минута.
И наистина заминаването им на другата сутрин премина по-гладко от обикновено. Когато автомобилите на министерството спряха плавно пред „Хралупата“, всички вече ги чакаха с приготвен багаж, с котарака на Хърмаяни Крукшанкс, затворен в пътния кош, и с Хедуиг, Пигуиджин, совата на Рон, и Арнолд — новия пухкавел мъник на Джини, — прибрани по кафезите.
— Au revoir7, ’Арри — пожела гърлено Фльор и го целуна на тръгване.
Рон също се устреми обнадежден към нея, но Джини му подложи крак, той падна и се просна в прахта в нозете на Фльор. Вбесен, почервенял до мораво и целият прашен, той забърза към автомобила, без дори да каже „довиждане“.
На гара Кингс Крос ги чакаше не веселият Хагрид, а двама свъсени брадати аврори в черни мъгълски костюми, които, още щом автомобилите спряха, се завтекоха към групичката, застанаха от двете й страни и без да казват и дума, я подкараха към гарата.
— Бързо, бързо през бариерата — заподканя госпожа Уизли, която бе доста стресната от тази сурова опитност. — Нека Хари мине пръв заедно с…
Тя погледна изчаквателно към единия аврор, който кимна отсечено, сграбчи Хари над лакътя и се опита да го поведе към бариерата между девети и десети перон.
— Мога да ходя, благодаря — подразни се момчето и изтръгна ръката си от хватката на аврора.
Без да обръща внимание на мълчаливия си спътник, затика количката с багажа право към плътната бариера и след миг се озова на перон Девет и три четвърти, където яркочервеният локомотив на експрес „Хогуортс“ вече бълваше пара над гъмжилото.
След няколко секунди при него вече бяха и Хърмаяни, и семейство Уизли. Без да изчаква свъсения аврор, за да се допита до него, Хари махна на Рон и Хърмаяни да минат тримата по перона и да потърсят празно купе.
— Не можем, Хари — погледна го Хърмаяни извинително. — Ние с Рон първо трябва да се отбием във вагона на префектите и да подежурим малко из коридорите.
— А, да, забравих!
— Хайде, всички, качвайте се, влакът потегля само след няколко минути — заподканя госпожа Уизли, след като си погледна часовника. — Е, Рон, успешен срок…
— Господин Уизли, може ли набързо да ви кажа нещо? — попита Хари, който току-що импулсивно беше взел това решение.
— Ама разбира се! — възкликна мъжът, който се поизненада, но се отдръпна заедно с Хари, за да не ги чуват останалите.
Хари беше мислил дълго и бе стигнал до заключението, че ако изобщо ще казва на някого, това трябва да е господин Уизли — първо, защото той работеше в министерството и имаше най-голяма възможност да проучи нещата, и второ, защото според него почти не съществуваше опасност господин Уизли да се ядоса и да избухне.
Докато двамата се отдалечаваха, Хари забеляза, че госпожа Уизли и свъсеният аврор им хвърлят подозрителни погледи.
— Когато бяхме на „Диагон-али“… — подхвана Хари, но господин Уизли го спря с гримаса.
— Дали сега ще науча къде изчезнахте тримата с Рон и Хърмаяни, когато трябваше да бъдете в задната стаичка в магазина на Фред и Джордж?
— Ама вие откъде…
— Много те моля, Хари! Разговаряш с човека, който е отгледал Фред и Джордж…
— Ъъъ… да, добре де, не бяхме в задната стаичка.
— Да чуем тогава най-лошото.
— Проследихме Драко Малфой. С мантията невидимка.
— Имахте ли причина да го правите, или беше просто някаква приумица?
— Реших, че Малфой е намислил нещо — обясни Хари, без да обръща внимание на изражението на господин Уизли, нещо средно между отчаяние и развеселеност. — Беше се изплъзнал на майка си и исках да разбера защо.
— Не се и съмнявам — отсъди примирен господин Уизли. — Е, разбра ли?
— Той отиде в „Боргин и Бъркс“ — продължи Хари — и започна да нагрубява собственика, Боргин, и да го притиска да му поправи нещо. Освен това каза, че искал да му запази нещо. От думите му излезе, че е същото като онова, което трябва да се поправи. Сякаш са чифт. И… — Хари си пое въздух. — Има и друго. Видяхме как Малфой подскача едва ли не до небето, когато Мадам Молкин посегна да го докосне по лявата ръка. Според мен е белязан с Черния знак. Мисля, че е станал смъртожаден на мястото на баща си.
Господин Уизли изглеждаше стъписан. След малко каза:
— Съмнявам се, Хари, че Ти-знаеш-кой ще разреши на едно шестнайсетгодишно…
— Нима някой наистина знае какво ще направи Ти-знаеш-кой? — попита разгневен Хари. — Извинявайте, господин Уизли, но дали не си струва да проверите? Щом Малфой настоява нещо да му се поправи и се налага да заплашва Боргин, за да му свърши работа, може би става дума за нещо опасно, свързано с Тъмните сили, нали?
— Да ти призная, Хари, съмнявам се — проточи мъжът. — Когато задържахме Луциус Малфой, направихме обиск в къщата му. Иззехме всичко, което би могло да бъде опасно.
— Вероятно сте пропуснали нещо — упорито отсече Хари.
— Е, възможно е — отвърна господин Уизли, но момчето усети, че се съгласява колкото да го остави на мира.
Зад тях се чу свирка, почти всички се бяха качили на влака и вратите вече се затваряха.
— Върви! — каза господин Уизли, а госпожа Уизли се провикна:
— Побързай, Хари!
Той се затича към влака, а господин и госпожа Уизли му помогнаха да качи куфара.
— Е, миличък, ще ни дойдеш на гости за Коледа, вече сме уточнили всичко с Дъмбълдор, ще се видим много скоро — каза госпожа Уизли през прозореца, след като Хари затръшна вратата и влакът потегли. — Грижи се за себе си, чу ли… — Експресът започна да набира скорост. — Дръж се добре и… — Тя вече тичаше след композицията. — … и се пази!
Хари махаше на господин и госпожа Уизли, докато влакът зави и те се скриха от погледа му, после се обърна и затърси с очи другите. Предположи, че Рон и Хърмаяни не могат да мръднат от вагона на префектите, но малко по-нататък в коридора зърна Джини, която си бъбреше с приятелки. Хари тръгна към нея, мъкнейки куфара.
Докато се приближаваше, всички го зяпаха най-безочливо. Дори долепваха лица до стъклата на купетата, за да го видят по-добре. Заради слуховете за „Избрания“ в „Пророчески вести“ той очакваше да го зяпат и да се кокорят срещу него още повече, но никак не му беше приятно да се чувства като на ярко осветена сцена. Потупа Джини по рамото.
— Хайде да потърсим купе.
— Не мога, Хари, имам среща с Дийн — отвърна бодро тя. — Ще се видим по-късно.
— Добре.
Усети леко раздразнение, докато Джини се отдалечаваше с дългата червена коса, танцуваща по гърба й. През лятото беше свикнал да е близо до него и почти беше забравил, че в училище тя рядко се задържа при тях с Рон и Хърмаяни. Примига и се огледа: беше обкръжен от прехласнати момичета.
— Здравей, Хари! — каза някъде отзад познат глас.
— Невил! — отвърна той с облекчение, след като се обърна и видя кръглоликото момче, което си проправяше път към него.
— Здрасти, Хари! — поздрави го и момиче с дълга коса и големи очи с отнесен поглед, което вървеше точно след Невил.
— Здравей, Луна, как си?
— Благодаря, много добре — отвърна тя.
Стискаше до гърдите си списание, чиято корица с големи букви оповестяваше, че вътре имало безплатен незримоглед.
