— Ама тръгвате ли си?
— Всъщност да. Аз не водя изгубени битки.
— Изгубени ли…
Слъгхорн се развълнува. Започна да върти месести палци и да пристъпва от крак на крак, докато гледаше как Дъмбълдор пристяга пътното си наметало, а Хари вдига ципа на якето си.
— Е, съжалявам, Хорас, че не искаш да се върнеш като преподавател — рече Дъмбълдор и вдигна за довиждане ръката, която не беше пострадала. — „Хогуортс“ щеше да се радва да те види отново. Въпреки че сериозно сме затегнали мерките за сигурност, ако решиш, винаги си добре дошъл да ни посетиш.
— Да… ами… много мило… както казах…
— Е, довиждане!
— Довиждане! — пожела и Хари.
Бяха вече на входната врата, когато зад тях екна вик.
— Добре, добре, приемам!
Дъмбълдор се обърна и видя, че Слъгхорн стои запъхтян на вратата на всекидневната.
— Ще се откажеш от заслужената си почивка?
— Да, да — нетърпеливо потвърди Слъгхорн. — Сигурно съм луд, но… да.
— Чудесно! — грейна Дъмбълдор. — В такъв случай, Хорас, ще се видим на първи септември.
— Да, предполагам… да — изсумтя старецът.
Вече вървяха по пътеката в градината, когато гласът му отново ги настигна:
— И да ми вдигнеш заплатата, чу ли, Дъмбълдор!
Директорът се подсмихна. Градинската портичка се затвори след тях и двамата заслизаха от хълма в мрака и кълбящата се мъгла.
— Браво, Хари! — похвали го Дъмбълдор.
— Не съм направил нищо! — изненада се момчето.
— Как да не си! Показа на Хорас колко много ще спечели, ако се върне в „Хогуортс“. Ти хареса ли го?
— Ами…
Хари не беше сигурен дали харесва Слъгхорн. Старчето вероятно си имаше и хубави страни, но му се видя суетно и макар че го уверяваше в обратното, недоумяваше как от една мъгълокръвна може да излезе добра магьосница.
— Хорас — подхвана Дъмбълдор и така освободи момчето от задължението да изрича на глас всичко това — си обича удобствата. Обича и компанията на прочутите, преуспелите и силните. Приятно му е да си мисли, че има някакво влияние над тях. Самият той никога не се е домогвал до престол — предпочита да стои зад кулисите, там има повече място да се разгърне. Навремето в „Хогуортс“ си избираше любимци защото бяха или амбициозни и умни, или обаятелни и способни, и притежаваше смайващото умение да предусеща кой ще се прочуе и ще се издигне в своето поприще. Беше създал нещо като клуб на любимците си, а в центъра на всичко беше самият той: уреждаше запознанства, ковеше полезни връзки между членовете и в замяна винаги извличаше някаква изгода, например безплатна кутия от любимия му захаросан ананас или възможността да вреди някого на работа в Управлението за свръзка с таласъмите.
Изведнъж Хари си представи съвсем ясно огромен издут паяк, който плете мрежа около него, пуска нишка първо тук, после там и доближава още малко до себе си големите сочни мухи.
— Разказвам ти всичко това — продължи Дъмбълдор — не за да те настройвам срещу Хорас… или както вече би трябвало да го наричаме — професор Слъгхорн, а за да си имаш едно наум. Той безспорно ще се опита да те придърпа, Хари. Ти ще бъдеш перлата в колекцията му: Момчето, което оживя… или както те наричат напоследък — Избрания.
При тези думи към Хари припълзя студ, който нямаше нищо общо с мъглата наоколо. Те му напомниха слова, които беше чул преди няколко седмици, чието значение беше ужасно именно за него:
Дъмбълдор стигна до църквата, която бяха подминали на идване, и спря.
— Тук е добре, Хари. А сега се хвани здраво за ръката ми.
Този път Хари знаеше какво да очаква и бе готов за магипортирането, но то пак му се стори неприятно. Когато натискът изчезна и той отново установи, че може да си поеме дъх, стоеше заедно с Дъмбълдор на селски път и гледаше пред себе си кривите очертания на втората най-любима за него сграда на този свят — „Хралупата“. Въпреки уплахата, която току-що го беше сковала, просто бе невъзможно настроението му да не се оправи при тази гледка. Там беше Рон… и госпожа Уизли, която готвеше по-вкусно от когото и да било…
— Ако нямаш нищо против, Хари — рече Дъмбълдор, докато влизаха през портичката, — бих искал на раздяла да разменим няколко думи. На четири очи. Може би ето тук.
Професорът посочи порутената каменна постройка, където семейство Уизли си държаха метлите. Леко озадачен, Хари влезе след него през скърцащата врата в помещението, малко по-голямо от килер. Дъмбълдор запали върха на магическата си пръчка, която лумна като факла, и се усмихна на Хари.
— Надявам се да ми простиш, Хари, че отварям дума за това, но съм доволен и малко горд, че се справяш толкова добре след всичко, което се разигра в министерството. Разреши ми да ти кажа, че според мен Сириус щеше да се гордее с теб.
Хари преглътна, гласът сякаш го беше напуснал. Струваше му се, че няма да издържи да обсъжда смъртта на Сириус. Достатъчно го беше заболяло от подпитването на вуйчо Върнън „Кръстникът му да не е умрял?“ а още по-силна бе болката, когато Слъгхорн нехайно подметна името му.
— Беше жестоко, че вие със Сириус имахте толкова малко време да бъдете заедно — пророни тихо Дъмбълдор. — Безмилостен край на взаимоотношения, които би трябвало да бъдат дълги и щастливи.
Момчето кимна, решително вперило очи в паяка, който се катереше по шапката на Дъмбълдор. Според Хари директорът подозираше и дори може би беше наясно, че преди пристигането на писмото е прекарвал почти цялото време у семейство Дърсли в леглото, отказвал е да се храни и се е взирал невиждащо към замъгления прозорец, запълнен от мразовитата празнота, която му напомняше за дименторите.
— Тежко ми е, като си помисля, че той никога вече няма да ми пише — накрая тихо сподели Хари.
Най-неочаквано очите му запариха и той примига. Почувства се глупаво заради признанието си, но да има някого извън „Хогуортс“, който почти като родител се вълнува от съдбата му, беше едно от най-хубавите неща, които го свързваха с неговия кръстник… а пощенските сови никога вече нямаше да му донесат тази утеха…
— За теб Сириус олицетворяваше много неща, които дотогава ти не познаваше — рече предпазливо Дъмбълдор. — Загубата, разбира се, е смазваща…
— Но докато бях у семейство Дърсли — прекъсна го вече с по-силен глас Хари, — си дадох сметка, че не мога да се затварям в себе си… и да се предавам. Сириус не би искал това да се случва, нали? Пък и животът е твърде кратък… ето Мадам Боунс или Емелин Ванс… Нищо чудно аз да съм следващият, нали? Но ако наистина е така — отсече яростно момчето и сега вече гледаше Дъмбълдор право в сините очи, проблясващи в светлината на магическата пръчка, — ще направя всичко, за да отведа със себе си възможно най-много смъртожадни, а също и Волдемор, стига да успея.
— Каза го като достоен син на майка си и на баща си и като истински кръщелник на Сириус! — възкликна Дъмбълдор и одобрително го потупа по гърба. — Свалям ти шапка… по-точно бих я свалил, ако не се притеснявах, че ще те залея с водопад от паяци. А сега, Хари, по въпрос, който е тясно свързан… доколкото разбрах, през последните две седмици си следил „Пророчески вести“.
— Да — потвърди Хари и сърцето му заби учестено.
— В такъв случай си видял, че има не просто изтичане, а направо порой от сведения за перипетиите ти в Залата с пророчествата.
— Да — потвърди отново момчето. — И сега всички знаят, че аз съм онзи, който…
— Не, не знаят — прекъсна го възрастният вълшебник. — На този свят има само двама души, които знаят изцяло съдържанието на пророчеството за теб и Лорд Волдемор, и в момента и двамата стоят в тази смрадлива, гъмжаща от паяци барака за метли. Мнозина обаче наистина са се досетили, че Волдемор е изпратил своите смъртожадни да откраднат пророчеството и че то засяга теб. Смятам, ще бъда прав, ако
