кажа, че не си споделял с никого, че знаеш какво гласи пророчеството.
— Не, не съм — потвърди Хари.
— Мъдро решение, общо взето — одобри Дъмбълдор. — Макар че според мен би трябвало да го разкриеш пред приятелите си господин Роналд Уизли и госпожица Хърмаяни Грейнджър. Точно така — продължи той, когато Хари го погледна изумен, — смятам, че е редно те да знаят. Правиш им мечешка услуга, като не им доверяваш нещо толкова важно за тях.
— Не исках да…
— Не си искал да ги тревожиш и плашиш ли? — довърши вместо него магьосникът, като го огледа хубаво над очилата си с форма на полумесеци. — Или пък да споделиш, че самият ти си разтревожен и уплашен? Имаш нужда от приятелите си, Хари. Както отбеляза съвсем основателно, Сириус не би искал да се затваряш в себе си.
Хари не каза нищо, но Дъмбълдор изглежда и не очакваше отговор. Той продължи:
— По един друг, също свързан въпрос — искам тази година да вземаш индивидуални уроци при мен.
— Индивидуални… при вас ли? — изненада се Хари, след като се отърси от мрачното мълчание.
— Да. Мисля, че е време да се включа по-дейно в обучението ти.
— Какво ще ми преподавате, сър?
— О, малко от това, малко от онова — отговори нехайно Дъмбълдор.
Хари зачака с надежда, но магьосникът не добави нищо повече, затова момчето зададе друг въпрос, който напоследък го притесняваше.
— Щом ще вземам уроци при вас, нали няма да се налага да ходя и на оклумантика при Снейп?
— При професор Снейп, Хари… Не, няма.
— Прекрасно — рече с облекчение момчето, — защото те бяха…
Хари млъкна — внимаваше да не каже какво всъщност мисли.
— Според мен в този случай би била уместна думата „провал“ — кимна Дъмбълдор.
Хари се засмя.
— Е, това означава, че от тук нататък няма да виждам често професор Снейп, защото той няма да ми разреши да запиша „Отвари“, ако на СОВА не съм получил „Изключителен“.
— Совите се броят наесен — напомни сериозно директорът. — Сега, като се замисля, броенето всъщност би трябвало да настъпи малко по-късно днес. И още две неща, Хари, преди да се разделим. Първо, от този миг нататък искам постоянно да носиш със себе си мантията невидимка. Дори вътре в „Хогуортс“. За всеки случай, нали разбираш?
Хари кимна.
— И накрая, докато си в „Хралупата“, тя ще бъде охранявана с най-строгите мерки за сигурност, каквито може да вземе Министерството на магията. Тези мерки причиняват на Артър и Моли известни неудобства… например цялата им поща се проверява в министерството преди да им бъде предадена. Те нямат нищо против, защото за тях най-важна е твоята безопасност. Но ще им се отплатиш зле, ако по време на престоя си при тях хукнеш да си трошиш главата.
— Разбирам — побърза да каже Хари.
— Е, чудесно — рече Дъмбълдор, бутна вратата на бараката, отвори я и излезе на двора. — Виждам, че в кухнята свети. Нека не лишаваме повече Моли от възможността да се вайка колко си слабичък.
ГЛАВА ПЕТА
ИЗЛИШЪЦИ ОТ ФЛЕГМА
Хари и Дъмбълдор приближиха до задния вход на „Хралупата“, заобиколен от обичайните нахвърляни високи стари ботуши и ръждиви котли, и Хари чу как сънените пилета писукат под навеса в далечината. Дъмбълдор почука три пъти и зад прозореца на кухнята настъпи внезапно раздвижване.
— Кой е? — попита някой тревожно, беше гласът на госпожа Уизли. — Представи се!
— Аз съм, Дъмбълдор, водя Хари.
Вратата се отвори на мига и пред тях застана госпожа Уизли — нисичка, възпълна, облечена в стар зелен пеньоар.
— Хари, миличък! Ох, Албус, стреснахте ме, нали казахте да ви чакаме най-рано сутринта.
— Извадихме късмет — обясни Дъмбълдор и побутна Хари да влиза. — Слъгхорн се оказа по-сговорчив, отколкото предполагах. Заслугата, разбира се, е на Хари. О, Нимфадора, здравей!
Хари се огледа и видя, че въпреки късния час госпожа Уизли не е сама. На масата седеше млада магьосница с бледо сърцевидно лице и коса с миши цвят, която стискаше между дланите си голяма чаша.
— Добър вечер, професоре — поздрави тя. — Здравей, Хари.
— Здрасти, Тонкс.
На Хари му се стори, че тя изглежда много уморена, дори болна, в усмивката й имаше нещо измъчено. Без обичайния бонбоненорозов оттенък на косата Тонкс със сигурност не беше толкова цветна.
— Е, аз да си вървя — побърза да каже тя, изправи се и се заметна с мантията. — Благодаря ти, Моли, за чая и съчувствието.
— Много те моля, не си тръгвай заради мен — любезно рече Дъмбълдор. — Не мога да остана, имам да обсъждам с Руфъс Скримджър спешни въпроси.
— Не, не, трябва да тръгвам — настоя Тонкс, без да поглежда Дъмбълдор в очите. — Лека нощ!
— Защо, миличка, не дойдеш в края на седмицата на вечеря, Ремус и Лудоокия също ще наминат…
— Не, Моли, недей… все пак ти благодаря… лека нощ на всички.
Тонкс мина забързано покрай Дъмбълдор и Хари и излезе на двора, после на няколко крачки от вратата се завъртя на място и изчезна сякаш вдън земя. Хари забеляза, че госпожа Уизли изглежда притеснена.
— Е, Хари, ще се видим в „Хогуортс“ — рече Дъмбълдор. — Пази се. Моли, винаги на твоите услуги.
Поклони се леко на госпожа Уизли и последва Тонкс, като изчезна точно на същото място. Госпожа Уизли затвори вратата към безлюдния двор, хвана Хари за раменете и го обърна, така че да го разгледа добре, от глава до пети, в светлината на лампата върху масата.
— Същата работа като Рон! — въздъхна тя. — И двамата изглеждате сякаш някой ви е направил разтягаща магия. Готова съм да се обзаложа, че от последния път, когато купувах на Рон училищни мантии, той е дръпнал най-малко половин педя на височина. Гладен ли си, Хари?
— Да — отговори той, внезапно усетил, че го мъчи страхотен глад.
— Седни, миличък, ей сега ще ти приготвя нещо.
Хари се разположи на стола и върху коленете му тутакси скочи червеникавожълт пухкав котарак с плоска муцуна, който се намести с мъркане.
— Значи и Хърмаяни е тук? — попита щастлив Хари, докато чешеше Крукшанкс между ушите.
— О, да, завчера пристигна — потвърди госпожа Уизли и почука с магическата пръчка по голяма желязна тенджера, която скочи със силно дрънчене върху печката и тутакси закъкри. — Всички са по леглата, разбира се, смятахме, че ще дойдеш чак след няколко часа. Готово…
Тя пак почука с пръчката по тенджерата, която се извиси във въздуха, понесе се към Хари и се наклони, а госпожа Уизли точно навреме приплъзна под нея една купичка, така че да я напълни с гъста лучена супа, над която се виеше пара.
— Хляб, миличък?
— Да, благодаря, госпожо Уизли.
Жената замахна с пръчката над рамото си и към масата плавно политнаха самун хляб и нож. След като хлябът се наряза самичък на филии, а тенджерата със супата се приземи обратно на печката, госпожа Уизли седна срещу Хари.
— Значи сте убедили Хорас Слъгхорн да се върне в училището?
Хари кимна — устата му беше пълна със супа и той не можеше да говори.
— Преподавал ни е на нас с Артър — обясни госпожа Уизли. — Бил е в „Хогуортс“ цяла вечност, постъпил е там горе-долу по същото време като Дъмбълдор. Хареса ли ти?
Сега устата на Хари беше пълна с хляб, затова той само сви рамене и кимна напосоки.
— Знам какво имаш предвид — отбеляза госпожа Уизли и също кимна мъдро. — Е, стига да поиска,
