Хари Потър и Орденът на феникса

— Какво има? — попита Ъмбридж, която още го наблюдаваше. — Захар ли искате?

— Не — отвърна момчето.

Пак доближи чашата до лицето си, сякаш отпива, макар че стискаше устни. Усмивката на Ъмбридж стана по-широка.

— Добре — прошепна. — Много добре. И така… — Тя се понаведе напред. — Къде е Албус Дъмбълдор?

— Нямам представа — отвърна веднага Хари.

— Пийте, пийте — подкани Ъмбридж, все така усмихната. — Е, господин Потър, нека не се вдетиняваме. Знам, че знаете къде е отишъл Дъмбълдор. Вие с него сте заедно от самото начало. Помислете в какво положение сте, господин Потър…

— Не знам къде е.

Хари пак се престори, че отпива от чая.

— Добре тогава — заяви Ъмбридж, която изглеждаше недоволна. — В такъв случай бъдете така любезен да ми кажете къде е Сириус Блек.

Хари го присви под лъжичката, ръката, с която държеше чая, потрепери и чашата затрака по чинийката. Той наклони чая към стиснатите си устни и малко от топлата течност потече на тънка струя отпред по мантията му.

— Не знам — отговори той прекалено бързо.

— Господин Потър — каза Ъмбридж, — нека ви напомня, че през октомври именно аз за малко да заловя в камината на „Грифиндор“ престъпника Блек. Знам прекрасно, че се е срещал именно с вас, и нека бъдем наясно, стига да разполагах с доказателства, никой от вас двамата нямаше сега да е на свобода. Повтарям, господин Потър… къде е Сириус Блек?

— Нямам представа — изрече на висок глас Хари. — Никаква.

Гледаха се толкова дълго, че Хари чак усети как очите му се насълзяват. После Ъмбридж се изправи.

— Добре тогава, Потър, този път ще ви повярвам, но ви предупреждавам: зад мен стои министерството с цялата си мощ. Под наблюдение са всички канали за връзка с училището и в двете посоки. Човек от служба „Пудролинии“ следи огъня във всички камини в „Хогуортс“… освен в моята, разбира се. Отрядът за бързо реагиране към великата инквизиторка отваря и чете всички писма, които влизат и излизат с пощенските сови от замъка. А господин Филч държи под око всички тайни проходи, които водят към замъка и извън него. Намеря ли и най-дребната улика…

ТРЯС!

Дори подът в кабинета се разтресе. Ъмбридж се хлъзна на една страна и за да не падне, се вкопчи стъписана в писалището.

— Сега пък какво?…

Беше се облещила срещу вратата. Хари се възползва от възможността и изля почти пълната чаша чай в най-близката ваза със сухи цветя. Чуваше как няколко етажа по-долу хората тичат и пищят.

— Връщайте се на обяд, Потър! — кресна Ъмбридж, като вдигна магическата пръчка и изхвърча от кабинета.

Хари й даде няколко секунди преднина и забърза след нея да види какъв е източникът на цялата тази врява.

Не беше трудно да го открие. На долния етаж цареше страшна суматоха. Без да пести средствата, някой (а Хари твърде прозорливо се досещаше кой) бе устроил пищни омагьосани фойерверки.

Нагоре-надолу по коридорите се стрелкаха змейове от зелени и златни искри и пътем издаваха силни огнени гърмежи и трясъци, из въздуха със смъртоносен съсък се носеха крещящо розови огнени колела с диаметър от метър и половина и с вид на цял облак летящи чинии, от стените отскачаха ракети с дълги опашки от блестящи сребърни звезди, бенгалски огньове сами изписваха във въздуха ругатни… Накъдето и да се обърнеше Хари, пиратки избухваха като мини и вместо да изгарят, да угасват или да спрат със свистене, всички тези чудесии на пиротехниката сякаш набираха все по-голяма скорост и сила.

Вцепенени от ужас, Филч и Ъмбридж бяха застанали някъде по средата на стълбището. Хари видя как едно от по-големите огнени колела явно реши, че му трябва повече пространство за маневриране, и със зловещо бъъъъъъъъъз се търкулна към Ъмбридж и Филч. И двамата изпищяха от уплаха и се наведоха, а колелото излетя право през прозореца зад тях и се понесе над парка. В това време няколко от змейовете и голям морав прилеп, от който се виеше страховит пушек, се възползваха от отворената врата в дъното на коридора и избягаха на втория етаж.

— По-бързо, Филч, по-бързо! — изписка Ъмбридж. — Ако не предприемем нещо, ще плъзнат из цялото училище… Вцепени се!

Върхът на магическата й пръчка блъвна струя червена светлина, която уцели една от ракетите. Вместо да застине във въздуха, тя се пръсна с такава сила, че прогори дупка в картина с изобразена на нея размъкната вещица, която стоеше насред една ливада. Вещицата побягна точно навреме и след няколко мига се смести в съседната картина, където двама магьосници играеха карти, но побързаха да се изправят, за да й направят място.

— Не ги зашеметявай, Филч! — подвикна ядно Ъмбридж, сякаш не друг, а именно той е изрекъл заклинанието.

— Няма, няма, директорке! — изхриптя пазачът, който беше безмощен и можеше да зашемети фойерверките точно толкова, колкото и да ги глътне.

Завтече се към килера наблизо, извади метла и замахна с нея към фойерверките, ала само след няколко мига горният й край вече пламтеше.

Хари се беше нагледал достатъчно. Засмя се, сниши се, притича до една врата — знаеше, че тя е скрита зад гоблена малко по-надолу в коридора. Шмугна се през нея и намери Фред и Джордж, които се бяха скрили отзад, слушаха писъците и треперенето на Ъмбридж и Филч и едва се сдържаха да не прихнат.

— Възхитително — каза тихо Хари и се ухили. — Наистина възхитително… като нищо ще вземете хляба на доктор Филибъстър…

— Ура! — прошепна Джордж и избърса от лицето си сълзите, избили от смях. — О, дано сега опита да им приложи заклинание за изчезване… при всеки опит те се увеличават десетократно.

Целия следобед фойерверките продължаваха да пламтят и накрая обхванаха цялото училище. Причиняваха голямо опустошение, особено пиратките, въпреки това другите учители като че ли нямаха нищо против.

— Ох, ами сега! — възкликна ехидно професор Макгонъгол, когато един от огнедишащите змейове се застрелка със силен трясък из класната стая. — Госпожице Браун, бъдете така любезна, изтичайте при директорката и я уведомете, че в стаята ни е проникнал фойерверк беглец.

Резултатът от всичко беше, че професор Ъмбридж прекара първия си следобед като директорка в това да търчи из цялото училище в отговор на оплакванията на другите учители, които до един явно не знаеха как да се избавят без нея от фойерверките в кабинетите си. Когато удари и последният звънец и те се отправиха с чантите към кулата на „Грифиндор“, Хари видя с огромно задоволство как Ъмбридж излиза почерняла от саждите, разрошена и с потно лице от кабинета на професор Флитуик.

— Благодаря ви много, госпожо — рече с пискливия си гласец професор Флитуик. — Щях, разбира се, да се отърва и сам от бенгалския огън, но не знаех дали имам такива правомощия.

И цял засиял, й затвори вратата пред озъбената физиономия.

Вечерта Фред и Джордж бяха героите в общата стая на „Грифиндор“. Дори Хърмаяни се промуши през развълнуваното множество, за да ги поздрави.

— Фойерверките бяха страхотни — рече тя възхитена.

— Благодаря — отвърна Джордж и изненадан, и поласкан. — „Щурият огън и тътен на братя Уизли“. Лошото само е, че си изгърмяхме всички запаси, сега се налага да започнем от нулата.

— Но си струваше — намеси се Фред, който приемаше поръчки от шумните грифиндорци. — Ако искаш, Хърмаяни, ще добавим името ти в списъка на чакащите, кутия с „Весели пожари за всички“ струва пет галеона, а с „Блясъци и гръмотрясъци“ — двайсет…

Хърмаяни се върна на масата, където Хари и Рон се бяха втренчили в ученическите чанти, сякаш се