Хари Потър и Орденът на феникса

Малфой се ухили през рамо на Хари и се отдалечи, а той усети как му призлява. Дали пък Малфой не знаеше нещо? Нали баща му беше смъртожаден, възможно бе да разполага със сведения за съдбата на Хагрид, които още не бяха достигнали до членовете на Ордена? Той побърза отново да заобиколи масата и отиде при Рон и Хърмаяни, които бяха приклекнали по-встрани на тревата и се мъчеха да убедят един съчко да не шава поне за малко, та да го нарисуват. Хари извади пергамент и перо, наведе се до тях и им предаде шепнешком какво е намекнал току-що Малфой.

— Дъмбълдор все щеше да знае, ако Хагрид е бил сполетян от беда — отсече веднага Хърмаяни. — Ако се притесняваме, само ще позволим на Малфой да злорадства и да разбере, че не сме наясно какво точно става. Няма да му обръщаме внимание, Хари. Я подръж съчкото, искам да му нарисувам личицето…

— Ами да — чу се ясно провлаченият глас на Малфой, застанал сред групичката най-близо до тях, — да ви кажа, преди ден-два татко е разговарял с министъра и доколкото разбрах, министерството е решило да се пребори веднъж завинаги с некадърните преподаватели тук. Дори и онзи малоумник, великанът, да цъфне отново, сто на сто още същия ден ще му покажат вратата.

— ООООХ!

Хари бе стиснал съчкото толкова здраво, че за малко да го прекърши, затова в отговор съществото бе замахнало с все сила по ръката на Хари, оставяйки с острите си пръстчета две дълги и дълбоки драскотини. Момчето го пусна. Краб и Гойл, които вече се заливаха от смях при мисълта, че Хагрид ще бъде уволнен, се запревиваха още повече при вида на съчкото, който се завтече презглава към Забранената гора: мъничко мърдащо клечесто човече, хлътнало сред коренищата на дърветата. Когато някъде от другия край на парка проехтя звънецът, Хари нави на фуния оцапаната с кръв рисунка на съчкото и превързал ръката си с носната кърпа на Хърмаяни, се отправи за часа по билкология, а подигравателният смях на Малфой кънтеше в ушите му.

— Само да нарече още веднъж Хагрид малоумник, ще го… — изръмжа той.

— Хари, не си търси белята с Малфой! Не забравяй, че сега той е префект, като нищо ще ти почерни живота…

— Виж ти, пък аз не знаех какво е да ти почернят живота — подметна жлъчно той.

Рон се засмя, а Хърмаяни само се свъси. Тримата уморено повлякоха нозе през зеленчуковите лехи. Небето все още не можеше да реши дали му се вали.

— Просто ми се иска Хагрид по-бързо да се върне — прошепна Хари, когато стигнаха до оранжериите. — И само да си посмяла да ми разправяш, че тая Гръбли-Планк преподавала по- добре! — закани се той.

— И през ум не ми е минавало — отвърна спокойно Хърмаяни.

— Тя не може да стъпи и на малкия пръст на Хагрид — отсече твърдо Хари, макар да знаеше прекрасно, че току-що е присъствал на образцов урок по грижа за магически създания, и бе подразнен доста от това.

Вратата на най-близката оранжерия се отвори и оттам се изсипаха цял рояк четвъртокурсници, сред които и Джини.

— Здравейте! — рече тя весело, докато се разминаваха.

След миг се показа и Луна Лъвгуд, която се тътреше след класа: на носа й се мъдреше кално петно, косата й беше намотана на кок точно отгоре на темето. Още щом зърна Хари, изпъкналите й очи блеснаха развълнувано и тя се насочи право към него. Доста от съучениците му се обърнаха и ги зяпнаха удивени. Луна си пое дълбоко въздух и без да го поздрави дори, заяви:

— Вярвам ти, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава се е завърнал, вярвам и че ти си се възправил срещу него и си успял да избягаш.

— Хммм… така си е — измърмори Хари.

Вместо обици Луна си беше сложила нещо като оранжеви репички и Парвати и Лавендър очевидно ги бяха забелязали, понеже и двете сочеха ушите й и се превиваха от смях.

— Смейте се колкото си искате — подвикна Луна, явно останала с впечатлението, че Парвати и Лавендър се кикотят на думите й, а не на репичките, — навремето хората са вярвали, че няма такива работи като блеещи асове и нагънатороги шнорхелоподобни квакльовци!

— Защото всъщност няма, нали? — подметна нетърпеливо Хърмаяни. — Наистина няма такива работи като блеещи асове и нагънатороги шнорхелоподобни квакльовци.

Луна я прониза с изпепеляващ поглед и заподскача нататък, при което репичките се залюляха лудешки. Сега вече не само Парвати и Лавендър се заливаха от смях.

— Ще престанеш ли да обиждаш единствените хора, които ми вярват? — заяде се Хари с Хърмаяни, докато влизаха в час.

— О, стига, Хари, до Луна ли си опрял! — отвърна Хърмаяни. — Джини ми е разказала всичко за нея, вярва само в неща, за които няма никакви доказателства. Е, какво може да се очаква от дъщерята на главния редактор на „Дрънкало“!

Хари се сети за зловещите крилати коне, които бе видял вечерта на пристигането, и как Луна каза, че и тя ги виждала. Поумърлуши се. Дали Луна лъжеше? Ала преди да продължи с размишленията по въпроса, към него се приближи Ърни Макмилан.

— Искам да знаеш, Потър, че те подкрепят не само откачалките — заяви на всеослушание. — Лично аз ти вярвам напълно. Семейството ми винаги е стояло непоколебимо за Дъмбълдор, същото важи и за мен.

— Ъъъ, много благодаря, Ърни — смотолеви Хари, постъписан, но и зарадван.

Ърни може и да говореше високопарно в случаи като този, ала Хари се чувстваше дълбоко признателен за доверието, проявено към него от всеки, върху чиито уши не се поклащат репички. Думите на Ърни очевидно бяха заличили усмивката от лицето на Лавендър Браун, а когато се извърна към Рон и Хърмаяни, Хари забеляза и изражението на Шеймъс, който го гледаше едновременно объркано и предизвикателно.

Никой не се изненада, когато професор Спраут започна часа с пространно обяснение за важността на СОВА. На Хари му се прииска преподавателите да престанат да им натякват едно и също. Вече усещаше как го присвива под лъжичката при мисълта за купищата домашни, които има да подготвя, и това усещане се изостри още повече в края на часа, когато професор Спраут им зададе поредното съчинение. Когато уморени и вмирисани на змейски изпражнения, любимия тор на професор Спраут, грифиндорци се понесоха вкупом към замъка след поредния тежък ден, всички се бяха умълчали.

Хари умираше от глад и понеже в пет часа беше първата му извънкласна работа при Ъмбридж, побърза да отиде право на вечеря, без да си оставя чантата в Грифиндорската кула, та да хапне надве-натри, преди да изтърпи наказанието. Но тъкмо бе стигнал вратата на Голямата зала, когато някой го повика сърдито:

— Ей, Потър!

— Какво има сега… — пророни Хари уморено и се извърна, за да се изправи пред очевидно вбесената Анджелина Джонсън.

— Ще видиш ти какво има! — натърти тя, след което дойде право при него и забоде с все сила пръст в гърдите му. — Как си успял да си навлечеш наказание точно в петък от пет часа?

— Моля? — възкликна Хари. — А, да… ще избираме пазач!

— А, сети се най-после! — озъби се Анджелина. — Нали те предупредих, че на пробите държа да присъства целият отбор, та да намерим човек, който да се сработи с всички? Нали те предупредих, че съм запазила игрището? А ти си решил да не идваш!

— Не съм решавал такова нещо! — отвърна Хари, жегнат от несправедливите й думи. — Оная Ъмбридж ме наказа само защото й казах в очите истината за Ти-знаеш-кого.

— Тогава върви при нея и я помоли да те освободи в петък — разпореди се ядно Анджелина, — изобщо не ме интересува как ще го направиш. Твоя работа, ако искаш, й кажи, че това за Ти-знаеш-кого си го измислил, но се постарай да бъдеш на пробите!

Тя излезе с гръм и трясък.

— Знаете ли какво? — рече Хари на Рон и Хърмаяни, след като двамата пристигнаха в Голямата зала. — Я да питаме в „Пъдълмиър Юнайтед“ дали Оливър Ууд не е загинал по време на тренировка. Както гледам,