усети нещо твърдо. Бръкна вътре, извади лепкаво бонбонче на мораво-оранжеви ивици и веднага позна „Блъв-блъв“. Подсмихна се, завъртя се на другата страна и мигновено заспа.
След броени секунди — или поне така му се стори, — се събуди от нещо като топовен гърмеж и вратата внезапно се отвори. Хари рязко седна в леглото и чу как някой дръпва със замах пердетата. Ослепителната слънчева светлина сякаш го прободе с все сила и в двете очи. Той ги затули с дланта на едната ръка, а с другата безпомощно затърси очилата си.
— Какво става?
— Не знаехме, че вече си тук! — подвикна висок развълнуван глас и някой силно шляпна Хари по темето.
— Не го удряй, Рон — укорно изрече момичешки глас.
Ръката на Хари напипа очилата и той си ги сложи, макар че светлината беше много ярка и пак не видя нищо. За миг над него се надвеси дълга трепкаща сянка, Хари примигна и най-после съгледа Рон Уизли, който беше грейнал в усмивка.
— Добре ли си?
— Не помня някога да съм бил по-добре — отвърна Хари, като разтърка темето си и се свлече отново върху възглавницата. — А ти?
— Не мога да се оплача — каза Рон, като притегли един от кашоните и се разположи върху него. — Кога пристигна? Мама току-що ни каза.
— Към един след полунощ.
— Мъгълите как са? Добре ли се държаха с теб?
— Както обикновено — поясни Хари точно когато Хърмаяни приседна в края на леглото. — Почти не разговаряха с мен, но аз така и предпочитам. Как си, Хърмаяни?
— О, добре съм си — отговори тя и го загледа изпитателно, сякаш той се разболяваше от нещо.
Хари се досещаше какво мисли и понеже не му се говореше за смъртта на Сириус и за други тягостни неща, каза:
— Колко е часът? Да не съм изпуснал закуската?
— Не се притеснявай, мама ще ти я донесе на поднос — твърди, че изглеждаш недохранен — завъртя очи Рон. — Е, разправяй какво става.
— Нищо интересно, нали бях при леля и вуйчо.
— А, не увъртай! — каза Рон. — Ходил си някъде с Дъмбълдор.
— Не беше особено вълнуващо. Той настоя да му помогна да убеди един бивш пенсиониран преподавател да се върне в училището. Казва се Хорас Слъгхорн.
— Това ли било! — остана разочарован Рон. — А ние си мислехме…
Хърмаяни го стрелна с предупредителен поглед и той светкавично смени темата.
— Мислехме си, че е нещо такова.
— Така ли? — развеселено възкликна Хари.
— Ами да… Ъмбридж нали напусна, значи ни трябва нов преподавател по защита срещу Черните изкуства. Е, що за човек е?
— Прилича малко на морж, навремето е бил ръководител на „Слидерин“ — уточни Хари. — Какво има, Хърмаяни?
Тя го гледаше така, сякаш очакваше всеки момент да се появят някакви странни симптоми. Побърза да си лепне върху лицето неубедителна усмивка.
— А, нищо! И как ти се видя тоя Слъгхорн, добър преподавател ли е?
— Не знам — каза Хари. — Но е невъзможно да е по-гаден от Ъмбридж, нали?
— Познавам един човек, който е по-гаден и от нея — каза някой от вратата. В стаята с ленива походка влезе по-малката сестра на Рон, която изглеждаше раздразнена. — Здрасти, Хари!
— Какво те прихваща? — попита брат й.
— Тая ще ме побърка! — рече Джини и се тръсна върху леглото на Хари.
— Какво е направила пак? — съчувствено попита Хърмаяни.
— Дразни ме с начина, по който ми говори… сякаш съм на три години.
— Знам, знам — съгласи се Хърмаяни със снишен глас. — Ужасно надута е.
Хари се учуди, че Хърмаяни говори така за госпожа Уизли — не можеше да вини Рон, задето й се сопна ядно:
— Вие двете няма ли да я оставите на мира поне за пет секунди?
— Да де, да, защитавай я — изсъска Джини. — Всички знаем, че се прехласваш по нея.
Подобни думи за майката на Рон се видяха доста странни на Хари — той вече усещаше, че е пропуснал нещо, затова попита:
— За кого…
Но още преди да е довършил въпроса получи отговор. Вратата на стаята за пореден път се отвори рязко и Хари инстинктивно дръпна завивките чак до брадичката си толкова силно, че Хърмаяни и Джини паднаха от леглото на пода.
На прага стоеше млада жена, жена с такава отнемаща дъха красота, че стаята сякаш стана странно безвъздушна. Беше висока, снажна, с дълга руса коса и сякаш излъчваше едва доловимо сребристо сияние. Сякаш за да е пълна тази картина на съвършенството, жената носеше отрупан с какво ли не поднос за закуска.
— Арри! — възкликна тя гърлено. — Не съм те виждала от толкова врреме!
Понесе се от вратата към леглото, а зад нея изникна госпожа Уизли, която заподскача с доста сърдит вид подире й.
— Нямаше нужда да качваш подноса, тъкмо се канех аз да го направя!
— Не се прритеснявай — отвърна Фльор и остави подноса върху коленете на Хари, после се наведе и го целуна по двете бузи, а на него му се стори, че кожата му запламтя там, където го докоснаха устните й. — Мечтаех си да те видя. Помниш ли сестрра ми Габрриел? Само за едно си говори — за Арри Потърр. Ще се ррадва много да те види отново.
— О… и тя ли е тук? — изграчи Хари.
— Не, не, малко глупаче — каза през кънтящ смях Фльор, — говорех ти за лятото догодина, когато ние… Но ти не знаеш?
Големите й сини очи се разшириха и тя погледна с укор госпожа Уизли, която започна да се оправдава:
— Нямаше кога да му съобщим.
Фльор отново се извърна към Хари, като тръсна сребристия водопад на косата си така, че тя шибна госпожа Уизли през лицето.
— Ние с Бил смятаме да се оженим.
— О! — възкликна смутен Хари. Нямаше как да не забележи, че госпожа Уизли, Хърмаяни и Джини решително избягват да се поглеждат. — Ъъъ… честито…
Тя се надвеси над него и отново го целуна.
— В момента Бил е стррашно зает, има много рработа, а аз ходя за по няколко часа в „Грринготс“ да си упражнявам английския. Затова ме доведе тук за няколко дни, да се поопознаем със семейството му. Много се заррадвах, когато научих, че ще дойдеш и ти… тук човек няма с какво да се занимава, освен ако не обича да готви и да гледа пилета! Е, Арри, прриятна закуска!
При тези думи тя се обърна грациозно и сякаш излетя от стаята, като затвори тихо вратата след себе си.
Госпожа Уизли издаде звук, който прозвуча като „тцъ-тцъ-тцъ“.
— Мама я мрази — поясни тихо Джини.
— Няма такова нещо! — сърдито изшушука госпожа Уизли. — Просто смятам, че избързват с този годеж, нищо повече!
— Познават се от година — напомни Рон, който изглеждаше странно зашеметен и не сваляше очи от затворената врата.
— Е, не е много! Знам, разбира се, защо се получава така. Откакто Вие-знаете-кой се завърна, всички живеят в несигурност, мислят, че утре може и да са мъртви, затова избързват с решения, които при
