се наложи отново да вади нещата от куфара. Само с едно беше признал, че все пак е възможно да замине — затвори полярната си сова Хедуиг на сигурно място в кафеза.
Голямата стрелка на часовника достигна цифрата дванайсет и точно в този миг уличният фенер пред прозореца угасна.
Хари се събуди, сякаш внезапният мрак бе сигнал за тревога. Намести припряно очилата си, допря нос до стъклото и се взря в паважа. По алеята в градината се движеше висока сянка с дълго развято наметало.
Хари подскочи като ударен от ток, катурна стола и се зае да мята в куфара всичко, което се изпречи пред очите му. Точно когато напъха вътре комплект магьоснически мантии, две книги със заклинания и пакетче чипс, на входната врата се позвъни.
Вуйчо му Върнън изкрещя от всекидневната долу:
— Кой, да го вземат мътните, ми идва посред нощ?
Хари застина, както държеше в едната ръка месингов телескоп, а в другата — чифт маратонки. Съвсем беше забравил да предупреди семейство Дърсли, че може да дойде Дъмбълдор. Изпадна в паника, но и го напуши смях. Той прескочи куфара и рязко отвори вратата на стаята точно когато долу гърлен глас каза:
— Добър вечер! Вие сигурно сте господин Дърсли. Предполагам, Хари ви е споменал, че ще мина да го взема.
Хари се втурна надолу по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж, но някъде по средата внезапно спря — от дългия си опит знаеше, че при всички случаи е за предпочитане да не е в обсега на вуйчо си. На вратата стоеше висок слаб мъж с дълги до кръста сребристи коса и брада. На гърбавия му нос бяха закрепени очила с рамки като полумесеци, беше облечен с дълго черно пътно наметало и островърха шапка. Върнън Дърсли, чиито мустаци бяха не по-малко рунтави от мустаците на Дъмбълдор, макар и черни, и чието облекло беше кафеникавочервен халат, се втренчи в посетителя сякаш не можеше да повярва на малките си очички.
— Ако се съди от изумения ви изненадан вид, Хари явно не ви е предупредил, че ще дойда — отбеляза благо Дъмбълдор. — Но да приемем, че сте ме поканили най-радушно в дома си. Неразумно е в тези смутни времена да стоим прекалено дълго на входната врата. — Той енергично прекрачи прага и затвори вратата след себе си. — Доста време мина от предишното ми посещение — продължи Дъмбълдор и приведе към вуйчо Върнън гърбавия си нос. — Длъжен съм да отбележа, че агапантусите ви са се хванали много добре.
Върнън Дърсли не каза и дума. Хари изобщо не се съмняваше, че той ще си възвърне говора, и то скоро — туптящата вена на слепоочието му достигаше опасна точка, — ала нещо у Дъмбълдор като че ли временно го беше оставило без дъх, може би неприкритата вълшебност на появата му. Но дори вуйчо Върнън навярно беше доловил, че пред него стои мъж, на когото е много трудно да се окаже натиск.
— О, добър вечер, Хари! — поздрави Дъмбълдор, като го погледна с изключително доволно изражение иззад очилата. — Отлично, отлично!
Тези думи като че ли извадиха вуйчо Върнън от унеса. Беше осъзнал, че макар да е замесен, не може да си има вземане-даване с човек, който поглежда Хари и възкликва „отлично“.
— Не искам да бъда груб… — подхвана той с тон, който всъщност придаваше на всяка сричка заплаха за грубост.
— Но за съжаление възмутително често наблюдаваме прояви на неволна грубост — мрачно завърши вместо него Дъмбълдор. — По-добре не казвайте нищо, драги ми човече. А, това сигурно е Петуния.
Кухненската врата се беше отворила и пред тях застана лелята на Хари с гумени ръкавици и пеньоар над нощницата — очевидно тъкмо се беше заела да забърше както винаги преди лягане всички повърхности в кухнята. По лицето й с конски черти не бе изписано нищо друго, освен стъписване.
— Албус Дъмбълдор — оповести новодошлият, след като вуйчо Върнън пропусна да го представи. — Поддържали сме кореспонденция, разбира се. — На Хари му се стори странно Дъмбълдор да напомня по този начин на леля Петуния, че веднъж й бе изпратил опасно писмо, но жената не оспори израза. — А това трябва да е синът ви Дъдли.
Точно в този миг Дъдли беше надзърнал през вратата на всекидневната. Голямата му русолява глава, показала се от яката на раираната пижама, изглеждаше чудато, като откъсната от тялото, той беше зяпнал от учудване и страх. Дъмбълдор поизчака малко — явно за да провери дали някой от семейство Дърсли ще каже нещо, — но тъй като мълчанието се проточи, накрая се усмихна.
— Да приемем ли, че сте ме поканили във всекидневната си?
Докато Дъмбълдор минаваше покрай Дъдли, той се дръпна като попарен, за да му направи път. Хари, който още стискаше телескопа и маратонките, скочи от последните няколко стъпала и влезе подир Дъмбълдор, който се беше разположил във фотьойла най-близо до огъня и оглеждаше обстановката с любопитно добродушно изражение. Изобщо не се вписваше тук.
— Тръгваме ли, професоре? — попита тревожно Хари.
— Да, тръгваме, но първо трябва да обсъдим някои неща — отвърна Дъмбълдор. — И предпочитам да не го правим на открито. Ще злоупотребим още съвсем малко с гостоприемството на леля ти и вуйчо ти.
— Така ли?
Върнън Дърсли също беше влязъл в стаята, Петуния надничаше зад рамото му, а Дъдли се бе спотаил зад двамата.
— Да, така — простичко каза Дъмбълдор.
Извади магическата пръчка толкова бързо, че Хари почти не я видя, замахна нехайно с нея и диванът се понесе към тримата Дъдли, чукна ги отзад в коленете и те се свлякоха на купчина върху него. Още едно замахване с пръчката, и диванът се върна на обичайното си място.
— Защо да не се чувстваме удобно! — рече благо Дъмбълдор.
Докато той прибираше магическата пръчка в джоба си, Хари видя, че ръката му е почерняла и изсъхнала, сякаш плътта по нея е била изгорена.
— Какво ви се е случило?
— После, Хари — каза Дъмбълдор. — Седни, моля те.
Хари се разположи на другия фотьойл, като предпочете да не поглежда тримата Дърсли, които сякаш бяха онемели от изумление.
— Предполагах, че ще ми предложите нещо освежително — обърна се Дъмбълдор към вуйчо Върнън, — но всичко дотук ме кара да мисля, че това е било граничещ с глупостта оптимизъм.
Трето трепване на магическата пръчка, и във въздуха изникнаха прашна бутилка и пет чаши. Бутилката се наклони и напълни с прещедра доза медена на цвят течност всяка от чашите и те се понесоха към присъстващите в стаята.
— Най-пивката медовина на Мадам Розмерта, отлежала е в дъбови бъчви — обясни Дъмбълдор, като вдигна чашата към Хари, който хвана своята и също отпи.
Никога дотогава не беше вкусвал подобно нещо, но му се услади невероятно. Тримата Дърсли се спогледаха уплашено и се опитаха да не обръщат никакво внимание на чашите, което си беше голямо постижение, защото те ги побутваха леко отстрани по главите. Хари не успя да се пребори с подозрението, че Дъмбълдор се забавлява.
— Е, Хари — обърна се директорът към него, — пред нас възникна трудност, за която ние се надяваме да ни помогнеш. Под „ние“ имам предвид Ордена на Феникса. Първо обаче съм длъжен да ти кажа, че преди седмица беше намерено завещанието на Сириус — той е приписал на теб всичко, което притежаваше.
Главата на вуйчо Върнън се извърна, но Хари не го погледна, нито се сети какво друго да каже, освен:
— А, така ли! Добре.
— Като цяло всичко си е ясно — продължи Дъмбълдор. — Към сметката си в „Гринготс“ добавяш значителна сума в злато, наследяваш и цялото имущество на Сириус. Донякъде затруднително в завещанието е…
— Кръстникът му да не е умрял? — попита на висок глас от дивана вуйчо Върнън. Дъмбълдор и Хари се извърнаха и го погледнаха. Сега чашата медовина го почукваше доста настойчиво отстрани по главата, но той се опита да я отпъди. — Умрял ли е? Кръстникът му де…
