— Не, искам да дойда и аз, искам да видя магазинчето на Фред и Джордж! — побърза да възрази Рон.
— В такъв случай, млади момко, мисли какво говориш, докато не съм решила, че си прекалено незрял да идваш с нас! — отвърна ядосано госпожа Уизли, а после грабна часовника, върху който всички стрелки още сочеха
Рон погледна Хари с недоумение, а майка му вдигна коша с прането и закрепения отгоре часовник и излезе с гръм и трясък от стаята.
— Леле… човек вече не може и да се шегува…
Но през следващите няколко дни Рон внимаваше да не остроумничи за Волдемор. Съботата дойде, без госпожа Уизли да има повод да избухва, макар че по време на закуската изглеждаше много напрегната. Бил, който щеше да си остане у дома заедно с Фльор (за огромна радост на Хърмаяни и Джини), подаде на Хари през масата кесийка, пълна с пари.
— А моята къде е? — възропта веднага Рон и се ококори.
— Тези пари са си на Хари, глупчо такъв — отвърна Бил. — Изтеглих ги, Хари, от твоя трезор, защото сега хората се редят по пет часа, за да си взимат златото — таласъмите много са затегнали мерките за сигурност. Преди два дни Арки Филпот не успя да вземе нищо, проверяват му сметката за произход на средствата… Повярвай, така наистина е по-лесно.
— Благодаря ти, Бил! — рече Хари и прибра златото в джоба си.
— Мнного е гррижовен! — измърка с възхита Фльор и помилва Бил по носа.
Зад гърба й Джини се престори, че ще повърне юфката. Хари насмалко да прихне и се задави, а Рон го удари по гърба.
Денят беше облачен и навъсен. Когато излязоха от къщата и пристегнаха мантиите, в предния двор ги чакаше служебен автомобил на Министерството на магията, с който се бяха возили веднъж.
— Хубаво е, че татко пак може да ни уреди кола — отбеляза Рон доволен и се протегна на воля, когато автомобилът меко потегли от „Хралупата“, а Бил и Фльор им помахаха от прозореца на кухнята.
Всички — Рон, Хари, Хърмаяни и Джини — се бяха разположили удобно на широката задна седалка.
— Недей да свикваш, отпуснаха колата само заради Хари — предупреди през рамо господин Уизли. Двамата с госпожа Уизли бяха отпред при шофьора на министерството. Предната седалка услужливо се беше разтегнала и се бе превърнала в нещо като двойно канапе. — Той е от хората, за които се вземат изключителни мерки за сигурност. А в „Продънения котел“ охраната ни ще бъде подсилена.
Хари не каза нищо — не си представяше как ще пазарува, заобиколен от цял батальон аврори. Беше напъхал в раницата мантията невидимка и смяташе, че щом Дъмбълдор му разрешава да я слага, и министерството не би трябвало да има нищо против, но всъщност се замисли, че не е много сигурен дали в министерството изобщо знаят за неговата мантия.
— Е, пристигнахме — оповести изненадващо скоро шофьорът, който се обаждаше за пръв път, после при Чаринг Крос Роуд намали скоростта и спря пред „Продънения котел“. — Наредено ми е да ви изчакам. Имате ли представа колко ще се бавите?
— Около два часа, предполагам — отговори господин Уизли. — Браво, тук е!
Хари също като него надникна през прозореца — сърцето му трепна. Пред кръчмата ги чакаха не аврори, а огромната чернобрада грамада Рубиъс Хагрид, пазителят на дивеча в „Хогуортс“, който беше облечен в дълго палто от боброви кожи и грейна още щом зърна лицето на Хари — изобщо не обръщаше внимание на стреснатите погледи, с които го стрелкаха минаващите мъгъли.
— Хари! — ревна Хагрид и щом момчето слезе от автомобила, го сграбчи в обятията си така, че щеше да му изпотроши костите. — Бъкбийк… Уидъруингс де… ще го видиш, Хари, страшно се радва, че пак е на свобода и на чист въздух…
— Чудесно — усмихна се и Хари, докато разтриваше ребрата си. — Не очаквахме, че „подсилената охрана“ си ти!
— Знам, знам… точно като в доброто старо време, нали? От министерството напираха да ти пратят цяла тумба аврори, ама Дъмбълдор каза, че и аз мога да се справя — похвали се гордо Хагрид, като се изпъчи и пъхна палци в джобовете си. — Ами да тръгваме… първо вие, Моли, Артър…
Откакто помнеше „Продънения котел“, Хари за пръв път го виждаше съвсем пуст. От старите си познайници видя само Том, беззъбия съсухрен гостилничар. Когато влязоха, той ги погледна обнадежден, но още преди да проговори, Хагрид заяви важно-важно:
— Днес само минавам, Том, разбираш, нали? По дела на „Хогуортс“.
Том кимна мрачно и отново се зае да бърше чашите, а новодошлите минаха през пивницата и излязоха в мразовития малък заден двор, където стояха кофите за боклук. Хагрид вдигна розовия си чадър и почука по една от тухлите върху стената, която се отвори на мига и образува свод към криволичеща калдъръмена улица. Те излязоха на нея и спряха да се огледат.
„Диагон-али“ сякаш не беше същата. Пъстрите бляскави витрини с книги със заклинания, със съставки за отвари и котли не се виждаха, скрити зад големи мрачни морави плакати, които Министерството на магията беше накачило навсякъде. На повечето с едър шрифт бяха изписани съвети за безопасност от брошурите, които министерството беше разпратило през лятото, по други обаче мърдаха черно-бели снимки на смъртожадни, за които се знаеше, че са на свобода. От най-близката аптека злобно се хилеше Белатрикс Лестранж. Някои витрини, включително на сладоледената къща на Флориан Фортескю, бяха заковани с дъски. Междувременно по улицата се бяха появили доста окаяни на вид сергии. Най-близката, която беше опъната пред „Флориш и Блотс“ под мръсен навес на ивици, беше с мукавена табела с надпис:
Дребен опърпан магьосник размахваше пред минувачите дрънчащи верижки с различни символи по тях.
— Една за малкото ви момиченце, уважаема госпожо? — провикна се той към госпожа Уизли и се ухили на Джини. — За да пази хубавото му вратле!
— Само да бях на работа… — рече господин Уизли и гневно изгледа продавача на амулети.
— Да, но сега недей да арестуваш никого, скъпи, бързаме — предупреди госпожа Уизли и притеснено погледна списъка. — Според мен първо не е зле да отидем при Мадам Молкин, на Хърмаяни й трябва нов комплект официални мантии, а на Рон му се виждат глезените под училищните мантии. Сигурно и ти, Хари, ще си купиш нови, доста си пораснал… Хайде, тръгвайте…
— Няма смисъл, Моли, да ходим всички в магазина на Мадам Молкин — спря я мъжът й. — Нека те тримата отидат заедно с Хагрид, а ние с теб ще отскочим до „Флориш и Блотс“ да купим учебниците.
— Знам ли — завайка се разтревожена госпожа Уизли, явно бързаше да приключи с покупките, но и не искаше да се делят. — Ти какво мислиш, Хагрид?
— Не бой се, Моли, щом са с мен, ’сичко ще е наред — взе да я успокоява той и махна с длан колкото капак на боклукчийска кофа.
Госпожа Уизли очевидно не беше докрай убедена, но склони да се разделят и забърза заедно с мъжа си и с Джини към „Флориш и Блотс“ а Хари, Рон, Хърмаяни и Хагрид се отправиха към магазина на Мадам Молкин.
Хари забеляза, че мнозина от хората, които ги подминават, също изглеждат притеснени и разтревожени като госпожа Уизли и никой не спира да побъбри — купувачите се придвижваха на плътни групи и бързаха да си свършат работата. Явно никой не беше дошъл да пазарува сам.
— Вътре ще ни стане тясно, ако се наблъскаме ’сички — каза Хагрид, след като спря пред магазина на Мадам Молкин и се наведе да надзърне през витрината. — Аз ще стоя на пост отвънка, чухте ли?
Така Хари, Рон и Хърмаяни влязоха заедно в малкото магазинче. Отпърво им се стори, че вътре няма никой, но веднага щом вратата се затвори след тях, чуха познат глас, който идваше иззад стойката с официални мантии на зелени и сини звездички.
