Пъхна в процепа острието на вълшебния нож и го прокара леко нагоре-надолу, сетне го издърпа. Чу се изщракване, вратата зейна. Момчето влезе вътре, побърза да затвори след себе си и се огледа.
Не помръдваше нищо освен ужасните котета, които пак си палуваха по чиниите над конфискуваните метли.
Хари смъкна мантията невидимка и след като отиде с широка крачка при камината, намери за секунди каквото търсеше: кутийка с блестяща летежна пудра.
Коленичи с разтреперани ръце пред празната камина. Не го беше правил никога досега, но му се струваше, че знае как става. Вкара глава в камината, взе голяма щипка от пудрата и я поръси върху цепениците, старателно подредени пред него. Те веднага лумнаха в изумруденозелени пламъци.
— Площад „Гримолд“ номер дванайсет — каза високо и ясно Хари.
Беше едно от най-странните усещания, които някога бе изпитвал. И друг път, разбира се, бе пътувал с летежна пудра, тогава обаче цялото му тяло се бе въртяло из пламъците по мрежата от магьоснически огнища, която се разпростираше из цялата страна. Този път коленете му не помръднаха, останаха си върху студения под в кабинета на Ъмбридж и само главата му се понесе из изумрудения огън…
Сетне, точно толкова внезапно, колкото и бе започнало, въртенето спря. Хари усети, че му се гади леко, имаше чувството, че си е омотал около главата изключително топъл шал. Отвори очи и установи, че гледа от огнището в кухнята към дългата дървена маса, където един мъж се бе зачел в парче пергамент.
— Сириус!
Мъжът скочи и започна да се озърта. Но беше не Сириус, а Лупин.
— Хари! — възкликна смаян той. — Какво… какво се е случило, всичко наред ли е?
— Да — потвърди момчето. — Просто се питах… прииска ми се да поговоря със Сириус.
— Ще го повикам — изправи се Лупин, който още не се беше съвзел, — качи се горе да търси Крийчър, май пак се е скрил на тавана…
И Хари видя как Лупин излиза забързано от кухнята. Сега нямаше какво друго да гледа освен стола и краката на масата. Запита се защо ли Сириус никога не е споменавал колко неудобно е да разговаряш от огъня: коленете му вече роптаеха измъчено от прекалено дългото притискане в твърдия каменен под в кабинета на Ъмбридж.
След малко Лупин се върна заедно със Сириус, който го следваше по петите.
— Какво има? — попита разтревожен кръстникът му, като махна от очите си дългата черна коса и приседна на пода пред огъня, за да е на едно равнище с Хари. Лупин също приклекна, изглеждаше доста угрижен. — Добре ли си? От помощ ли се нуждаеш?
— Не — отвърна момчето, — не се нуждая от помощ… Просто исках да поговорим… за татко.
Двамата се спогледаха силно учудени, ала Хари нямаше за кога да се чувства смутен и да се срамува. От секунда на секунда коленете го боляха все повече, а и откакто близнаците бяха започнали диверсията, сигурно вече бяха минали пет минути. Джордж му бе обещал само двайсет. Ето защо Хари веднага се впусна да разказва какво е видял в мислоема.
След като приключи, и Сириус, и Лупин мълчаха известно време. После Лупин пророни тихо:
— Не бива, Хари, да си правиш изводи за баща си от онова, което си видял. Бил е едва на петнайсет…
— И аз съм на петнайсет! — напомни разпалено момчето.
— Виж какво, Хари — поде Сириус предразполагащо, — Джеймс и Снейп се намразиха още от мига, в който се видяха за пръв път, понякога се случва, разбираш, нали? Според мен Джеймс олицетворяваше всичко, каквото Снейп мечтаеше да бъде: другите го обичаха, беше добър в куидича… беше добър в почти всичко. А Снейп си беше дребосък, особняк, беше се вманиачил по Черните изкуства, докато Джеймс, какъвто и да ти се е сторил, открай време е ненавиждал Черните изкуства.
— Да — рече Хари, — но нападна Снейп ей така, без нищо, само защото… ами защото ти каза, че ти е скучно — довърши той с глас, в който се долавяше извинение.
— Не се гордея с това — рече бързо Сириус.
Лупин го погледна с крайчеца на окото и каза:
— Разбери, Хари, с каквото и да се заемеха, баща ти и Сириус бяха най-добрите в училището, всички ги смятаха за страхотни… дори и понякога да се увличаха…
— Искаш да кажеш, ако понякога сме се държали като гадняри — поправи го Сириус.
Лупин се усмихна.
— Той непрекъснато си разрошваше косата — рече с мъка в гласа Хари.
Сириус и Лупин се засмяха.
— Бях забравил — въздъхна с обич Сириус.
— Играеше ли си със снича? — попита нетърпеливо Лупин.
— Да — потвърди Хари и погледна неразбиращо двамата мъже, които, грейнали, се бяха отдали на спомените. — Ами… стори ми се голям празноглавец.
— Разбира се, че си беше празноглавец! — възкликна ободрително Сириус. — Всички бяхме празноглавци! Е… Лун не чак в такава степен, той беше по-нормален — призна справедливо и погледна Лупин.
Той обаче поклати глава.
— Казвал ли съм ви някога да не закачате Снейп? — попита. — Събирал ли съм някога смелост да ви заявя в очите, че сте смахнати?
— Не, но понякога ни караше да се срамуваме от себе си… И то ни стигаше… — възрази приятелят му.
— Освен това — продължи вироглаво Хари, защото беше решил, веднъж дошъл, да си каже всичко, което му тежи, — все поглеждаше към момичетата край езерото с надеждата, че го наблюдават!
— Е, вършеше глупости винаги когато Лили беше наблизо — сви рамене Сириус, — зърнеше ли я, и не можеше да се сдържи, почваше да се перчи.
— Как изобщо са се оженили? — попита умърлушен Хари. — Тя го е мразела!
— А, не, не го мразеше — заяви Сириус.
— Започна да излиза с него в седми курс — поясни Лупин.
— След като Джеймс взе да поумнява — рече приятелят му.
— И престана да омагьосва всеки срещнат само за да се позабавлява — допълни вторият мъж.
— Дори Снейп ли? — попита Хари.
— Е, Снейп си беше по-особен случай — проточи Лупин. — Не пропускаше възможност да направи на Джеймс проклятие, едва ли очакваш той да се е примирил току-така.
— И мама нямаше нищо против?
— Да ти призная, тя обикновено не знаеше — отговори кръстникът му. — Джеймс не е водил и Снейп на срещите си с Лили и не му е правил магии направо пред очите й. — Той се свъси срещу момчето, което още не изглеждаше особено убедено. — Виж какво — продължи Сириус, — баща ти беше най-верният приятел, когото някога съм имал, беше прекрасен човек. На петнайсет години мнозина са празноглавци. Той го надрасна.
— Добре — промълви тъжно Хари. — Не съм и допускал, че някога ще ми бъде мъчно за Снейп.
— Понеже стана дума — намеси се пак Лупин и между веждите му се вряза лека бръчица, — как реагира Снейп, когато разбра, че си видял всичко това?
— Каза, че никога повече няма да ми преподава оклумантика — отвърна безразлично момчето, — не че съм особено разочаро…
— КАКВО? — изкрещя Сириус, при което Хари подскочи и се нагълта с пепел.
— Сериозно ли говориш? — побърза да попита и Лупин. — Престанал е да ти дава уроци?
— Да — потвърди Хари, изненадан от прекалено бурната им според него реакция. — Но аз нямам нищо против, все едно ми е, дори, да ви призная, ми поолекна, че…
— Идвам да поговоря със Снейп! — заяви решително Сириус и дори понечи да стане, но Лупин го дръпна долу.
— Ако някой ще ходи да говори със Снейп, това ще бъда аз! — отсече твърдо той. — Но първо ти, Хари, ще идеш при него и ще му кажеш в никакъв случай да не прекъсва уроците… ако Дъмбълдор научи…
— Не мога да му го кажа, той ще ме убие! — разгневи се Хари. — Да бяхте го видели как изглеждаше,
