— Не съм им дал тази възможност. От една година постоянно се местя. Не се заседавам повече от седмица на едно място. Движа се от една мъгълска къща на друга — собствениците на тази тук са на курорт на Канарските острови. Тук много ми харесва, жалко че ще се наложи да се изнеса. Съвсем просто е, стига да знаеш как: правиш най-обикновена смразяваща магия на смешните им аларми, които те слагат вместо опасноскопи, и внимаваш съседите да не забележат, докато вкарваш пианото.
— Хитро — одобри Дъмбълдор. — Но ми звучи твърде уморително за сломен дядка, който мечтае за спокоен живот. В случай че решиш да се върнеш в „Хогуортс“…
— Ако сега ще седнеш да ми твърдиш, Албус, че в това зловредно училище ще живея по-спокойно, хич не си прави труда! Може и да се укривам, но след напускането на Долорес Ъмбридж и до мен достигнаха някои странни слухове. Ако така се отнасяш с преподавателите сега…
— Професор Ъмбридж тръгна да се заяжда с нашето стадо кентаври — обясни Дъмбълдор. — Според мен, Хорас, ти никога не би отишъл да се разхождаш из Гората и да наричаш цяла орда разярени кентаври „мръсни мелези“.
— Това ли е направила? — завайка се Слъгхорн. — Глупава жена. Никога не ми е била симпатична.
Хари се засмя злорадо и двамата магьосници се извърнаха към него.
— Извинявайте — побърза да каже момчето. — Просто… просто и на мен не ми беше симпатична.
Съвсем неочаквано Дъмбълдор се изправи.
— Ама тръгвате ли си? — възкликна тутакси Слъгхорн, изглеждаше обнадежден.
— Не, но се питах дали мога да използвам тоалетната — отговори Дъмбълдор.
— О! — рече явно разочарован домакинът. — Втората врата вляво по коридора.
Дъмбълдор прекоси стаята. Вратата се затвори след него и в стаята настана тишина. След малко Слъгхорн стана, но изглежда не знаеше какво да прави със себе си. Крадешком стрелна с очи Хари, после отиде при огъня и застана с гръб, за да се стопли.
— Не си мисли, че не знам защо те е довел — подхвана изненадващо магьосникът.
Хари само го погледна. Воднистите очи на Слъгхорн се плъзнаха по белега му, но този път огледаха цялото лице.
— Много приличаш на баща си.
— Да, казвали са ми — отговори момчето.
— Освен в очите. Имаш…
— Очите на майка ми, да.
Беше го чувал толкова пъти, че вече му ставаше малко досадно.
— Хм. Ами да. Ако си учител, не е хубаво да имаш любимци, но нея наистина си я обичах. Майка ти де — поясни Слъгхорн в отговор на озадачения поглед на момчето. — Лили Евънс. Беше от най-будните, на които някога съм преподавал. Жизнена такава… Много мила. Все й повтарях, че е трябвало да я разпределят в моя дом. Случваше се и да ми отговаря доста дръзко.
— Вие от кой дом бяхте?
— Бях отговорник на „Слидерин“ — отвърна магьосникът. — О, само не се настройвай срещу мен, чу ли — побърза да добави, след като забеляза изражението на Хари и му се закани с месест пръст. — Ти сигурно си в „Грифиндор“, като нея. Да, предава се от поколение на поколение. Но не винаги. Чувал ли си някога за Сириус Блек? Няма начин да не си чувал, от две години вестниците все пишат за него… умря преди няколко седмици…
Сякаш невидима ръка се впи във вътрешностите на Хари и ги стисна с все сила.
— Та като ученици двамата с баща ти бяха големи приятели. Целият род на Сириус е учил в моя дом, той обаче попадна в „Грифиндор“! Жалко… беше талантливо момче. После при мен дойде брат му Регулус, но ми се искаше да ги имам в комплект.
Говореше като запален колекционер, който на търг се е разминал с нещо, защото друг е дал повече. После явно се отдаде на спомени, вторачен в стената отсреща, и запристъпва разсеяно на едно място, така че огънят да топли гърба му равномерно.
— Майка ти, разбира се, беше мъгълокръвна. Когато разбрах, направо не можех да повярвам. Все си мислех, че е чистокръвна, толкова добра беше.
— Една от най-близките ми приятелки е мъгълокръвна — заяви Хари, — а е най-добрата в курса.
— Странно, но и това понякога се случва — отсъди Слъгхорн.
— Какво му е странното? — рече Хари хладно.
Слъгхорн го погледна изненадан.
— Само да не си помислиш, че страдам от предразсъдъци! — възкликна той. — Няма такова нещо! Нали току-що казах, че майка ти беше една от най-любимите от всичките ми ученици! Или да вземем Дърк Кресуел от курса след нея — сега е шеф на Управлението за свръзка с таласъмите, разбира се, — друг мъгълокръвен, много талантлив ученик, и досега ми съобщава какво ново-старо в „Гринготс“. — Слъгхорн взе да се надига на пръсти със самодоволна усмивка и засочи към множеството лъскави рамки със снимки върху шкафа, населени с мънички мърдащи човечета. — Всичките са на мои бивши ученици, всичките са с посвещение. Сигурно забелязваш Барнабас Къф, редактор в „Пророчески вести“, винаги държи да чуе какво мисля за последните новини. И Амброзиус Флюм от „Меденото царство“ — кошница сладкиши и пасти за всеки рожден ден само защото съм го представил на Цицерон Харкис и той го е назначил на първата му работа. А отзад, ако поизвиеш врат, ще видиш Гуеног Джоунс, капитанката на „Холихедските харпии“, разбира се… всички се учудват, че съм на „ти“ с харпиите и винаги мога да осигуря безплатни билети!
Тази мисъл изглежда го развесели невероятно.
— И всички тези хора знаят къде да ви намерят и да ви пращат разни неща? — попита Хари.
Той недоумяваше как така смъртожадните не са надушили къде е Слъгхорн, при положение че всички тези кошници с вкуснотии, билети за куидични мачове и посетители, изгарящи от нетърпение да чуят съвета и мнението му, го откриват с лекота.
Усмивката се смъкна от лицето на Слъгхорн точно толкова бързо, както и кръвта по стените.
— Разбира се, че не знаят — отсече той и погледна момчето отвисоко. — От една година съм неоткриваем за всички.
На Хари му се стори, че тези думи стреснаха самия Слъгхорн — за миг той изглеждаше доста разтревожен. После сви рамене.
— И все пак… в такива времена благоразумният магьосник гледа да се сниши. Лесно му е на Дъмбълдор да си говори, но да приема да преподавам в „Хогуортс“ е все едно да заявя на всеослушание, че съм се обвързал с Ордена на Феникса! Наистина съм сигурен, че всички там са достойни за възхищение, смели са и така нататък, но лично аз не си представям каква е смъртността…
— Не е задължително да влизате в Ордена, за да преподавате в „Хогуортс“ — прекъсна го Хари, като не успя да прикрие присмеха в гласа си: трудно би изпитал състрадание към Слъгхорн с неговия сладък живот при мисълта как Сириус се е свивал в пещерата и се е хранел с плъхове. — Повечето учители не членуват в Ордена, а още не е убит никой… освен Куиръл, разбира се, но той си го изпроси, щом се е хванал да работи за Волдемор.
Хари беше сигурен, че Слъгхорн е от магьосниците, които не понасят да се изрича името на Волдемор, и не се излъга — старецът потрепери и кресна недоволно, момчето обаче не му обърна внимание.
— Според мен, докато Дъмбълдор е директор, преподавателите са в по-голяма безопасност от почти всички останали. Все пак се смята, че Волдемор има страх само от него, нали? — продължи Хари.
Слъгхорн се втренчи за миг-два някъде пред себе си, изглежда обмисляше последните думи.
— Всъщност да, вярно е, че никой не е виждал Онзи-който-не-бива-да-се-назовава в пряк двубой с Дъмбълдор — промърмори той нацупено. — И вероятно може да се каже, че щом не съм се присъединил към смъртожадните, Онзи-който-не-бива-да-се-назовава едва ли ме смята за свой приятел… и в такъв случай май наистина ще бъда в по-голяма безопасност, ако съм малко по-близо до Албус… не мога да крия, че смъртта на Амилия Боунс ме разтърси… щом тя при всичките й връзки и закрилници в министерството…
Дъмбълдор се върна в стаята и Слъгхорн подскочи, сякаш беше забравил, че и той е в къщата.
— О, ето те и теб, Албус! — възкликна старецът. — Доста се забави. Разстроен стомах ли?
— Не, просто се зачетох в мъгълските списания — обясни Дъмбълдор. — Увличам се по плетки. Е, Хари, достатъчно дълго злоупотребихме с гостоприемството на Хорас, мисля, че е време да тръгваме.
Хари нямаше нищо против да се подчини и скочи на крака. Слъгхорн изглеждаше стъписан.
