Хари Потър и Орденът на феникса

духът му май се е вселил в тая Анджелина.

— Как мислиш, има ли вероятност Ъмбридж да те пусне в петък? — попита не особено обнадежден Рон, след като седнаха на масата на „Грифиндор“.

— По-малка от никаква — отвърна свъсен Хари, след което си сложи от агнешките котлети в чинията и започна да се храни. — Но от опит не боли, нали така? Ще й предложа да ме накаже още два дни, нещо от този род, и аз не знам… — Той преглътна картофите и добави: — Дано не ме държи до късно. Само като си помисля, че имаме да пишем цели три съчинения, да упражняваме заклинанието за изчезване, което ни зададе Макгонъгол, за Флитуик да измислим противодействаща магия, да довършим рисунката на съчкото и да започнем онзи тъп дневник със сънищата, дето ни го иска Трелони!

Рон простена и кой знае защо, погледна тавана.

— На всичкото отгоре май ще завали.

— Какво общо има това с домашните? — вдигна вежди Хърмаяни.

— Нищо — побърза да каже Рон и ушите му почервеняха.

В пет без пет Хари се раздели с приятелите си и се отправи към кабинета на Ъмбридж на третия етаж. След като почука, преподавателката се провикна с престорения си мазен глас:

— Влез.

Той надзърна вътре предпазливо.

Помнеше кабинета и при предишните му трима обитатели. По времето, когато тук се бе разпореждал Гилдрой Локхарт, цялото помещение беше облепено с ухилените му портрети. При Лупин, ако някой се отбиеше насам, имаше голяма вероятност да се натъкне на някое чудновато Тъмно създание в кафез или стъкленица. В дните на мнимия Муди кабинетът бе задръстен с какви ли не инструменти и приспособления за откриване на злодейства и измами.

Сега обаче помещението бе направо неузнаваемо. Всички повърхности бяха застлани с дантелки и покривки. Навсякъде се мъдреха вази със сухи цветя, всяка поставена върху отделна салфетчица, върху една от стените пък имаше цяла сбирка декоративни чинии с картинки на големи шарени котета, накипрени с различна на цвят панделка. Бяха толкова отвратителни, че Хари ги зяпна като омагьосан, докато професор Ъмбридж не се обади отново:

— Добър вечер, господин Потър.

Хари трепна и се огледа. Отпърво не я беше забелязал, защото тя бе облечена в мантия на крещящи цветя, направо сливаща се с покривката върху писалището отзад.

— Добър вечер, професор Ъмбридж — поздрави сковано момчето.

— Е, сядайте — прикани преподавателката и посочи застланата с дантелки масичка, до която бе приготвила обикновен стол с права облегалка.

На масата имаше парче чист пергамент, което очевидно го чакаше.

— Ъъъ — започна Хари, без да се помръдва. — Професор Ъмбридж. Аз… преди да сме започнали, бих искал… бих искал да ви помоля за една услуга.

Изпъкналите й очи се присвиха.

— И каква е тя?

— Ами… ами аз съм в отбора по куидич на „Грифиндор“. В петък в пет часа трябва да участвам в пробите за нов пазач и… и се питах дали този ден мога да пропусна извънкласната работа и да я направя друг път…

Още преди да е стигнал края на изречението, разбра, че нищо няма да излезе.

— А, не — рече Ъмбридж и се ухили много широко, като че е лапнала особено сочна муха. — Не, не и не. Наказан сте, Потър, задето разпространявате злотворни, отвратителни небивалици, само и само да сте център на вниманието, освен това, щом налагаме наказания, ние не се съобразяваме кога им е удобно на провинилите се. Не, утре, вдругиден и в петък ще дойдете в пет часа и ще си изтърпите наказанието, както е предвидено. Всъщност смятам, че е добре, дето ще пропуснете нещо, което много ви се прави. Тъкмо ще усвоите по-бързо поуката, която искам да ви дам.

Хари усети как кръвта му се вдига към главата и чу, че ушите му тътнат. Така значи, разпространявал „злотворни, отвратителни небивалици, само и само да е център на вниманието“!

Понавела на една страна глава, Ъмбридж продължаваше да го наблюдава и да се хили, сякаш знаеше какво точно си мисли и чакаше да види дали пак ще се разкрещи. Хари положи огромни усилия, за да отмести поглед, после пусна ученическата чанта до стола и седна на него.

— Това вече е друго! — рече мазно Ъмбридж. — Владеем се малко по-добре, нали? А сега, Потър, ще пишете едно и също изречение. Не, не с вашето перо — спря го тя, когато Хари се наведе да отвори чантата. — Ще вземете моето, то е по-особено. Заповядайте. — Връчи му дълго и тънко черно перо с изключително остър връх. — Пишете „Няма да лъжа“ — нареди му преподавателката.

— Колко пъти? — попита Хари с доста убедителна вежливост.

— О, докато думите се запечатат добре! — отвърна със сладникавия си глас Ъмбридж. — Започвайте.

Отиде при бюрото, седна и се наведе над купчинка пергаменти — явно съчинения за проверка. Хари вдигна острото черно перо и видя, че му липсва нещо.

— Не сте ми дали мастило — отбеляза той.

— А, не ви трябва мастило — отвърна професор Ъмбридж и в гласа й като че прозвуча едва доловим присмех.

Хари долепи върха на перото до пергамента и написа: „Няма да лъжа“.

Простена от болка. Думите изникнаха върху пергамента, написани с нещо като лъскаво червено мастило. Същевременно те се появиха и отгоре върху дясната му ръка, изрязани сякаш със скалпел по кожата, ала още щом той погледна лъщящата рана, кожата зарасна и отново стана съвсем гладка, макар и мястото да се червенееше леко.

Хари се извърна към Ъмбридж. Тя го наблюдаваше с голяма жабешка уста, зейнала в усмивка.

— Какво има?

— А, нищо — отвърна едва чуто Хари.

Пак погледна пергамента, отново доближи перото, написа „Няма да лъжа“ и повторно усети отгоре върху ръката си пронизващата болка: и този път думите бяха прорязани върху кожата, и този път раната зарасна за секунди.

Отново и отново Хари пишеше думите върху пергамента с нещо, което, както бързо разбра, бе не мастило, а собствената му кръв. Отново и отново те биваха издълбавани отгоре по ръката му, после заздравяваха и пак се появяваха веднага щом момчето започнеше да драска с перото по пергамента.

Зад прозореца на Ъмбридж се мръкна. Хари така и не попита кога ще му разреши да спре. Дори не си погледна часовника. Знаеше, че преподавателката само това и чака — той да се покаже слаб, — но дори и да се наложеше да седи тук до сутринта и да дълбае с това перо собствената си ръка, Хари нямаше намерение да проявява малодушие…

— Елате насам — подкани Ъмбридж сякаш след цяла вечност.

Хари стана от стола. Болеше го неописуемо. Той погледна и видя, че раната е зараснала, но кожата е кървавочервена.

— Ръката — разпореди се преподавателката.

Той протегна ръка. Ъмбридж я пое. Докато го докосваше с месести къси пръсти, окичени с грозни старовремски пръстени, Хари едва се сдържа да не потрепери.

— Цъ-цъ-цъ, не виждам засега да съм ви направила някакво впечатление — ухили се учителката. — Е, ще се наложи да продължим утре вечер, нали така? Свободен сте.

Без да казва и дума, Хари излезе от кабинета. Училището беше съвсем безлюдно, сигурно отдавна бе минало полунощ. Той тръгна бавно по коридора, после, след като сви зад ъгъла и беше сигурен, че Ъмбридж няма да го чуе, хукна презглава.

Не му беше останало време да упражнява заклинанието за изчезване, не беше описал в дневника и един-едничък сън, не бе довършил рисунката на съчкото, нито беше подготвил съчиненията. На другата заран пропусна закуската, та за пророкуването, първия им час, да нахвърли набързо два-три измислени съня, и с изненада видя, че компания му прави и Рон, който дори не се беше сресал.