Атриумът беше пълен с хора, по пода се отразяваха изумруденозелените пламъци, разгорели се в камините по стената, от тях на цели върволици изникваха магьосници и вещици. След като Дъмбълдор му помогна да се изправи, Хари видя, че мъничките златни статуи на домашния дух и на таласъма водят към тях зашеметения Корнелиус Фъдж.
— Той беше там! — извика мъж с алена мантия и вързана на опашка коса и засочи купчината златни отломки в другия край на залата, където допреди няколко мига беше лежала Белатрикс, затисната от скулптурата. — Видях го, господин Фъдж, кълна се, наистина беше Вие-знаете-кой, грабна една жена и се магипортира!
— Знам, Уилямсън, знам, и аз го видях! — задърдори Фъдж, който под раираното наметало беше по пижама и едва си поемаше дъх, сякаш е тичал километри. — Да го вземе Мерлин дано… тук…
— Ако слезете долу, в отдел „Мистерии“, Корнелиус — обади се Дъмбълдор, очевидно доволен, че Хари е добре, и тръгна към новодошлите, които чак сега забелязаха присъствието му (някои вдигнаха магическите пръчки, други просто изглеждаха изумени, статуите на домашното духче и на таласъма изръкопляскаха, а Фъдж подскочи толкова високо, че краката му се отлепиха ведно с пантофите от пода), — ще заварите неколцина избягали смъртожадни, които сега са затворени в Стаята на смъртта, приковани от заклинание срещу магипортиране, и чакат какво ще решите за по-нататъшната им съдба.
— Дъмбълдор! — ахна Фъдж страшно изумен. — Вие… тук… аз… аз…
Погледна като обезумял към аврорите, които беше довел със себе си, и бе повече от ясно, че му иде да изкрещи: „Заловете го!“
— Готов съм, Корнелиус, да се сражавам с хората ви… и отново да победя! — заяви с гръмовен глас Дъмбълдор. — Но преди няколко минути видяхте с очите си доказателства, че от една година ви казвам истината. Лорд Волдемор се е завърнал, вече дванайсет месеца вие преследвате не когото трябва и е крайно време да се вслушате в здравия разум!
— Аз не… добре, де… — разфуча се Фъдж, като се огледа сякаш с надеждата някой да му каже какво да прави. Когато никой не го стори, той заяви: — Добре тогава… Долиш! Уилямсън! Слезте в отдел „Мистерии“ и вижте… вие, Дъмбълдор, трябва… трябва да ми обясните… Шадраванът на магическото братство… какво се е случило? — добави той почти с хленч и огледа пода, осеян с останките от статуите на магьосницата, магьосника и кентавъра.
— Можем да го обсъдим, след като изпратя Хари обратно в „Хогуортс“ — рече Дъмбълдор.
— Хари…
Фъдж извъртя и се втренчи в момчето, което още стоеше при стената, до падналата статуя, пазила го по време на дуела между Дъмбълдор и Волдемор.
— Той… т-тук? — изпелтечи Фъдж. — Защо… за какво става въпрос?
— Ще ви обясня всичко — повтори Дъмбълдор, — когато Хари се върне в училището.
От езерцето на шадравана той отиде там, където лежеше главата на златния магьосник. Насочи към нея магическата пръчка и промълви:
—
Главата светна в синьо и потрепери шумно върху дървения под, после пак застина.
— Вижте какво, Дъмбълдор! — викна Фъдж, когато Дъмбълдор вдигна главата и тръгна с нея към Хари. — Нямате разрешение за този летекод! Не можете да правите такива неща пред самия министър на магията, вие… вие…
Гласът му трепна и заглъхна, понеже Дъмбълдор го изгледа властно над очилата с рамки като полумесеци.
— Ще издадете заповед за отстраняването на Долорес Ъмбридж от „Хогуортс“ — заяви той. — Ще наредите на аврорите си да прекратят издирването на моя учител по грижа за магически създания, за да се върне на работа. Тази нощ ще ви отпусна… — тук Дъмбълдор извади от джоба си часовник с дванайсет стрелки и го погледна — … половин час от времето си и той според мен ще е предостатъчен, за да се спрем на най-важното от това, което се случи. После трябва да се върна в своето училище. Ако се нуждаете допълнително от помощта ми, винаги можете да се свържете с мен в „Хогуортс“. Писмата, адресирани до директора, ще ме намерят.
Фъдж се ококори, още по-смаян и от преди, отвори уста и кръглото му лице под разрошената прошарена коса порозовя.
— Аз… вие…
Дъмбълдор му обърна гръб.
— Вземи летекода, Хари.
Подаде му златната глава на статуята и Хари сложи длан върху нея, вече не го интересуваше какво ще прави оттук нататък и къде ще отиде.
— Ще се видим след половин час — обеща тихо Дъмбълдор. — Едно… две… три…
Хари усети познатото чувство, сякаш са го дръпнали рязко с кукичка някъде зад пъпа. Лъскавият дървен под изчезна под краката му, а заедно с него и атриумът, Фъдж и Дъмбълдор, и той политна напред във вихрушка от цветове и звуци…
Глава трийсет и седма
Изгубеното пророчества
Краката му се удариха в пода, коленете му се подкосиха леко и главата на златния магьосник тупна с кънтящо „троп“. Хари се огледа и видя, че е пристигнал в кабинета на Дъмбълдор.
В отсъствието на директора всичко изглежда се беше поправило само. Крехките сребърни уреди отново бяха по масичките с вретенообразни крака и изпускаха с ведро жужене клъбца дим. Портретите на директорите похъркваха в рамките, прислонили глави на креслата или в края на картините. Хари погледна през прозореца. По хоризонта се мержелееше ивица бледозелена светлина: зазоряваше се.
Тишината и спокойствието, нарушавани от време на време само от сумтенето и мърморенето на някой заспал портрет, му се сториха непоносими. Ако обстановката можеше да отрази чувствата му, картините щяха да пищят от болка. Като дишаше учестено, Хари тръгна да обикаля притихналия прекрасен кабинет, опитваше се да не мисли. Но трябваше да мисли… нямаше как да избяга от това…
Именно той, Хари, беше виновен за смъртта на Сириус, само той. Ако не беше толкова глупав да се хване в клопката на Волдемор, ако не бе тъй убеден, че онова, което е видял в съня, е истина, ако поне бе разтворил съзнанието си за възможността Волдемор, както беше казала и Хърмаяни, да залага на склонността на Хари
Беше непоносимо, не биваше да мисли за това, нямаше да издържи… вътре в него беше зейнала ужасна празнота, която той не искаше да усеща и да изследва, тъмна дупка там, където преди бе Сириус, където Сириус беше хлътнал, и Хари не искаше да остава сам с това огромно тихо пространство, нямаше да издържи…
Една от картините зад гърба му изхърка особено силно и невъзмутим глас каза:
— А… Хари Потър…
Финиъс Нигелус се прозина широко, протегна се и загледа Хари с проницателните си присвити очи.
— Какво те води насам в такъв ранен утринен час? — попита накрая Финиъс. — Кабинетът трябва да е запечатан за всички освен за законния директор. Или те е пратил Дъмбълдор? О, не ми казвай… — Той пак се прозина и потрепери. — Поредното послание за онзи негодник, моя праправнук?
Хари не намери сили да проговори. Финиъс Нигелус не знаеше за смъртта на Сириус, но момчето не можеше да му каже. Изречеше ли го на глас, значеше да потвърди нейната окончателност, необратимост, безвъзвратност.
Още някои от портретите се раздвижиха. Ужасен да не започнат да го разпитват, Хари прекоси решително стаята и хвана кръглата дръжка на вратата.
Тя не помръдна. Беше залостен вътре.
— Надявам се, това означава, че скоро Дъмбълдор ще бъде отново сред нас — заяви шишкавият магьосник с червендалест нос, окачен върху стената зад писалището на Дъмбълдор.
Хари се обърна. Магьосникът го оглеждаше с голямо любопитство. Момчето кимна. Пак подръпна
