— Влез, Потър.
Той я последва в кабинета. Вратата се затвори сама подире му.
— Е? — Макгонъгол се надвеси над него. — Вярно ли е?
— Кое дали е вярно? — попита Хари по-войнствено, отколкото бе възнамерявал. — Професоре? — добави той в опит думите му да прозвучат по-любезно.
— Вярно ли е, че си крещял на професор Ъмбридж?
— Да — потвърди момчето.
— И си й казал, че лъже?
— Да.
— И си обявил, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава се е завърнал?
— Да.
Професор Макгонъгол седна зад писалището, без да отмества от Хари съсредоточения си поглед. После каза:
— Вземи си от бисквитите, Потър.
— Да си взема… какво?
— От бисквитите — повтори тя нетърпеливо и кимна към ламаринената кутия на шотландски карета, оставена върху купчината книжа на писалището. — И сядай.
Вече се беше случвало веднъж да очаква професор Макгонъгол да го накаже, вместо това обаче тя го включи в отбора по куидич на „Грифиндор“. Хари се отпусна тежко в креслото и си взе джинджифилов тритон — както и предния път, се чувстваше объркан и смутен.
Професор Макгонъгол остави бележката на Ъмбридж и погледна притеснена Хари.
— Трябва да внимаваш, Потър.
Хари преглътна джинджифиловата бисквита и се вторачи в преподавателката. Тя изобщо не говореше по обичайния си начин — отсечено, рязко и строго, сега гласът й бе тревожен и някак по-човешки от обикновено.
— Непослушанието в часовете на Долорес Ъмбридж може да ти навлече не само наказание и лишаване от точки.
— И какво…
— Използвай сивите си клетки, Потър — отсече професор Макгонъгол, внезапно възвърнала си обичайния тон. — Знаеш откъде идва, би трябвало да се досещаш и пред кого се отчита.
Звънецът оповести края на часа. Отвред се разнесе слонският тропот на стотици ученици, втурнали се по коридорите.
— Тук пише, че те е наказала с извънкласна работа всяка вечер до края на седмицата, смятано от утре — обясни професор Макгонъгол, след като погледна отново бележката на Ъмбридж.
— Всяка вечер до края на седмицата ли? — повтори ужасен Хари. — Не можете ли, професоре, да…
— Не, не мога — отсече професор Макгонъгол.
— Но…
— Тя ти е учителка и е в правото си да те наказва. Утре ще отидеш в пет часа в кабинета й за първата извънкласна работа. И помни: внимавай много с Долорес Ъмбридж.
— Но аз казах истината — избухна Хари. — Волдемор се е завърнал, знаете го, професор Дъмбълдор също знае, че…
— Стига толкова, Потър! — прекъсна го професор Макгонъгол и си намести очилата (беше се свъсила ужасно, когато той изрече името на Волдемор). — Нима наистина смяташ, че тук става въпрос за истини и лъжи? Става въпрос за това, че трябва да се подчиняваш и да се владееш!
Тя се изправи с разширени ноздри и свити устни и Хари също стана от креслото.
— Вземи си още една бисквита — подкани раздразнено Макгонъгол и побутна към него ламаринената кутия.
— Не, благодаря — отвърна ледено Хари.
— Я не ставай за смях! — скастри го преподавателката.
Той си взе бисквита.
— Благодаря — каза намръщен.
— Слуша ли внимателно, Потър, речта, която Долорес Ъмбридж държа на пиршеството по случай началото на учебния срок?
— Да — потвърди Хари. — Да… каза, че… прогресът ще бъде забранен и че… ами нещо, от което се подразбра, че Министерството на магията се опитва да се меси в работите на „Хогуортс“.
Професор Макгонъгол се взря в него, сетне изсумтя, заобиколи писалището и отвори вратата.
— Е, радвам се, че поне слушаш Хърмаяни Грейнджър — рече тя и го подкани да излезе от кабинета.
Глава тринайсета
Наказанието
По време на вечеря в Голямата зала същия ден Хари се чувстваше ужасно. Новината, че са си разменили викове с Ъмбридж, беше плъзнала, дори според представите в „Хогуортс“, светкавично. Докато седеше между Рон и Хърмаяни и се хранеше, той чуваше как всички наоколо шушукат. Най-странното бе, че шушукащите нямаха нищо против той да чува какво си говорят за него. Обратното, сякаш се надяваха Хари да избухне и пак да се разкрещи, та да чуят разказа му от първа ръка.
— Разправя, че бил видял с очите си как убиват Седрик Дигъри…
— Твърди, че бил влязъл в схватка с Ти-знаеш-кого…
— Не мога да повярвам…
— На друг да ги говори тия…
— Дрън-дрън…
— Едно не проумявам — процеди с разтреперан глас Хари и остави ножа и вилицата (не можеше да ги държи, защото ръцете му трепереха също тъй силно), — защо преди два месеца, когато им го каза Дъмбълдор, всички повярваха…
— Точно там е работата, Хари, не съм сигурна, че са повярвали — предположи мрачно Хърмаяни. — О, я да се махаме оттук.
Остави с трясък вилицата и ножа, а Рон погледна тъжно недоядения си ябълков сладкиш, но ги последва. Докато излизаха от Голямата зала, всички се бяха втренчили в тях.
— Как така не си сигурна, че са повярвали на Дъмбълдор? — обърна се Хари към Хърмаяни, когато се качиха на първия етаж.
— Не можеш да си представиш какво беше, след като се случи онова — отвърна тихо Хърмаяни. — Ти се появи на тревата… беше се вкопчил в трупа на Седрик… никой от нас не бе видял какво се е разиграло вътре в лабиринта… Дъмбълдор ни каза само, че Ти-знаеш-кой се е върнал, убил е Седрик и е влязъл в схватка с теб.
— Това си е самата истина! — викна Хари.
— Знам, Хари, затова, ако обичаш, престани да ми се нахвърляш! — рече уморено Хърмаяни. — Лошото е, че преди да проумеят истината, всички се разотидоха за ваканцията и цели два месеца четоха как ти си превъртял, а Дъмбълдор е изкуфял.
Докато се връщаха по безлюдните коридори в кулата на „Грифиндор“, по прозорците трополеше дъжд. Хари имаше чувството, че първият учебен ден се е проточил цяла седмица, но преди да си легне, трябваше да напише куп домашни. Около дясното му око се бе появила тъпа туптяща болка. Тъкмо да завият по коридора към портрета на Дебелата дама, и той погледна през мокрия от дъжда прозорец към потъналия в тъмнина парк. В колибата на Хагрид пак не светеше.
—
Портретът се отмести, зад него се показа дупката и тримата се прехвърлиха през нея.
Общата стая бе празна, почти всички още вечеряха. Крукшанкс се надигна от стола и тръгна бавно, с провлачено мъркане да ги посрещне, а когато Хари, Рон и Хърмаяни се разположиха на любимите си кресла
