При тази стратегия Рон не беше изоставен и те обикновено се смееха заедно с Джини, като си представеха как Хърмаяни е затворена в едно помещение с Маклагън и Забини.
— Е, след такава усърдна работа със сигурност очаквам да спечелите първия мач! — заяви Слъгхорн. — Но малко отдих и забавление не вредят на никого. Е, какво ще кажеш за понеделник вечерта, в такова време едва ли ще тръгнете да тренирате…
— Не мога, професоре, в понеделник вечерта трябва… ъъъ… трябва да се явя при професор Дъмбълдор.
— Пак нямам късмет! — престорено се завайка Слъгхорн. — Но не можеш да ми се изплъзваш вечно, Хари!
После им махна царствено за довиждане и с клатушкане излезе от сладкарницата, без да обръща почти никакво внимание на Рон, сякаш той бе изложена на витрината карамелизирана хлебарка.
— Не мога да повярвам, че пак се измъкна! — ахна Хърмаяни. — Не е
Доволен, че Хърмаяни е сменила темата, Хари прояви много по-голямо любопитство към новите свръхдълги захарни пера, отколкото му беше присъщо. Рон обаче пак си остана тъжен и само сви рамене, когато Хърмаяни го попита къде иска да отидат.
— Да идем в „Трите метли“ — предложи Хари. — Ще се посгреем.
Отново омотаха лицата си с шаловете и излязоха от сладкарницата. След сладостната топлина в „Меденото царство“ хапливият вятър сякаш забиваше ножове в кожата им. Улицата не беше много оживена, никой не спираше да си побъбри, всички бързаха да стигнат час по-скоро там, където отиваха. Изключение правеха само двама мъже, които бяха застанали точно пред „Трите метли“. Единият беше много висок и слаб и след като се взря с присвити очи през мокрите си очила, Хари позна кръчмаря от другата пивница в Хогсмийд — „Свинската глава“. Когато тримата с Рон и Хърмаяни се приближиха, кръчмарят пристегна още повече наметалото около врата си и си тръгна, оставяйки по-ниския мъж да върти нещо в ръце. Бяха само на няколко крачки от него, когато Хари го разпозна.
— Мъндънгус!
Ниският мъж с криви крака и дълга чорлава рижа коса подскочи и изпусна вехтия си куфар, който се отвори с трясък и отвътре се изсипаха неща, каквито може да се видят по витрини на вехтошари.
— О, Хари, здрасти! — поздрави Мъндънгус Флечър, като изключително неуспешно се опита да звучи нехайно. — Е, няма да те задържам.
Той приклекна и се зае да събира съдържанието на куфара с вид на човек, който бърза да се махне възможно по-скоро.
— Тези неща продаваш ли ги? — полюбопитства Хари, докато го гледаше как припряно вдига от земята разни вехтории.
— Да, да, и аз трябва някак да свързвам двата края — потвърди Мъндънгус. — Дай ми го!
Рон се беше навел и беше вдигнал някакъв сребърен предмет.
— Я чакай — проточи Хари. — Вижда ми се познато…
— Благодаря! — рече Мъндънгус, грабна бокала от ръката на Рон и го пъхна обратно в куфара. — Е, до скоро… АУУУ!
Хари беше хванал Мъндънгус за гърлото и го беше долепил до стената на кръчмата. Както го държеше здраво с едната ръка, с другата извади магическата си пръчка.
— Хари! — изпищя Хърмаяни.
— Взел си го от къщата на Сириус! — заяви Хари досами лицето на Мъндънгус и усети неприятна застояла миризма на тютюн и алкохол. — Върху него е семейният герб на Блек.
— Аз… не… ама какво? — запръска слюнка Мъндънгус, който постепенно ставаше морав.
— Какво си направил, а? В нощта, когато той загина, си се върнал в къщата и си я обрал, така ли? — изръмжа Хари.
— Аз… не…
— Дай ми го!
— Хари, недей! — изкрещя Хърмаяни, защото Мъндънгус започна да посинява.
Чу се трясък и Хари усети как ръцете му отхвърчат от врата на Мъндънгус. Като се опитваше да си поеме въздух и пръскаше слюнка, мъжът грабна куфара от земята, после… ПУК! — и се магипортира.
Хари изруга колкото му глас държи и се завъртя кръгом, за да види къде е изчезнал Мъндънгус.
— ВРЪЩАЙ СЕ ВЕДНАГА, КРАДЛИВ…
— Няма смисъл, Хари. — Тонкс беше изникнала сякаш отдън земя, мишата й коса беше мокра от суграшицата. — Мъндънгус сигурно вече е в Лондон. Няма смисъл да го викаш.
— Задигнал е вещи на Сириус! Задигнал ги е!
— Да, но въпреки това не бива да стоиш на студа — каза Тонкс, която посрещна съвсем невъзмутимо новината.
Изпрати ги с поглед, докато влизаха в „Трите метли“. Вътре Хари избухна:
—
— Знам, Хари, но престани да крещиш, хората те гледат — пошушна Хърмаяни. — Иди седни, аз ще донеса нещо за пиене.
Хари още не можеше да си намери място от яд, когато след няколко минути Хърмаяни се върна на масата с три бутилки бирен шейк.
— Орденът не може ли да го озапти тоя Мъндънгус! — с яростен шепот попита Хари двамата си приятели. — Когато е в щабквартирата, не могат ли поне да го спрат да не отмъква всичко, което не е заковано?
— Шшшт! — каза отчаяна Хърмаяни и се огледа, за да се убеди, че никой не слуша. В ъгъла седяха двама магьосници, които с голям интерес зяпаха Хари, а Забини се беше подпрял на една колона наблизо. — И аз бих се подразнила, Хари, знам, че краде твои вещи…
Хари се задави с бирения шейк — изобщо беше забравил, че сега домът на площад „Гримолд“ номер дванайсет е негов.
— Да, мои вещи! — отсече той. — Нищо чудно, че не му стана приятно, като ме видя! Ще кажа на Дъмбълдор какво върши, Мъндънгус се страхува само от него.
— Добре ще направиш — прошепна Хърмаяни, очевидно доволна, че е започнал да се успокоява. — Какво гледаш, Рон?
— А, нищо — отговори той и побърза да извърне очи от тезгяха, Хари обаче знаеше, че приятелят му се опитва да привлече погледа на снажната хубава кръчмарка Мадам Розмерта, към която отдавна хранеше нежни чувства.
— Предполагам, че „нищото“ е отишло отзад, за да донесе още огнено уиски — заяде се Хърмаяни.
Рон не обърна внимание на хапливата й забележка и продължи да отпива от бирения шейк с вид, който изглежда смяташе за достолепно мълчание. Хари се замисли за Сириус и че той всъщност е мразел тези сребърни бокали. Хърмаяни барабанеше с пръсти по масата и местеше поглед между Рон и тезгяха.
Щом Хари изпи и последните капки бирен шейк от бутилката, тя каза:
— Е, да приключваме и да се прибираме в училището?
Двете момчета кимнаха. Изобщо не беше забавно, а и времето се разваляше все повече. Отново пристегнаха около раменете си наметалата и си сложиха шаловете и ръкавиците, после излязоха заедно с Кейти Бел и една нейна приятелка от кръчмата и тръгнаха след тях по главната улица. Докато крачеха през замръзналия сняг към „Хогуортс“, мислите на Хари го отнесоха при Джини. Не я бяха срещнали, защото тя сигурно си седеше на топло заедно с Дийн в уютната сладкарница на Мадам Пудифут — любимото заведение на щастливо влюбените. Той се свъси, сведе глава, за да не го шиба фъртуната, и продължи нататък с усилие.
След известно време забеляза, че гласовете на Кейти Бел и приятелката й, които вятърът донасяше до тях, са станали по-високи и свадливи. Хари присви очи към силуетите им, които почти не се виждаха. Двете момичета се караха за нещо, което Кейти държеше в ръката си.
— Не е твоя работа, Лийни! — тросна се Кейти.
Завиха по пътя и гъстият сняг, който се сипеше бързо, замъгли очилата на Хари. Точно когато той
