Хари Потър и Орденът на феникса

дръжката на вратата зад гърба си, тя обаче си остана неподвижна.

— О, чудесно — отбеляза магьосникът. — Без него беше много скучно, наистина много скучно. — Разположи се в креслото си като престол, на което беше нарисуван, и се усмихна добродушно на Хари. — Вероятно знаеш, че Дъмбълдор има много високо мнение за теб — рече той окуражително. — О, да. Много те уважава.

Вината, изпълнила като чудовищен тежък паразит гърдите на Хари, се загърчи и заизвива. Той не издържаше всичко това, вече не понасяше да бъде самият себе си… никога досега не се беше чувствал до такава степен пленник на собствената си глава и тяло, никога не бе копнял толкова силно да е някой друг, всеки друг, който и да е друг…

В празната камина лумна изумруденозелен огън, Хари отскочи от вратата и загледа мъжа, който се въртеше зад предпазната решетка. Високата фигура на Дъмбълдор се разгъна и излезе от огъня, а магьосниците и вещиците по стените наоколо трепнаха и се събудиха, мнозина нададоха възгласи за „добре дошъл“.

— Добре заварили — отвърна тихо Дъмбълдор.

Отпърво не погледна Хари. Отиде към вратата и извади от вътрешния джоб на мантията мъничкия грозноват Фоукс без пера, за да го положи внимателно върху подноса с мека пепел под златната пръчка, където обикновено кацаше порасналият Фоукс.

— Е, Хари — подхвана Дъмбълдор, след като най-после откъсна очи от пиленцето, — сигурно ще се радваш да узнаеш, че никой от приятелите ти не е пострадал тежко от събитията, разиграли се нощес.

Хари се опита да каже „добре“, но от устата му не излезе и звук. Стори му се, че Дъмбълдор му напомня за огромните поражения, които е причинил, и не намери сили да срещне очите му, макар че този път той най-сетне го гледаше право в лицето с изражение, в което се долавяше по-скоро доброта, отколкото укор.

— Мадам Помфри се е заела да цери всички — съобщи Дъмбълдор. — Вероятно ще се наложи Нимфадора Тонкс да полежи малко в „Свети Мънго“, но както личи, ще се възстанови напълно.

Хари можа само да кимне на килима, който изсветляваше все повече, докато небето навън ставаше по- бледо и по-бледо. Момчето беше сигурно, че портретите из стаята не пропускат и дума от онова, което казва Дъмбълдор, и се питат къде са били двамата с Хари и защо е имало пострадали.

— Знам как се чувстваш, Хари — пророни Дъмбълдор.

— Не, не знаете — възрази Хари с глас, изведнъж станал силен и ясен.

Обзе го нажежен до бяло гняв: Дъмбълдор не знаеше нищо за чувствата му.

— Видя ли, Дъмбълдор? — подметна присмехулно Финиъс Нигелус. — Никога не се опитвай да разбереш учениците. Те мразят това. Предпочитат да са трагично неразбрани и да се давят от самосъжаление, да се пържат в…

— Достатъчно, Финиъс — прекъсна го Дъмбълдор.

Хари му обърна гръб и загледа решително през прозореца. Видя в далечината стадиона за куидич. Веднъж Сириус се бе появил там, преобразен на рунтаво черно куче, за да погледа как Хари играе… вероятно е искал да види дали е добър колкото Джеймс навремето… Хари така и не беше попитал…

— Няма нищо срамно в чувствата ти, Хари — рече гласът на Дъмбълдор. — Обратното… твоята най- голяма сила е способността ти да изпитваш такава болка.

Хари усети как гневът го изяжда отвътре, как пламти в ужасната празнота, как го изпълва с желанието да нарани Дъмбълдор заради спокойствието и кухите му думи.

— Моята най-голяма сила ли? — възкликна с разтреперан глас той, без да откъсва невиждащи очи от стадиона по куидич. — Нямате и представа… не знаете…

— Какво не знам? — прекъсна го кротко Дъмбълдор.

Това вече бе прекалено. Хари се обърна, тресеше се от ярост.

— Не желая да говоря как се чувствам, разбрахте ли!

— Хари, такова страдание доказва, че още си човек! Тази болка е част от човешкото…

— В… ТАКЪВ… СЛУЧАЙ… НЕ… ИСКАМ… ДА… СЪМ… ЧОВЕК! — ревна момчето, после грабна крехкия сребърен уред от масичката до себе си и го запрати в другия край на стаята, където той се удари в стената и се натроши на стотици парченца.

Доста от картините извикаха гневно и уплашено, портретът на Армандо Дипит възкликна:

— Виж ти!

— НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА! — разкрещя им се Хари, след което хвана един луноскоп и го запокити към камината. — ДОТЕГНА МИ, НАГЛЕДАХ СЕ, ИСКАМ ДА СЕ МАХНА, ИСКАМ ВСИЧКО ТОВА ДА СВЪРШИ, НИЩО ВЕЧЕ НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА…

Вдигна и масичката, където бе стоял сребърният уред, и хвърли и нея. Тя се строши и краката се затъркаляха в различни посоки по пода.

— Интересува те — каза Дъмбълдор. Не беше и трепнал, дори не бе посегнал да спре Хари, докато той опустошаваше кабинета. Лицето му беше спокойно, почти безизразно. — Толкова много те интересува, та имаш чувството, че ще умреш от болка.

— НЕ Е… ВЯРНО! — извика момчето и му се стори, че гръклянът му ще се скъса.

За миг му се прииска да се хвърли върху Дъмбълдор и да натроши и него, да начупи това старо спокойно лице, да го разтърси, да го нарани, да го накара да почувства малка частица от неговия ужас.

— О, вярно е — рече още по-спокойно Дъмбълдор. — Изгуби майка си, баща си, а сега и човека, който ти беше като роден баща. Разбира се, че те интересува.

— ИЗОБЩО НЕ ЗНАЕТЕ КАКВО МИ Е! — ревна Хари. — СТОИТЕ СИ… ТАМ…

Ала думите вече не бяха достатъчни, вече не му помагаше да руши всичко наред, искаше му се да хукне, искаше му се да тича, без изобщо да се обръща назад, искаше му се да бъде някъде, където да не вижда ведрите сини очи, вперени в него, това омразно спокойно старо лице. Завтече се към вратата, пак грабна кръглата дръжка и я дръпна с все сила.

Но вратата не се отваряше.

Хари се извърна назад към Дъмбълдор.

— Пуснете ме — заяви.

Трепереше от глава до пети.

— Няма — рече просто Дъмбълдор.

Известно време се гледаха.

— Пуснете ме — каза пак Хари.

— Няма — повтори Дъмбълдор.

— Ако не го направите… ако ме държите тук… ако не ме пуснете…

— Ти със сигурност ще продължиш да унищожаваш вещите ми — довърши невъзмутимо Дъмбълдор. — И без това са станали прекалено много.

Заобиколи писалището и седна зад него, без да сваля очи от Хари.

— Пуснете ме — настоя отново момчето с глас, студен и почти толкова спокоен, колкото и на Дъмбълдор.

— Ще те пусна чак след като чуеш каквото имам да ти казвам — отсече мъжът.

— Нима… нима мислите, че ми се слуша… нима мислите, че… ИЗОБЩО НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА КАКВО ИМАТЕ ДА МИ КАЗВАТЕ! — разфуча се Хари. — Не искам да чувам нищо!

— Ще ме изслушаш — заяви твърдо Дъмбълдор. — Защото не си ми ядосан, колкото заслужавам. Щом ще ме нападаш, а аз знам, че си на крачка от това, бих искал да съм го заслужил напълно.

— Какво говорите?…

— Аз съм виновен за смъртта на Сириус — изрече ясно Дъмбълдор. — По-скоро, почти изцяло аз… не бих проявил безочието да твърдя, че вината е само моя. Сириус беше храбър, умен и деен, а такива хора обикновено не се примиряват да си стоят у дома и да се крият, когато според тях някой е в опасност. Въпреки това не е бивало да вярваш и за миг, че снощи се е налагало да ходиш в отдел „Мистерии“. Ако бях открит с теб, Хари, а аз трябваше да бъда, отдавна щеше да знаеш, че Волдемор вероятно ще се опита да те примами в отдел „Мистерии“, и тогава ти нямаше да се поддадеш и да отидеш там. И нямаше да се налага Сириус да идва да те търси. Виновен съм аз, само аз и никой друг.