в папката на Хари парче розов пергамент. Погледна го с леко вдигнати вежди, после го върна мълком в папката. — Да, та както казвах, Потър, професор Лупин смяташе, че имаш подчертана дарба за предмета, а за един аврор очевидно…
— Прочетохте ли бележката ми, Минерва? — попита професор Ъмбридж мазно, съвсем забравила да кашля.
— Естествено, че съм я прочела — отвърна професор Макгонъгол през зъби, стиснати толкова силно, че думите прозвучаха малко приглушено.
— В такъв случай недоумявам… боя се, че не разбирам как можете да вдъхвате на господин Потър напразни надежди, че…
— Напразни надежди ли? — повтори професор Макгонъгол, която и този път отказа да се обърне към Ъмбридж. — На всички изпити по защита срещу Черните изкуства има високи оценки…
— Ужасно съжалявам, Минерва, че се налага да ви противореча, но както ще видите от бележката ми, в моите часове Хари се представя много слабо…
— Трябваше да се изразя по-ясно — заяви професор Макгонъгол и най-сетне погледна Ъмбридж право в очите. — Има високи оценки на всички изпити по защита срещу Черните изкуства, проведени от компетентен учител.
Усмивката на професор Ъмбридж угасна внезапно като изгоряла електрическа крушка. Тя си седна на стола, обърна листа в тефтера и започна да пише ужасно бързо, а изпъкналите й очи замърдаха напред- назад. Професор Макгонъгол погледна отново Хари с издути тънки ноздри и блеснали очи.
— Някакви въпроси, Потър?
— Да — каза Хари. — Ако човек издържи достатъчно изпити за ТРИТОН, на каква проверка за характер и способности се явява в министерството?
— Трябва да покажеш, че умееш да запазваш самообладание, когато си под напрежение, и така нататък — отговори професор Макгонъгол, — упоритост и всеотдайност, защото обучението за аврор продължава още три години, да не говорим за много добрите умения в приложната защита. Това означава, че и след като завършиш училище, пак има да усвояваш много и ако не си готов да…
— Освен това ще установите — обади се отново Ъмбридж, сега вече гласът й беше много студен, — че министерството проверява и досиетата на кандидатите за аврори. Криминалните им досиета.
— И ако не си готов и след „Хогуортс“ да се явяваш на още изпити, по-добре наистина си потърси друго…
— А това означава, че момчето има шансове да стане аврор точно колкото и Дъмбълдор да се върне в училището.
— Значи шансовете са големи — подхвърли професор Макгонъгол.
— Потър няма чисто съдебно минало — провикна се Ъмбридж.
— Потър беше оправдан по всички обвинения — възрази още по-високо Макгонъгол.
Професор Ъмбридж се изправи. Беше толкова ниска, че нямаше особена разлика, но превзетото й лигаво държане беше изместено от необуздана ярост, от която широкото й увиснало лице стана странно зловещо.
— Потър няма никакви шансове да стане аврор!
Професор Макгонъгол също се изправи на крака и в нейния случай това бе много по-внушително. Тя се извиси над професор Ъмбридж.
— Потър — подхвана с кънтящ глас, — аз ще ти помогна да станеш аврор, дори това да е последното, което ще направя! Ще се постарая да постигнеш нужните резултати, даже и да се наложи да те обучавам и нощем!
— Министърът на магията за нищо на света няма да назначи Потър — повиши гневно глас Ъмбридж.
— Когато Потър бъде готов да постъпи там, нищо чудно да има нов министър на магията — кресна професор Макгонъгол.
— Аха! — изписка професор Ъмбридж и я засочи с дебел пръст. — Да! Да, да и да! Така си и знаех! Това искате, нали, Минерва Макгонъгол? Искате Албус Дъмбълдор да седне на стола на Корнелиус Фъдж! Въобразявате си, че ще заемете моето място: пръв заместник-министър и освен това директор на училището.
— Вие бълнувате — отбеляза с невероятно презрение професор Макгонъгол. — Потър, професионалната ни консултация приключи.
Хари метна чантата на рамо и побърза да излезе от кабинета — не смееше и да погледне професор Ъмбридж. Чак до края на коридора чуваше как двете продължават да си крещят.
Когато по-късно следобед влезе в часа по защита срещу Черните изкуства, професор Ъмбридж още едва си поемаше въздух, сякаш току-що е участвала в надбягване.
— Надявам се да си размислил и да не го правиш, Хари — прошепна Хърмаяни щом отвориха учебника на „Глава трийсет и четвърта. Отказ от отмъщение и водене на преговори“. — Както гледам, Ъмбридж вече е в много лошо настроение…
Ъмбридж постоянно стрелкаше със злобни погледи Хари, който беше навел глава и бе насочил замъглен поглед към „Теория на отбранителната магия“, макар че всъщност мислеше…
Представяше си как ще реагира професор Макгонъгол, ако го заловяха, че е проникнал с взлом в кабинета на професор Ъмбридж броени часове след като заместник-директорката се бе застъпила за него… нищо не му пречеше просто да се върне в Грифиндорската кула и да се надява през лятната ваканция все да има случай да попита Сириус за сцената, на която бе станал свидетел в мислоема… нищо освен едно: при мисълта, че ще постъпи толкова благоразумно, се почувства така, сякаш в стомаха му тежи олово… също Фред и Джордж, които вече бяха подготвили своята диверсия за отклоняване на вниманието… а и ножът, подарък от Сириус, сега беше в ученическата му чанта заедно със старата мантия невидимка на баща му.
Но нямаше как да избяга от факта, че ако го заловят…
— Дъмбълдор се жертва, за да останеш в училището, Хари! — каза тихо Хърмаяни, като вдигна учебника, за да скрие лицето си от Ъмбридж. — И за какво, ако днес те изхвърлят!
Хари можеше да се откаже от намеренията си и просто да свикне да живее със спомена за онова, което баща му е извършил онзи летен ден преди повече от двайсет години…
После се сети какво му каза Сириус от огъня горе, в общата стая на „Грифиндор“…
„Не приличаш чак толкова на баща си, колкото си мислех… Джеймс се забавляваше, ако му се налагаше да рискува…“
Но дали още искаше да прилича на баща си?
— Хари, не го прави, моля те, недей! — рече с измъчен глас Хърмаяни, когато звънецът би за междучасието.
Той не отговори, не знаеше какво да прави.
Рон явно бе решил нито да изказва мнение, нито да дава съвети. Не дръзваше и да погледне Хари, макар че когато Хърмаяни пак отвори уста в пореден опит да разубеди Хари, той рече тихо:
— Хайде престани, чу ли? Може и сам да реши.
Щом Хари излезе от класната стая, сърцето му започна да бие учестено. Беше стигнал средата на коридора, когато чу в далечината звуци — не можеше да бъде друго освен диверсия. Някъде горе екнаха писъци и крясъци, учениците, излизащи от класните стаи наоколо, спряха като заковани и погледнаха със страх тавана…
Ъмбридж изхвърча от стаята толкова бързо, колкото й позволяваха късите крака. Извади магическата пръчка и се втурна в другата посока. Сега или никога.
— Хари, недей! — замоли го пак Хърмаяни.
Той обаче вече бе решил. Закрепи чантата на рамото си и се завтече, като лъкатушеше между учениците, които бързаха в обратната посока, към източното крило, за да видят каква е тази суматоха.
Хари стигна до коридора, където беше кабинетът на Ъмбридж, и го завари безлюден. Шмугна се зад големи доспехи с шлем, който се завъртя със скърцане, за да го огледа. После отвори чантата, грабна ножа на Сириус и си метна мантията невидимка. Сетне се прокрадна бавно и предпазливо иззад доспехите и отиде по коридора при вратата на Ъмбридж.
