Хари Потър и Орденът на феникса

месеци на усилия… и моите смъртожадни отново допуснаха Хари Потър да ми попречи…

— Съжалявам, господарю, нямах представа, сражавах се със зоомага Блек! — проплака Белатрикс и се хвърли в краката на Волдемор, който се приближаваше бавно. — Господарю, трябва да знаете…

— Млъкни, Бела — рече зловещо Волдемор. — След малко ще се заема с теб. Нима смяташ, че съм влязъл в Министерството на магията, за да слушам сълзливите ти извинения?

— Но, господарю… той е тук… долу…

Волдемор не й обърна внимание.

— Нямам какво повече да ти кажа, Потър — пророни тихо. — Дразниш ме твърде често и от твърде отдавна. АВАДА КЕДАВРА!

Хари дори не отвори уста да се съпротивлява, мозъкът му беше пуст, отпуснатата му магическа пръчка сочеше към пода.

Ала безглавата златна статуя на магьосника от шадравана беше оживяла, скочи с трясък от постамента на пода и се приземи между Хари и Волдемор. Проклятието само се плъзна по гърдите й, когато тя протегна ръце да защити Хари.

— Какво?… — ревна Волдемор и се огледа. Сетне рече тихо: — Дъмбълдор!

Хари се извърна с разтуптяно сърце. Дъмбълдор стоеше пред златната порта.

Волдемор вдигна пръчката и запрати нов сноп зелена светлина към Дъмбълдор, който се завъртя с развято наметало и се скри от поглед. След миг изникна отново зад Волдемор и замахна с пръчката си към останките от шадравана. Оживяха и другите статуи. Фигурата на магьосницата се затича към Белатрикс, тя изпищя и запрати безплодни проклятия, отскачащи от гърдите на статуята, която се хвърли върху нея и я притисна към пода. През това време таласъмът и домашният дух се завтекоха към камините покрай стената, а едноръкият кентавър препусна към Волдемор, който изчезна и се появи отново при езерцето в подножието на шадравана. Безглавата статуя изтласка Хари назад, по-далеч от сражението, после Дъмбълдор пристъпи към Волдемор, а златният кентавър закръжи около тях.

— Беше глупаво, Том, да идваш тази нощ тук — рече спокойно Дъмбълдор. — Аврорите вече са се запътили насам…

— Докато дойдат, ще съм си тръгнал, а ти ще си мъртъв! — избълва Волдемор.

Насочи поредното смъртоносно проклятие към Дъмбълдор, но вместо да го покоси, то се удари в гишето на охраната, което лумна.

Дъмбълдор замахна с магическата пръчка: силата на заклинанието, излязло от нея, беше такава, че макар и скрит зад златния си пазител, Хари усети как косата му настръхва, докато то профучаваше покрай него. Този път Волдемор се видя принуден да измагьоса бляскав сребърен щит, с който да го отблъсне. Каквото и да беше, заклинанието не повреди видимо щита, но той звънна силно като гонг, със странно смразяващ звук.

— Не искаш да ме убиеш, нали, Дъмбълдор? — провикна се Волдемор, присвил алени очи над щита. — Ти стоиш над такава жестокост, нали?

— И двамата, Том, знаем, че има и други начини да унищожиш човек — отвърна все така спокойно Дъмбълдор и продължи да върви към Волдемор, сякаш не знаеше що е страх, сякаш не се е случило нищо, което да прекъсне разходката му из помещението. — Признавам, няма да съм доволен, ако само ти отнема живота…

— Няма нищо по-страшно от смъртта, Дъмбълдор! — изръмжа Волдемор.

— Дълбоко се заблуждаваш — заяви другият мъж и продължи да се приближава към Волдемор.

Говореше така, сякаш са седнали да го обсъдят на чашка.

Хари се уплаши, докато го наблюдаваше как върви незащитен, неприкрит от щит: искаше му се да изкрещи и да го предупреди, ала безглавият му пазител продължаваше да го притиска към стената и да осуетява всеки негов опит да се отскубне.

— Всъщност най-голямата ти слабост винаги е била, че не разбираш: има неща, много по-страшни от смъртта…

Иззад сребърния щит излетя поредната струя зелена светлина. Този път проклятието застигна едноръкия кентавър, който препускаше пред Дъмбълдор, и той се натроши на стотици парчета, но още преди те да са се посипали по пода, Дъмбълдор отново замахна с магическата пръчка, все едно върти камшик. От върха й излезе дълъг тънък пламък, който се усука около Волдемор и щита му. За миг Дъмбълдор сякаш бе надделял, после обаче огненото въже се превърна в змия, която веднага пусна Волдемор от хватката си и се извърна със съскане към другия мъж.

Волдемор изчезна, змията се надигна от пода, готова да нападне…

Точно когато Волдемор изникна отново, застанал на постамента в средата на езерцето, където преди се бяха извисявали петте статуи, във въздуха над Дъмбълдор блесна огън.

— Внимавайте! — извика Хари.

Но още докато крещеше, от магическата пръчка на Волдемор политна поредният лъч зелена светлина и змията се стрелна настървено към Дъмбълдор…

Пред него внезапно се появи Фоукс, който разтвори широко човка и погълна целия сноп зелена светлина, сетне запламтя и се свлече на пода — малък, сбръчкан, без пера. В същия миг Дъмбълдор размаха пръчката си дълго и плавно. Змията, която тъкмо се канеше да забие зъби в него, полетя високо във въздуха и се стопи в струйка тъмен дим, а водата в езерцето се надигна и обви Волдемор като в пашкул от разтопено стъкло.

Известно време той се виждаше само като тъмна, нагъната безлика фигура върху постамента, трепкаща и неясна, очевидно се бореше да отмести задушаващата грамада…

Сетне изчезна, а водата се свлече с трясък обратно в езерцето, разплиска се и заля лъскавия под.

— ГОСПОДАРЮ! — изпищя Белатрикс.

Със сигурност всичко беше приключило, със сигурност Волдемор бе решил да побегне и Хари понечи да изтича иззад статуята, която продължаваше да го пази, ала Дъмбълдор ревна:

— Не мърдай оттам, Хари!

За пръв път прозвуча уплашен. Хари недоумяваше защо: в помещението нямаше никого освен самите тях, хлипащата Белатрикс, още затисната под статуята на магьосницата, и мъничкия Фоукс, който писукаше жално на пода…

После белегът на Хари се разтвори и той разбра, че е мъртъв: болката беше невъобразима, непоносима…

Вече не се намираше в помещението, бе впримчен в хватката на усукана около него твар с червени очи, впила се така, че Хари не знаеше къде свършва неговото тяло и къде започва нейното, бяха се слели, свързани от болката, спасение нямаше…

А когато заговори, съществото използва устата на момчето и то усети в предсмъртни мъки как челюстта му мърда…

— Убий ме сега, Дъмбълдор…

Всяка частица от тялото му крещеше за избавление, заслепен и издъхващ, Хари усети, че съществото пак го използва…

— Щом смъртта не значи нищо, Дъмбълдор, убий момчето…

„Дано болката спре — помисли Хари, — дано той ни убие… и сложи край… смъртта, Дъмбълдор, е нищо в сравнение с това… И аз ще видя отново Сириус…“

Точно когато сърцето му се преизпълни с чувство, съществото разхлаби хватката и болката изчезна. Хари се беше проснал ничком върху пода с отхвръкнали очила и трепереше, сякаш под него има не дърво, а лед…

Из залата кънтяха гласове, повече гласове, отколкото би трябвало да има… Хари отвори очи, видя очилата си в подножието на безглавата статуя, която го бе заслонила и сега лежеше по гръб, напукана и неподвижна. Момчето си сложи очилата и понадигна глава колкото да забележи на сантиметри от себе си гърбавия нос на Дъмбълдор.

— Добре ли си, Хари?

— Да — отвърна той. Тресеше се толкова силно, че не можеше да задържи поне малко главата си. — Да, аз… къде е Волдемор, къде… кои са тези тук… какво…