! — пошушна Хърмаяни. — Наистина! Тя само си търси повод да ви изключи.

— Нищо не разбираш, Хърмаяни — усмихна й се Фред. — Вече не ни се стои тук. Щяхме да си тръгнем още сега, ако не бяхме решени и ние първо да помогнем с нещо на Дъмбълдор. И така — той си погледна часовника — всеки момент ще започне първият етап. Бих ви посъветвал веднага да отидете на обяд в Голямата зала, така учителите ще се убедят, че нямате нищо общо.

— Нищо общо с какво? — притесни се Хърмаяни.

— Ще видиш — каза Джордж. — А сега бягайте.

Фред и Джордж се обърнаха и се скриха във все по-многолюдната тълпа, която слизаше за обяд по стълбите. Силно смутен, Ърни изпелтечи, че не си бил научил по трансфигурация, и побърза да си тръгне.

— Според мен не е зле да се махаме оттук — рече поуплашена Хърмаяни. — За всеки случай…

— Да, добре — съгласи се Рон и тримата се отправиха към вратата на Голямата зала, но Хари тъкмо бе зърнал тавана с носещи се по него бели облаци, когато някой го потупа по рамото.

Той се обърна и се озова почти лице в лице с пазача Филч. Отстъпи припряно няколко крачки назад — беше по-добре да гледаш Филч от разстояние.

— Вика те директорката, Потър — ухили се злобно той.

— Не съм го направил аз — изтърси глупаво Хари, сетил се за онова, което крояха Фред и Джордж, каквото и да беше то.

Челюстта на Филч се изкриви в беззвучен смях.

— Гузна съвест, а? — изхриптя той. — Тръгвай с мен.

Хари се извърна към Рон и Хърмаяни — и двамата се бяха притеснили. Сви рамене и последва Филч обратно във Входната зала, срещу прииждащия поток гладни ученици.

Филч явно бе в изключително добро настроение: докато се качваха по мраморното стълбище, си тананикаше тихо с хриптящ глас. Когато излязоха на първата площадка, заяви:

— Нещата тук се променят, Потър.

— Забелязах — отвърна студено Хари.

— Ами да… от колко години му разправям на Дъмбълдор, че е прекалено мекушав с вас — изкиска се злобно Филч. — Малки подли зверчета, никога нямаше да пускате вонливи сачми, ако знаехте, че имам право да ви побийвам с камшика. На никого нямаше и да му хрумне да мята из коридорите зъбати фризбита, ако можех да ви провесвам за глезените в кабинета си. Но когато, Потър, в сила влезе Образователен указ номер двайсет и девет, вече ще имам такова право… освен това Ъмбридж поиска от министъра да подпише заповед за изгонването на Пийвс… О, щом тя е взела нещата в свои ръце, всичко тук ще се промени…

Хари си помисли, че Ъмбридж очевидно се е постарала да спечели на своя страна Филч, и най-лошото бе, че той вероятно щеше да се окаже важно оръжие. Едва ли някой освен близнаците Уизли познаваше по-добре от него тайните проходи и скривалищата в училището.

— Пристигнахме — ухили се той злобно на Хари и почука тихо три пъти по вратата на професор Ъмбридж, после я отвори. — Тук е ученикът Потър, уважаема госпожо.

Кабинетът на Ъмбридж, който Хари познаваше толкова добре покрай многото наказания, си беше същият. Единственото ново нещо в него беше голямата дървена табела отпред на писалището, върху което със златни букви пишеше: „ДИРЕКТОР“. Той видя със свито сърце и че неговата „Светкавица“ и двете метли „Чистометка“ на Фред и Джордж са прихванати с верига и катинар към дебела метална халка върху стената отзад.

Ъмбридж седеше зад писалището и дращеше делово върху розовия си пергамент, но щом Хари влезе, вдигна глава и се усмихна широко.

— Благодаря, Аргус — рече любезно.

— Винаги на вашите услуги, уважаема госпожо — отвърна Филч, след това се поклони ниско, доколкото го позволяваше ревматизмът му, и излезе заднишком.

— Сядайте — отсече Ъмбридж и посочи един стол.

Хари се подчини. Още известно време тя продължи да пише. Момчето загледа отвратителните котета, които подскачаха по чиниите над главата й, и с още по-голям ужас се запита какво ли му готви.

— И така — каза накрая Ъмбридж и остави перото. Приличаше на жаба, която се кани да погълне особено сочна муха. — Какво ще пиете?

— Моля? — рече Хари, съвсем сигурен, че не я е чул добре.

— Какво ще пиете, господин Потър? — повтори тя и се усмихна още по-широко. — Чай? Кафе? Тиквен сок?

Докато изричаше всяка дума, Ъмбридж замахваше с късата магическа пръчка и върху писалището й се появяваше чаша, пълна със споменатата напитка.

— Благодаря, нищо — отвърна момчето.

— Иска ми се да пийнете нещо с мен — заяви жената с глас, станал опасно мазен. — Изберете си.

— Добре… чай — вдигна рамене Хари.

Тя се изправи и с гръб към него се зае много театрално да капва по малко мляко. После с все същата злокобно мазна усмивка заобиколи бързо писалището с чая в ръка.

— Заповядайте — връчи му го. — Пийте го, докато не е изстинал. И така, господин Потър… Рекох си, че не е зле да си поговорим след потискащите събития от снощи.

Той не каза нищо. Ъмбридж пак се настани на стола и зачака. След няколко дълги мига в мълчание отбеляза закачливо:

— Ама вие не си пиете чая!

Хари вдигна чашата до устните си, после, точно толкова внезапно, я свали. Едно от ужасните котета зад Ъмбридж беше с големи кръгли сини очи като магическото око на Лудоокия Муди и Хари тъкмо се бе запитал какво ли ще каже Лудоокия, ако научи отнякъде, че той е пил нещо, предложено му от явен враг.