Хари Потър и Нечистокръвния принц

наближаваше полунощ.

— Я ми кажи, Хари — подхвана възрастният магьосник. — Белегът… боли ли те изобщо?

Хари несъзнателно вдигна ръка към челото си и разтърка мълниевидния белег.

— Не — отговори той, — и аз това се чудя. Мислех си, че сега, когато Волдемор си възвърна мощта, ще ми пари постоянно.

Вдигна очи към Дъмбълдор и видя по лицето му доволно изражение.

— Аз пък си мислех точно обратното — каза директорът. — Лорд Волдемор най-после е проумял колко опасно е да имаш достъп до мислите и чувствата му. Както личи, сега прилага срещу теб оклумантика.

— Е, аз не се оплаквам — заяви Хари, понеже не му липсваха нито тревожните сънища, нито стряскащите мигове на прозрения в съзнанието на Волдемор.

Завиха и подминаха телефонна кабина и автобусна спирка с навес. Хари отново погледна изкосо Дъмбълдор.

— Професоре!

— Да, Хари!

— Ъъъ… къде точно се намираме?

— Това, Хари, е китното селце Бъдли Бабъртън.

— И какво търсим тук?

— О, да, разбира се, не ти обясних — отвърна Дъмбълдор. — Е, вече не помня колко пъти през последните години ми се е налагало да го казвам, но отново не ни достига един преподавател. Дойдохме тук, за да убедим един мой стар колега да се откаже от пенсията и да се върне в „Хогуортс“.

— А аз как мога да помогна, господин директоре?

— Е, мисля, че все ще има някаква полза и от теб — рече мъгляво възрастният магьосник. — Тук наляво, Хари.

Тръгнаха по стръмна тясна улица между две редици къщи. Всичките прозорци бяха тъмни. И тук се усещаше упоритият странен студ, сковал от две седмици „Привит Драйв“. Хари си спомни за дименторите, хвърли бърз поглед през рамо и за по-сигурно стисна магическата пръчка в джоба си.

— Професоре, а не можеше ли да се магипортираме направо в къщата на стария ви колега?

— Не го направихме, защото щеше да е точно толкова невъзпитано, както да избиеш входната врата — поясни Дъмбълдор. — Добрите обноски изискват да предоставим на събратята си вълшебници възможността да ни откажат гостоприемство. При всички положения повечето от техните къщи са омагьосани и до тях нямат достъп магипортирали се натрапници. Така например в „Хогуортс“…

— … човек не може да се магипортира в никоя от сградите или в парка — побърза да довърши Хари. — Хърмаяни Грейнджър ми го каза.

— И е напълно права. Отново завиваме наляво.

Църковният часовник зад тях удари полунощ. Хари се учуди защо Дъмбълдор не смята за невъзпитано да ходят в такъв късен час у стария му колега, но разговорът тъкмо беше потръгнал и той имаше да задава по-неотложни въпроси.

— Видях в „Пророчески вести“, че Фъдж е бил уволнен…

— Точно така — потвърди Дъмбълдор и зави по стръмна пресечка. — Както, сигурен съм, си видял още, че беше заменен с Руфъс Скримджър, бивш началник на служба „Аврори“.

— Той… как мислите, той добър ли е? — полюбопитства Хари.

— Интересен въпрос! Определено не му липсват способности. И като човек е по-решителен и по- енергичен от Корнелиус.

— Да, но аз ви питах за друго…

— Знам за какво ме питаш. Руфъс е човек на действието, почти през целия си трудов живот се е сражавал с черни магьосници и не подценява Лорд Волдемор.

Хари поизчака, но Дъмбълдор изобщо не отвори дума за разногласията си със Скримджър, споменати в „Пророчески вести“, а момчето го достраша да подпитва, затова смени темата.

— И… видях за Мадам Боунс.

— Да — пророни тихо Дъмбълдор. — Ужасна загуба. Беше велика вещица. Май беше тук… ох!

Той беше посочил с пострадалата си ръка.

— Какво ви се е случило, професоре?

— Сега няма време да ти обяснявам — каза Дъмбълдор. — Но не мога да не призная, че разказът наистина ще е увлекателен.

Усмихна се на Хари и момчето разбра, че не са го срязали и му е разрешено да задава още въпроси.

— Освен това, сър, получих по сова брошура от Министерството на магията за необходимите мерки за сигурност, за да се предпазим от смъртожадни…

— Да, и аз получих — сподели все така усмихнат Дъмбълдор. — Как мислиш, полезна ли е?

— Не бих казал.

— И аз съм на същото мнение. Ето ти например не ме попита кое е любимото ми сладко, за да се увериш, че наистина съм професор Дъмбълдор, а не някой самозванец.

— Вярно… — подхвана Хари, но не бе съвсем сигурен дали това не е мъмрене.

— Занапред да знаеш, Хари, че най-много обичам малиново сладко… макар че ако бях смъртожаден, щях да се постарая да проуча какво сладко обичам, преди да се преструвам на самия себе си.

— Хм… да — каза Хари. — Та в тази брошура се споменаваше за някакви инферии. Какво точно представляват те? От брошурата не става съвсем ясно.

— Това са трупове — спокойно обясни Дъмбълдор. — Мъртви тела, на които някой черен магьосник е направил магия, за да изпълняват волята му. Но инферии не са се появявали доста отдавна, поне откакто Волдемор изгуби мощта си… той самият е избил достатъчно хора и може да си направи цяло войнство от инферии. Пристигнахме, Хари, ето тук…

Наближаваха малка спретната каменна къща с градина. Хари беше прекалено погълнат от ужасната мисъл за инфериите, за да обърне внимание на каквото и било, но когато стигнаха до портичката на градината, Дъмбълдор спря като закован и момчето връхлетя върху него.

— Майко мила!

Хари проследи погледа му по старателно поддържаната пътека отпред и сърцето му се сви. Входната врата беше смъкната от пантите.

Дъмбълдор огледа улицата първо в едната, сетне и в другата посока. Очевидно нямаше никого.

— Извади пръчката и ела с мен, Хари — подкани тихо той.

Отвори портичката и забърза нечуто по пътеката, следван по петите от Хари, после бутна много бавно входната врата, като държеше високо магическата пръчка.

— Лумос!

Върхът на пръчката му лумна и освети тесния коридор. Вратата вляво също беше отворена. Вдигнал високо светналата пръчка, Дъмбълдор влезе във всекидневната, а Хари вървеше плътно зад него.

Пред очите им се разкри гледка на пълно опустошение. В краката им лежеше направен на трески старовремски часовник с кутия и с пукнат циферблат, махалото му бе отхвърчало леко встрани като изпусната сабя. Пианото бе преобърнато на една страна, а клавишите му бяха разпилени по пода. Наоколо проблясваха останки от паднал полилей. Възглавниците се въргаляха изтърбушени, с изскочил от странични прорези пух, всичко бе покрито с парченца стъкло и порцелан като с прах. Дъмбълдор вдигна пръчката още по-високо и тя освети стените, където по тапетите имаше тъмночервени и лепкави пръски. Хари ахна тихо и Дъмбълдор се обърна.

— Грозна гледка, а! — въздъхна той тежко. — Да, тук се е разиграло нещо ужасно.

Предпазливо пристъпи до средата на стаята, като внимателно оглеждаше парчетиите в краката си. Хари го последва, като също се озърташе, сякаш се плашеше от онова, което би могъл да види скрито зад преобърнатото пиано или канапе — там обаче нямаше и следа от труп.

— Може да се е съпротивлявал, професоре, и после са го отвлекли — предположи момчето, като избягваше да си представя колко тежко трябва да е ранен човек, за да остави такива кървави петна до средата на стените.

— Съмнявам се — отвърна тихо Дъмбълдор и надзърна зад огромен фотьойл, който също беше