Хари Потър и Орденът на феникса

надяваха домашните да изскочат оттам и да започнат да се пишат сами.

— О, защо да не си дадем една вечер почивка? — възкликна весело Хърмаяни точно когато покрай прозореца просвистя сребриста опашата ракета марка „Уизли“. — В края на краищата великденската ваканция започва в петък, ще имаме достатъчно време да наваксаме.

— Ти добре ли се чувстваш? — Рон я погледна изумен.

— Понеже питаш — отвърна щастлива тя, — да ти призная… съм изпаднала в… бунтарско настроение.

Хари още чуваше далечния тътнеж на фойерверките бегълци, когато час по-късно двамата с Рон отидоха да си легнат. Докато се събличаше, покрай кулата се понесе пръчка бенгалски огън, която решително изписваше думата „ПРЪЦ“.

Легна си с прозявка. Беше свалил очилата и фойерверките, които от време на време прелитаха пред прозореца, изглеждаха някак размазани, като облаци от искри, прекрасни и тайнствени на фона на черното небе. Обърна се на една страна и се запита как ли се чувства Ъмбридж в първия ден на мястото на Дъмбълдор и как ще реагира Фъдж, щом разбере, че почти цял ден училището е било в тежка форма на хаос. Хари се подсмихна и затвори очи…

Свистенето и бумтежите на фойерверките бегълци в парка сякаш се чуваха все по-надалеч… или може би Хари се отдалечаваше с бясна скорост от тях…

Беше се озовал право в коридора, водещ към отдел „Мистерии“. Носеше се шеметно към черната врата… дано се отвори… дано се отвори…

И тя наистина се отвори. Хари стоеше в кръглата стая с врати по стените… прекоси я, сложи ръка върху друга, но съвсем същата на вид врата и тя зейна навътре…

Хари се намираше в дълга правоъгълна стая, огласяна от странен механичен шум. По стените играеха петна светлина, той обаче не спря да ги разгледа… трябваше да продължи нататък…

В дъното имаше още една врата… и тя се отвори, щом я докосна…

Сега беше в слабо осветено помещение, високо и просторно като църква, вътре нямаше нищо друго освен дълги редици извисили се до тавана рафтове с наредени по тях мънички прашни кълба от стъклена нишка… от вълнение сърцето на Хари затуптя учестено… той знаеше къде да отиде… затича се натам, ала стъпките му не отекнаха в огромното пусто помещение…

Тук, в стаята, имаше нещо, за което той бленуваше много, много силно…

Нещо, което му трябваше… или трябваше на друг…

Белегът го болеше…

ТРЯС!

Хари се събуди веднага, объркан и ядосан. Тъмното спално помещение се огласяше от смях.

— Жестоко! — рече Шеймъс, чийто силует изпъкваше на фона на прозореца. — Според мен едно от огнените колела се е ударило в ракета и сега те са се слели, елате да погледате!

Хари чу как Рон и Дийн скачат от леглата, за да виждат по-добре. Той продължи да лежи притихнал и смълчан, болката в белега постепенно го отпусна и го обзе разочарование. Почувства се така, сякаш в последния момент са му отнели нещо прекрасно… този път бе толкова близо.

Покрай прозорците на Грифиндорската кула прелитаха блещукащи крилати прасенца, розови и сребърни. Хари продължи да лежи и да слуша възхитените възгласи на грифиндорците из останалите спални помещения. Сети се, че вечерта на другия ден има оклумантика, и стомахът го присви болезнено.

Целия следващ ден Хари прекара в страх какво ли ще каже Снейп, ако разбере, че в последния си сън той е проникнал толкова навътре в отдел „Мистерии“. Пронизан от вина, си даде сметка, че от последния урок насам не се е упражнявал нито веднъж. Откакто Дъмбълдор си беше тръгнал, се бяха случили толкова много неща и Хари беше сигурен, че дори и да е опитал да изпразни съзнанието си, е нямало да се получи нищо. Но се съмняваше, че Снейп ще приеме такова оправдание.

През деня, по време на часовете, се помъчи да се поупражнява, но безуспешно. Всеки път, когато замълчеше и се опиташе да се отърси от всички мисли и чувства, Хърмаяни го питаше какво му е, а и едва ли най-подходящото време да освобождава мозъка си бе, когато учителите обстрелваха класа с въпроси за преговор.

Примири се с най-лошото и след вечеря се запъти към кабинета на Снейп. Но някъде по средата на Входната зала към него забърза Чо.

— Ето тук! — каза Хари, доволен, че си е намерил повод да поотложи срещата със Снейп, сетне поведе Чо към ъгъла във Входната зала, където стояха грамадните пясъчни часовници. Сега часовникът на „Грифиндор“ бе почти празен. — Добре ли си? Ъмбридж не те е разпитвала за ВОДА, нали?

— А, не — побърза да отговори Чо. — Не, само… просто исках да ти кажа… Хари, не съм и допускала, че Мариета ще ни издаде…

— Е, нищо — отвърна оклюмал той.

Смяташе, че Чо е могла да си подбира малко по-внимателно приятелите, не беше особена утеха и че, доколкото бе подочул, Мариета още лежеше в болничното крило и Мадам Помфри не беше успяла да изцери дори мъничко пъпките й.

— Иначе е прекрасно момиче — допълни Чо. — Просто е допуснала грешка…

Хари я погледна невярващо.

— Прекрасно момиче, което е допуснало грешка ли? Тя предаде всички нас, включително и теб!

— Е… размина ни се — рече умолително Чо. — Майка й все пак работи в министерството, наистина й е трудно…

— И бащата на Рон работи в министерството! — напомни вбесен Хари. — В случай че не си забелязала, на него не му пише на лицето „порта“…

— Хърмаяни Грейнджър ни е погодила ужасен номер — разфуча се и Чо. — Можеше да ни каже, че е омагьосала списъка…

— Според мен хрумването й е блестящо — отбеляза хладно той.

Чо пламна, очите й блеснаха.

— А, да, забравих… щом нещо е хрумнало на скъпата Хърмаяни…

— Само не плачи отново — предупреди я Хари.

— И през ум не ми е минавало! — подвикна момичето.

— Е… добре… Все едно… — каза той. — Сега си имам достатъчно грижи.

— Тогава си върви при грижите! — озъби се Чо, после се врътна и си тръгна.

Разгневен, Хари слезе по стълбите в подземието на Снейп. От опит знаеше, че на преподавателя ще му бъде много по-лесно да проникне в съзнанието му, ако той отиде сърдит и ядосан, но когато застана пред вратата на кабинета, не бе успял да постигне друго, освен да се сети за още две-три неща, които е трябвало да каже на Чо за Мариета.

— Закъсняваш, Потър — рече студено Снейп, когато Хари затвори зад себе си вратата.

Стоеше с гръб към момчето и както обикновено, вадеше някои от мислите си, за да ги сложи внимателно в мислоема на Дъмбълдор. Пусна в каменния съд и последната сребриста нишка и се извърна към Хари.

— И така — каза му. — Упражнява ли се?

— Да — излъга той, загледан съсредоточено в едно от крачетата на писалището.

— Скоро ще разберем, нали? — заяви спокойно учителят. — Извади пръчката, Потър.

Хари застана с лице към Снейп на обичайното си място, от другата страна на писалището. Сърцето му туптеше забързано от яд към Чо и от притеснение колко ли ще изтръгне Снейп от ума му.

— Хайде, броя до три — рече лениво учителят. — Едно… две…

Вратата на кабинета се отвори с гръм и трясък и вътре нахълта Драко Малфой.

— Професор Снейп, господине… ох… извинявайте…

Малфой ти гледаше донякъде учудено.

— Не се притеснявай, Драко — рече Снейп и свали магическата пръчка. — Потър е тук, за да вземе допълнителен час по отвари.

Хари не беше виждал Малфой толкова радостен, откакто Ъмбридж се бе появила да инспектира Хагрид.